Решение № 388 от 24.08.2026, Районен съд - Пещера

РЕШЕНИЕ

№ 388 гр. Пещера, 24.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, III ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на шести август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милуш Р. Цветанов при участието на секретаря Севделина М. П.а като разгледа докладваното от Милуш Р. Цветанов Гражданско дело № 20265240100321 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба от Б. А. Г., с която са предявени срещу „ЕС ДЖИ ФИНАНС“ ООД искове за осъждане на ответника да заплати (върне) на ищцата сумата от 550 евро, твърдяна за платена от нея без основание (над главницата) – по нищожен договор за паричен заем № ST0000001982/14.12.2022г.; а при условията на евентуалност – за сумата от 450 евро, сочена за недължимо заплатена неустойка по същия договор.

Ищцата твърди, че е сключила с „ЕС ДЖИ ФИНАНС“ ООД договор за паричен заем № ST0000001982/14.12.2022г., по който е получил заемна сума от 2000 лв., която е следвало да върне на кредитора, заедно с възнаградителна лихва и неустойка - 1589,94 лв., като е изплатила по този договор сумата от общо 3075,71 лева. Поддържа се, че уговореното вземане като неустойка (с чл. 8 от договора) за непредоставяне на конкретни обезпечения (чл. 6 от договора), всъщност представлява скрито възнаграждение за кредитора, което в нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК не е включено при изчислението на подвеждащо посочения годишен процент на разходите по кредита/ГПР/, като по този начин се е стигнало до заобикаляне на закона - чл. чл. 11, ал.1, т.10, чл. 19, ал.4 ЗПК. В същия смисъл се излагат съображения, че наричаното неустойка вземане представлява предвидим „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК, който обуславя сключването на договора, и съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.1 ЗПК следва да е отчитан като компонент на ГПР, като доколкото посочения в договора размер на ГПК не е реалният, а по-нисък – налице е заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2,т.1 от ЗЗП, имаща влияние на решенията на потребителя относно сключването. Твърди се неустоечната клауза да е нищожна на осн. чл. 146, ал.1 вр. с чл. 21 от ЗПК и поради нарушаване на добрите нрави, с доводи, че: тя не индивидуално уговорена и е за неизпълнение на задължение, несвързано пряко с претърпени вреди, поради което 1 излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; а размерът й е съизмерим с размера на главницата по кредита, което води до нееквивалентност на насрещните престации и нарушаване принципите на добросъвестност и справедливост.

Клаузата се описва и като неравноправна по смисъла и на чл. 143, ал.1 и чл. 143, ал.2, т.5 от ЗЗП. Предвид изложеното се иска от съда да постанови решение, с което да бъде осъдено ответното дружество да заплати (върне) на ищцата сумата от 831,53 евро – недължимо платена му (над главницата) във връзка с договора за паричен заем, ведно със законна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба – до окончателно плащане, а при условията на евентуалност – да се осъди ответника да заплати на ищцата сумата от 450 евро, сочена за недължимо заплатена, уговорена с неравноправна клауза неустойка по същия договор, ведно със законна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба – до окончателно плащане. Претендират се деловодни разноски.

В подадения в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор ответникът „ЕС ДЖИ ФИНАНС“ ООД оспорва исковите претенции. Потвърждава сключването на процесния договор за паричен заем № ST0000001982/14.12.2022г., а с представена справка по него признава извършените от ищцата плащания по договора, включващи освен главница от 2000 лв. – договорна лихва от 288,46 евро и неустойка от 543,07 евро. Поддържа, че в договора са надлежно посочени както действителния размер на ГПР, така и допусканията, взети предвид при изчислението му, като счита, че по аргумент от разпоредбата на чл. 19, ал.3, т.1 от ЗПК – при изчисление на ГПР не следва да бъде включван размерът на неустойката по чл. 8 от договора за заем, тъй като тя се дължи само при неизпълнение на условията за обезпечение на договора. Твърди се, че неустоечната клауза е ясно и точно формулирана и е израз на признатата в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне, индивидуално уговорена е със заемателя, като самата неустойка не е дължима към момента на сключване на договора, а е под отлагателно условие и има предвидената в чл. 92, ал.1 ЗЗД обезпечителна и обезщетителна функция.

Поддържа се, че неустойката не е разход по отпускане или управление на кредита. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на исковете като неоснователни. Претендират се разноски.Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и съобразявайки становището на страните, съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Правната квалификация на претендираните права е по чл. 55, ал.1 ЗЗД.

Отделено е за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че: между страните е сключен потребителски договор за паричен заем № ST0000001982/14.12.2022г., предвидената в чл.8 от който неустойка не е включена от кредитора при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, по който договор ищцата е изплатила в повече от главницата сумите от 288,46 евро – договорна лихва и 543,07 евро – неустойка.

Съгласно чл. 6 от договора страните са се споразумели той да бъде обезпечен едновременно с поне едно от обезпеченията: банкова гаранция, или поръчители, отговарящи на условията на чл. 9, ал.2, т. 1 и т.4 от ОУ към договора за заем, както и със „запис на заповед в полза на заемодателя за сума в размер на заемната, с включените лихви и 2 евентуално дължими неустойки, такси и разноски“. А съгласно чл. 8 от договора – при непредоставяне на тези обезпечения в 3-дневен срок от сключване на договора заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1589,94 лв., разсрочена на равни части с вноските по заема.

Неустоечната клауза на чл. 8 от договора вр. с чл. 6 от същия е нищожна. Тя накърнява добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо изпълнението на главното задължение, като размерът й дори надвишава този на отпуснатия заем. Следователно, уговорената по този начин тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. Клаузата е и принципно неравноправна съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП - защото задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати „необосновано високо обезщетение или неустойка“ – над 3/4 от размер на кредита. Процесната клауза, уреждаща задължение за неустойка, вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение едва след като заемът вече е отпуснат от кредитора. Евентуалните вреди, които ще се компенсират с тази неустойка, са съотносими към риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16, ал. 1 ЗПК обаче, е предвидено законово задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че клаузата, освен че е в противоречие с целта на посочената законова разпоредба, е неравноправна и защото с нея на практика кредиторът недобросъвестно прехвърля риска от неизпълнение на законовото си задължение да провери кредитоспособността на потребителя - върху самия потребител. Ангажирането на длъжника да заплаща не за насрещна престация по договора, а за минимализиране на риска за кредитора от лошо изпълнение на собственото му законово задължение (по чл. 16, ал.1 от ЗПК) няма как да не е във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора - по смисъла на чл. 143, ал.1 от ЗЗП. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая, въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал.

2 от ГПК указа на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Така и самият договор за заем противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. Приложима е разпоредбата чл.21, ал.1 ЗПК, която гласи, 3 че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно годишният лихвен процент няма да е реално записания, а следва да е по-голяма число, ако в него участва и вземането от 1589,94 лева, формално уговорено като неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.

Доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата от 1589,94 лева, изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С включването й - размерът на ГПР, изчислен от съда по реда на чл. 162 ГПК чрез използване на общодостъпен в интернет калкулатор, надвишава законовия максимум по чл.19, ал.4 ЗПК.

С оглед гореизложеното – в самия договор е посочен грешен ГПР. В решение по дело C‑714/22 на СЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Или иначе казано - грешно посочен ГПР води до нищожност на договора и връщане само на чистата стойност.

В процесният случай нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД от императивни правила относно максимално допустимия размер на договорната лихва, нито да бъде прието, че единствено частично недействителна е клаузата за уговорената неустойка, представляваща по съществото си договорна лихва, невключена в ГЛП и ГПР. Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи, съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би способствало за премахването на възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и доставчици. / в този смисъл са следните решения: от 14 юни 2012г., Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250/.