Решение № 5866 от 12.07.2016, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ ……….. гр. София, 11.07.2016 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІI-Г въззивен състав, на дванадесети април през две хиляди и шестнадесета година в публично заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТАШЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА

НЕНОВА мл. с-я ВЕСЕЛИНА ДИМЧЕВА секретар

И.К., като разгледа докладваното от мл.съдия Димчева в.гр.д. № 16246 по описа за 2015 год. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 1101416/19.10.2015 г. на М.В.П.

– ищец в първоинстанционното производство, срещу Решение от 06.10.2015 г., постановено по гр. д № 22886/2014 г. по описа на СРС, 33-ти състав, в частта с която са отхвърлени предявените от него искове за сумата над 2 200 лв. до пълния предявен размер от 7 410 лв., представляваща възнаграждение за служебен защитник на подсъдимия Г.Д.Г. по НОХД № 464/2003 г. на СГС, както и за сумата над 79,57 лв. до пълния предявен размер от 500 лв. – обезщетение за забава за периода 28.04.2011 г. – 28.04.2014 г.

В депозираната въззивна жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради противоречие с материалния закон и процесуалните правила и е необосновано. Излагат се съображения, че размерите на възнагражденията посочени в Наредба №1/2004 г. са минимални, поради което при дела с такава продължителност, възнаграждението следва да бъде определено от съда в по-висок размер. Въззивникът сочи, че според него съдът е приложил неправилно чл. 110 ЗЗД, доколкото давностният срок за претендираните вземания, започвал да тече от приключване на наказателното производство с влязла в сила присъда. Обжалва и присъдените разноски. Моли за отмяна на решението в цялост и претендира разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Софийски окръжен съд, представляван от председателя Ф.В.В., с който същата се оспорва като неоснователна.

Постъпила е и въззивна жалба от Софийски окръжен съд, която е върната на жалбоподателя на основание чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК, във връзка с неизпълнение на указания за внасяне на държавна такса.

При извършената служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно.

Съгласно цитираната разпоредба съдът е длъжен да извърши проверка и относно допустимостта на съдебния акт в обжалваната част. При това положение настоящият състав намира, че същото е недопустимо по следните съображения:

След като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира следното от фактическа страна:

С определение от 10.02.2004 г., въззивникът М.В.П. е назначен за служебен защитник на подсъдимия Г.Д.Г. по НОХД № 464/2003 г. на основание чл. 70, ал. 1, т. 5 и т. 7 НПК (отм.). Наказателното производство е приключило с Присъда № 22 от 16.07.2013 г. на СОС, с която подсъдимите, включително подзащитния на въззивника, са признати за виновни в извършване на престъпленията по повдигнатите им обвинения.

В хода на първоинстанционното производство е допуснато изслушването на ССчЕ, по въпроси поставени от ищеца с исковата молба.

С решението си, първоинстанционният съд е уважил частично предявените искове като основателни, а в отхвърлителната част е приел, че за част от претендираната сума, са налице доказателства за плащане, както и погасяване на вземането по давност. Предмет на настоящото производство е частта в която исковете са отхвърлени, като в останалата част решението като необжалвано (въззивната жалба е върната), решението е влязло в сила.

При така установената фактическа обстановка и след като обсъди събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи по реда на въззивното производство, съдът формира следните правни изводи:

Въпросът за разноските в наказателното производство се решава с присъдата от съда, който я е постановил на основание чл. 301, ал. 1, т. 12 НПК. В случаите когато липсва произнасяне по този въпрос, съдът се произнася с нарочно определение (служебно или след като е сезиран с искане) по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК. В случаите когато защитникът е назначен след 01.01.2006 г., от когато влизат в сила правилата уредени със Закона за правната помощ и Наредбата за заплащането на правната помощ, присъждането на разноските за възнаграждение за адвокат предоставил правна помощ на подсъдим винаги става по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК, поради особеностите на уредбата във връзка с определяне на конкретната сума. В настоящия случай въззивникът е назначен за служебен защитник след 01.01.2006 г., поради което и на основание § 3 от ПЗР на ЗПП, поради което дължимото възнаграждение следва да бъде определено въз основа на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и съответно Наредба № 1 от 1.10.1999 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Недопустимо е разглеждането на претенции за разноски в наказателното производство да се случва в отделно исково производство, след като е налице законодателно установен процесуален ред – в производство по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК, след като въпроса не е разрешен с присъдата. За постановения по този ред акт на съда - първоинстанционния наказателен съд, е предвиден инстанционен контрол по реда на чл. 306, ал. 3 НПК.

В настоящия случай служебният защитник е следвало да сезира съда постановил присъдата с молба за произнасяне по дължимото възнаграждение по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК, а не след приключване на наказателното производство да предявява осъдителен иск срещу съда. Още повече, че съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 3 НПК отговорността за разноски, включително и за възнаграждение на назначения служебен защитник се носи от подсъдимия, който бъде признат за виновен. Ако тези разноски са платени от бюджета на съда, подсъдимият се осъжда в полза на съда, а ако разноските предстои да бъдат заплатени, както е в настоящия случай следва да бъдат присъдени в тежест на признатия за виновен подсъдим. В горния смисъл – Определение № 154 от 22.12.2015 г. на ВКС по ч.н.д. № 1573/2015 г., II н.о., Решение № 227 от 29.04.2010 г. на ВКС по н.д. № 90/2010 г., II н.о.; Протоколно определение № 403 от 29.09.2009 г. на ВКС по н.д. № 417/2009 г., III н.о. и др.

Предвид горните съображения следва, че първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск, поради което решението в обжалваната част следва да бъде обезсилено, а исковата молба следва да бъде изпратена на компетентния съд, който да се произнесе по искането за присъждане на предявените суми, като я разгледа като молба по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК.

По разноските. Искане за присъждане на разноски в настоящото производство е направил единствено въззивникът, но с оглед изхода от спора същите следва да останат за негова сметка.

Водим от горното и на основание чл. 270, ал. 3 ГПК, Софийският градски съд Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА Решение от 06.10.2015 г. постановено по гр. д № 22886/2014 г.на СРС, 33-ти състав, в частта с която са отхвърлени предявените от М.В.П., искове за сумата над 2 200 лв. до пълния предявен размер от 7 410 лв., представляваща възнаграждение за служебен защитник на подсъдимия Г.Д.Г. по НОХД № 464/2003 г. на СГС, както и за сумата над 79,57 лв. до пълния предявен размер от 500 лв. – обезщетение за забава за периода 28.04.2011 г. – 28.04.2014 г.

ИЗПРАЩА „искова молба“ на М.В.П., ведно с НОХД № 464/2003 г. (шеста част) на Софийски окръжен съд, НО, трети състав, за разглеждане в производство по чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при условията на чл. 280 ГПК.

Председател:

Членове: 1.

2.