Решение № 154 от 29.04.2026, Окръжен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 154 гр. ХАСКОВО, 29.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕЛЯНА СТ. ПЕЙКОВА

Членове:

ГЕОРГИ Г. ГЕОРГИЕВ

ВАСИЛ Г. ЧАМБОВ при участието на секретаря Д.Й. Х. в присъствието на прокурора Е. П. И. като разгледа докладваното от ГЕОРГИ Г. Г. Въззивно гражданско дело № 20265600500130 по описа за 2026 година

Производството е по реда на Глава ХХ, чл.258 и сл. от ГПК.

Обжалваното решение

С решение №9/09.I.2026 г. постановено по гражданско дело №362/2025 г.

Районен съд-Свиленград осъжда Прокуратурата на Република България, с адрес: гр.София, бул. „Витоша” № 2, да заплати на Ж. А. Ж., с ЕГН:

**********, с адрес: гр. ***, сумата 1687,26 евро (3300,00 лева), ведно със законната лихва върху нея, считано от 19.12.2024 г. до окончателното й изплащане, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл.343б, ал.3 – по Досъдебно производство /ДП/ № 39/2024 г. по описа на РУ - *** при ОДМВР - Хасково, което наказателното производство е било прекратено с постановление на прокурор, като отхвърля иска за разликата над 1687,26 евро (3300,00 лева) до пълния предявен размер от 5112,92 евро (10000,00 лева).

1

С решението се осъжда Прокуратурата на Република България, с адрес: гр.София, бул. „Витоша” № 2, да заплати на Ж. А. Ж., с ЕГН: **********, с адрес: гр.***, сумата 1,69 евро (3,30 лева) - разноски по делото, изчислени по съразмерност.

РС-Свиленград осъжда Прокуратурата на Република България, с адрес: гр.София, бул. „Витоша” № 2, да заплати на адвокат А. Г. Г. от АК – Хасково сумата 67,49 евро (132,00 лева) – адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство на ищеца по делото, изчислено по съразмерност.

Обстоятелства по въззива

Представена е въззивна жалба от Ж. А. Ж., ЕГН: ********** с адрес в гр. ***, с която се обжалва горният съдебен акт като неправилен и незаконосъобразен в неговата отхвърлителна на предявените искове част.

Възззивникът извежда,че правилно съдът приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на прокуратурата по реда на ЗОДОВ. В тази си част решението съдържало доводи съобразени със законна и практиката на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК.

Необоснован била обаче преценката на съда за приетият справедлив размер на обезщетението. Същият бил явно занижен и не можел да репарира в достатъчна степен претърпените от Ж. вследствие на воденото срещу него наказателно производство неимуществени вреди. При определяне на размера на справедливото обезщетение районният съдия не е взел под внимание всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и не е направил обективна и всестранна оценка на събрания по делото доказателствен материал. Същият се е ограничил единствено да посочи на стр. 7 от решението, че в процеса не се установило да е имало някаква силна негативна обществена реакция спрямо обвиняемия, нито пък се доказали толкова продължителни или мъчителни отрицателни изживявания, явяващи се следствие от действията на органите на прокуратурата, извън нормално обичайните психически страдания при повдигане на обвинение за подобно престъпление.

2

В жалбата се твръди,че съгласно Решение № 193 от 19.01.2021 г. на ВКС по ГД № 4258/2019г. на IV г.о, при определяне размера на имуществените вреди следвало да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочат конкретно тези обстоятелства, както и значението им за неимуществените вреди. Въпреки позоваването на това решение РССвиленград не съборазил всички релевантни за случая факти. Свидетелят Д.Г. ясно заявила пред съда,че Ж. Ж. вследствие на случилото се е изпаднал в тежка депресия и е вдигнал кръвно, като се е наложило поне 7-8 месеца поред да приема медикаменти като „Валсакор“ и „Регулакс“, за да може да спи вечер. В малкото населено място, където същият живеел, се разчуло за воденото наказателно производство и на ищеца е бил сложен от съгражданите му етикет ***. Поради тази причина и приятелският му кръг изцяло изчезнал.

Наказателното производство и задържането на лекия автомобил, собственост на ищеца, са довели до невъзможност за последния да си намери нова работа, тъй като от една страна нямал МПС и СУМПС, с което да ходи на работа, а от друга работодателите не го искали на работа, тъй като същият бил *** и ***.От стреса, причинен на цялото семейство, свидетелката Г. развила *** заболяване. Било е необходимо същата да бъде водена до лечебни заведения и доктори, но тъй като ищецът не разполагам към онзи момент с МПС и СУМПС същият е бил в невъзможност да помогне на родната си майка. При съобразяване на горните обстоятелства следва да се стигне до извода за доказаност на исковата претенция не само по основание, но и по размер. Като е присъдил по-ниско от претендираното обезщетение, РС-свиленград постановил неправилен и несправедлив съдебен акт.

Предвид изложеното въззивникът иска да се отмени обжалваното решение в частта, в която е отхвърлен иска му за разликата над 1687,26 евро (3300 лева) до пълния предявен размер от 5119,92 евро (10000 лева) и вместо него да се постанови въззивен акт,с който се уважава изцяло предявената претенция.

В отговора си на въззивната жалба Прокуратурата на Република България извежда,че. решението на Районен съд – Свиленград е постановено при всестранно и пълно изследване на фактите по делото. Същевременно обаче това решение било неправилно и необосновано в частта му, в която е осъдена Прокуратурата на Република България.

3

Не п р а в и л н о РС-Свиленград приема, че в случая е налице предпоставката „обвинение в извършване на престъпление“, тъй като при образуването на досъдебно производство лицето се считло за обвиняем от момента на съставяне на акта за първото действие по разследването него, т.е. ищецът имал качеството на „обвиняем", независимо, че не е привлечен като такъв с постановление на разследващия орган като се базира на мотивите в Решение № 431 от 11.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2329/2015 г., IV г. о., ГК, и приема, че че е осъществен фактическия състав на отговорността на Държавата за дейността на правозащитните й органи в лицето на Прокуратурата.

Според въззиваемият последното е неправилно с оглед обстоятелството, че в случая се касае не за образувано бързо производство/което се коментира и в посоченото Решение № 431 от 11.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2329/2015 г., IV г. о., ГК/, а за образувано по реда на чл.212, ал.2 от НПК досъдебно производство, образувано за престъпление по чл. 3436, ал.3 от НК, но не и срещу лице. В този смисъл не е вярно, че Ж. А. Ж. се счита за обвиняем от момента на съставяне на акта за първото действие по разследването срещу него, т.е. има качеството на „обвиняем“ по въпросното Досъдебно производство, тъй като то не е било образувано като Бързо производство, а срещу Ж. никога е нямало обвинение наказателното производство не се води срещу него и същия не е привличан в качеството на обвиняем, заради което липсва формално основание за наличие на предпоставката „, незаконно обвинение в извършване на престъпление“ по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

С п р я м о въззивникът е нямало реално повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер. Нещо повече спрямо него не са били извършвани никакви действия в хода на Досъдебното производство-пр. претърсване, обиск, задържане по реда на НПК или пр. Цитираната съдебна практика обаче е спорна и понастоящем с оглед констатираната противоречива съдебна практика във връзка с последното е образувано ТД №2/2025г. на ОСГК. Поради изложеното се сочи,че съдът неправилно е мотивирал решението си в частта си за твърдение за наличие на незаконно обвинение. В конкретния случай изобщо не се установява ли претърпени неимуществени вреди твърдени от ищеца и дори частично уважения иск се явявал прекомерно и несъответстващо дължимо се обезщетение. Цитираната 4 от съда съдебна практика водеща на извода, че принципно винаги едно висящо наказателно производство води до негативни преживявания, свързани със стрес, притеснения и неудобства касаят лица с реално повдигнати спрямо тях обвинения, а не лица разпитвани единствено в качеството на свидетели.

Твърденията на Ж. за претърпени неблагоприятни последици, в резултат на образувано досъдебно производство, изразяващи се в преживян стрес, душевен дискомфорт и притеснение, считам за напълно недоказани по безспорен и категоричен начин. Липсват каквито и да било доказателства в подкрепа на твърденията на ищеца, че е претърпял твърдените от него и в този им обем неимуществени вреди и които да са в пряка причинно-следствена връзка между воденото срещу него наказателно производство и сочените претърпени морални вреди. Не се ангажират и гласните доказателства в тази връзка. В този смисъл така изложените обстоятелства от ищеца оставаналаи напълно непотвърдени. Следвало да се съобрази и че по отношение на Ж. А.

Ж. не е била взема мярка за неотклонение или друга мярка за процесуална принуда, в този смисъл не е временно лишаван от права по реда на НПК и пр.

Според константната съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, било необходимо да се отчете действителния размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на болките и страданията на пострадалия. Наред с тези индивидуални критерии съдът трябвало да съобрази и обществените критерии: икономическите условия в страната, жизнения стандарт и възприемането на понятието "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Тези обществени критерии съществували всякога, тъй като обезщетението за имуществени вреди има паричен израз и е детерминирано от икономическата конюнктура в страната. Прилагането само на първата група индивидуални критерии, без да се вземат предвид обществените критерии, би довело до неоправдано висок размер на обезщетението, което може да го превърне в източник на неоснователно обогатяване. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които са получени, последици, продължителност, степен на интензитет, възраст на пострадалия, обществено и социално положение.

Съдът неправилно отчел, че само наличието на образувано наказателно 5 производство е довело до неблагоприятни последствия за ищеца,което предпоставило и неправилен правен извод, че се установяват неимуществени вреди изразяващи се в негативни преживявания от ищеца, заради липсата на причинно следствена връзка между твърдените такива и наличието на образувано наказателно производство.

Според въззиваечата страна наказателнот о производство е започнало, като досъдебно такова и за ищецът няма каквито и да било негативни последици, за които да е отговорна Прокуратурата.

Съобразно изложеното се иска да се отмените Решение №9 от 09.01.2026г. по гр.д №362/2025 г., Районен съд - Свиленград и да се постановите такова, с което да се отхвърбят изцяло претенциите на Ж.Ж. .

Алтернативно, въззиваемата страна сочи,че а к о се приеме,че обжалваното решение е е законосъобразно, иска да се намали размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

Правни съображения

В рамките на инициираната от въззивника второинстанционна проверка н а съдебното решение на Районен съд-Свиленград се установи,че същото е допустимо и валидно в рамките на проведения служебен контрол,изискуем от чл.269 от ГПК.В тази насока не се излагат и доводи от страните.Основното искане на въззивника,респ. на въззиваемият, е насочено към правилността на съдебния акт,обосновано с неправилното прилагане на закона по отношение размера на присъденото обезщетение на неимуществени вреди,което не отговаряло на правилата на чл.52 от ЗЗД.

Между страните няма спор по установените факти по делото,а и същите еднопосочно се извличат от събраните надлежно относими,допустими и необходими доказателства относно предмета на делото по чл.153 о т ГПК,като в тази насока е проведено пълно и главно доказване от страна на ищеца в рамките на процесуалната му доказателствена тежест съобразно чл.154 от ГПК.Установената фактическа обстановка извежда,че действително са налице основанията за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България,тъй-като е осъществена хипотезата на чл.2 ал.I т.3 от ЗОДОВ спрямо въззивника.