Решение № 260457 от 23.11.2021, Районен съд - Хасково
- Съд
- Районен съд - Хасково
- Дело
- Гражданско дело 469/2021
- Вид
- Решение № 260457
- Подписан
- 23.11.2021
- В сила
- 20.12.2021
- Състав
- ВАЛЕНТИНА ЖЕКОВА ИВАНОВА
Цитирани разпоредби
- чл.38, ал.1, т.2 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл.10, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл.22 · Закон за задълженията и договорите
- чл.26, ал.1, предл.3 · Закон за задълженията и договорите
- чл.26, ал.4 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл.8, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл.9 · Закон за задълженията и договорите
- чл.143-148 · Закон за защита на потребителите
- чл.143-148 · Закон за защита на потребителите
- чл.143-148 · Закон за защита на потребителите
- чл.143-148 · Закон за защита на потребителите
- чл. 146, ал.1 · Закон за защита на потребителите
- чл.146, ал.2 · Закон за защита на потребителите
- чл. 146, ал.4 · Закон за защита на потребителите
- чл.143-148 · Закон за защита на потребителите
- чл.143-148 · Закон за защита на потребителите
- чл.10, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.10а, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, т.9 и т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, ал.1, т. 7-12и 20 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, ал.1, т. 7-12и 20 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, ал.1, т. 7-12и 20 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, ал.1, т. 7-12и 20 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, ал.1, т. 7-12и 20 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, т.9 и т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл.21, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.22 · Закон за потребителския кредит
- чл.23 · Закон за потребителския кредит
- чл.24 · Закон за потребителския кредит
- чл.9 · Закон за потребителския кредит
- чл.288 · Търговски закон
- чл.289 · Търговски закон
Р Е
Ш Е Н
И Е № 260457
23.11.2021год., гр. Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и първа година в публичното заседание в следния състав:
СЪДИЯ:
ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА
Секретар:
Михаела Стойчева
Прокурор: като разгледа докладваното от Съдията гр. д. № 469 по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е от Е.М.Г.,***, против „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД – гр.София, иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД - за прогласяване нищожност на сключения между страните Договор за кредит с номер MAX_********* от 27.11.2020г. – поради накърняване на добрите нрави. При условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл.26, ал.1 предл.3 от ЗЗД във вр. с чл.11, т.9 и т.10 във вр. с чл.22 от ЗПК - за прогласяване нищожността на клаузите от договор за кредит с номер MAX_********* от 27.11.2020г., с които се предвижда заплащане на възнаградителна лихва в размер на ГПР 39.94 %, годишен лихвен процент 32.55 % при срок на кредита от 11 месеца – 255.05 лева, заплащането на допълнителни услуги в размер на 1 274.89 лева, от които 524.89 лева – услуга „Бързо разглеждане на искането за кредит“, както и 750 лева – услуга „Динамично плащане по своя кредит, или в общ размер на 1 529.94 лева – поради накърняване на добрите нрави и неспазване на нормите на чл.11, т.9 и т.10 във вр. с чл.22 от ЗПК.
В исковата молба се твърди, че ищцата и ответникът сключили Договор за кредит с НОМЕР МАХ ********* на 27.11.2020г. Съгласно чл.5 от договора, ищцата трябвало да върне сумата по кредита в размер на 1 500 лева при ГПР 39,94%, годишен лихвен процент 32.55 % при срок на кредита от 11 месеца, или общо договорната лихва по погасителния план за срока на договора била 255.05 лева върху главницата от 1500 лева, или общо 1 755.05 лева. В чл.9 от договора била постигната договореност за заплащане на допълнителни услуги в общ размер на 1 274.89 лева, от които 524.89 лева услуга за „Бързо разглеждане на искането за кредит“ и 750 лева услуга за „Динамично плащане по своя кредит“, като общото задължение по кредита и по заплащането на допълнителните услуги било в размер на 3 029.95 лева. Счита, че договорът, както и клаузите, съдържащи се в него, а именно чл.5 и чл.9, които предвиждали заплащането на уговорена възнаградителна лихва в размер на ГПР 39.94%, годишен лихвен процент 32.55 % при срок на кредита от 11 месеца - 255.05 лева, както и заплащането на допълнителни услуги в размер на 1 274.89 лева, от които 524.89 лева услуга за „Бързо разглеждане на искането за кредит“, както и 750 лева услуга за „Динамично плащане по своя кредит“ или в общ размер на 1 529.94 лева, са нищожни поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че били сключени при неспазване нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, като водели до нищожност и на целия Договор за кредит.
Счита, че с договорения лихвен процент, както и с договарянето за заплащане на допълнителни услуги, се нарушавали добрите нрави, поради което била налице нищожност на уговореното възнаграждение в размер на 1 529.94 лева, представляващо заплащането на допълнителни услуги „Бързо разглеждане на искането за кредит“ и „Динамично плащане по своя кредит“ в размер на 1 274.89 лева, както и уговорената възнаградителна лихва при размер на ГПР 39.94%, годишен лихвен процент 32.55 % при срок на кредита от 11 месеца - 255.05 лева или в общ размер на 1 529.94 лева. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип - било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип, бил чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.З от ЗЗД се стигнало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения.
При заем с кратък срок на ползване /11 месеца/, макар и този заем да е необезпечен, уговарянето на възнаградителна лихва на близо 200 % по-висок от стойността на заема не било обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Толкова висока възнаградителна лихва била типична за дългосрочни кредити /над 15 години/, когато рискът на заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси. Размерът на формираната от ответника печалба надвишавал двукратно и половина размера на предоставения заем. Следвало да се има предвид и че рискът при небанковите финансови институции бил по-нисък в сравнение с банковите институции, тъй като ответникът рискувал собствени средства, а банките носели задължението за опазване на привлечените депозитни средства, което било свързано с по-висок риск и санкции при неизпълнение. Освен това, съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер.
Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от два пъти законната такава при обезпечени заеми. По аргумент от цитираното решение, при обезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от четири пъти законната лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 32.55 % годишно, към която следвало да се прибави скритата лихва под формата на допълнително договореното между страните заплащане на допълнителни услуги „Бързо разглеждане на искането за кредит“ и „Динамично плащане по своя кредит“ надхвърляла с над 9 пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надвишавала драстично четирикратния размер на законната лихва. Процесните клаузи от договора, обективирани в чл.5 и чл.9, предвиждащи заплащането на уговорена възнаградителна лихва в размер на ГПР 39.94%, годишен лихвен процент 32.55 % при срок на кредита от 11 месеца - 255.05 лева, както и заплащането на допълнителни услуги в размер на 1 274.89 лева, от които 524.89 лева услуга за „Бързо разглеждане на искането за кредит“, както и 750 лева услуга за „Динамично плащане по своя кредит“ или в общ размер на 1 529.94 лева, накърнявали договорното равноправие между страните, противоречали на добрите нрави и били в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същите се явявали нищожни. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищцата. Наред с това било налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката за заплащането на допълнителни услуги в размер на 1 274.89 лева се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/14г. С уговорката за заплащането на пакет от допълнителни услуги се нарушавали добрите нрави и се целяло заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване, се калкулирала допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаградителна лихва.Също така нищожни, като противоречащи на добрите нрави и като неравноправни по смисъла на чл.143, т.19 от ЗПК, били клаузите, съдържащи се в чл. 5 от Договора, в който било посочено, че годишният процент на разходите е в размер на 39.94%, а действителният ГПР е в различен размер от посочения, с което ищцата била въведена в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на заема. Същевременно, по силата на чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Не бил установен механизмът, по който е изчислен този процент и по-конкретно какви други разходи, освен възнаградителната лихва, са включени в него. Също така имало нарушение и на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл.3 от Директива 93/13/ЕИО, неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директива 93/13/ЕИО било регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, каквито безспорно били съдържащите се в процесния договор. Твърди се още, че при съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит и поетите с него права и задължения се формирал извод, че последният има правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици, освен общите правила на ЗЗД, следвало да се съобразят изискванията и на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода на сключването му редакция. Също така, съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД е възможно договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора можела да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва и на ГПР не можело да се заместят по право от повелителни норми на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит бил възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Аргумент за недействителност на договора на това основание можел да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т. 7-12и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишния процент на разходите - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явявал изцяло недействителен. От изложеното следвало, че законът поставя важен акцент на посочените уговорки. Поради възмездния характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по-пълна защита на интересите им, трябвало да бъдат уговорени лихвения процент по кредита /чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК/ и годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита /чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК/, чието изчисляване се извършвало, като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълнявали своите задължения в съответствие с първоначално определените срокове. Нищожността на клаузите, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски кредит - лихвен процент, ГПР, представляващи част от същественото съдържание на договора, правела цялото заемно съглашение нищожно. С оглед всичко посочено, счита, че са налице пороци, обуславящи нищожността на Договор за кредит с НОМЕР_МАХ *********, сключен между страните по делото. Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на сключения между страните Договор за кредит с номер MAX_********* от 27.11.2020г. – поради накърняване на добрите нрави и при условията на евентуалност, да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузите от договор за кредит с номер MAX_********* от 27.11.2020г., с които се предвижда заплащане на възнаградителна лихва в размер на ГПР 39.94 %, годишен лихвен процент 32.55 % при срок на кредита от 11 месеца – 255.05 лева, заплащането на допълнителни услуги в размер на 1 274.89 лева, от които 524.89 лева – услуга „Бързо разглеждане на искането за кредит“, както и 750 лева – услуга „Динамично плащане по своя кредит, или в общ размер на 1 529.94 лева – поради накърняване на добрите нрави и неспазване на нормите на чл.11, т.9 и т.10 във вр. с чл.22 от ЗПК.
Разпечатката съдържа 16 от 52 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/99db04e7-1f14-450f-9dd0-a283dbb97123