Решение № 11315 от 09.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11315 гр. София, 09.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №

20241110106615 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК.

Производството е образувано по искова молба, подадена от ДРУЖЕСТВО срещу Х.

К. Х., ЕГН **********, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 86 ЗЗД за сумата от 998,74 лева, представляваща главница по Договор за издаване на кредитна карта № MK172170 от 28.10.2020 г. ведно със законната лихва от подаване на заявлението 06.02.2024 г. до окончателно изплащане на вземането; сумата от 300,86 лева, представляваща възнаградителна лихва по договора за периода от 28.07.2021 г. до 05.09.2023 г.; сумата от 90,84 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 28.07.2021 г. до 13.11.2023 г.; сумата от 131,11 лева, представляваща такси за периода от 10.06.2021 г. до 08.11.2022 г.; за сумата 48,34 лева застраховки за периода от 28.05.2021 г. до 28.10.2021 г., както и 110,00 лева обезщетение за уведомяване за периода 10.08.2023 г. до 25.09.2023 г.

Ищецът от ДРУЖЕСТВО, твърди, че на 28.10.2020 г. бил сключен Договор за издаване на кредитна карта MASTERCARD № МК172170. Съгласно него банката предоставила на ответника револвиращ потребителски кредит под формата на кредитен лимит в размер на 1000.00 лева по персонална кредитна карта „MASTERCARD STAND ART“. Твърди, че насрещната страна се е съгласила, подписвайки се на всяка страница, с Общите условия за издаване и използване на кредитни карти VISA, MASTERCARD и AMERICAN EXPRESS. Заявява, че картодържателят дължал като главница само това, което е потребил като стойност от картата, като през всеки период тази сума може да е различна, поради което всяко теглене от картата се дължало отделно, само за себе си, без да има периодичен характер. Посочва, че размерът на претендираната главница се е формирал като 1 сума от всички усвоявания, които са правени, като от тях били приспаднати направените от ответника погасявания. Твърди, че картодържателят можел да погаси задължението си по кредитната карта до датата на издължаване, посочена в месечното извлечение изцяло и без начисляване на лихва, или на части. Обяснява, че когато е на части, върху усвоената и непогасена част се начислявала възнаградителна лихва в размер на 18,9% (към датата на сключване на договора) ГЛП върху използвания кредитен лимит, като лихвата се начислявала от датата, на която плащанията били осчетоводени. Ищецът сочи, че минималната месечна вноска е 3% от общо дължимата сума, но не по-малко от 15.00 лева, като ако не се извърши плащане на падежа, то тогава длъжникът дължал мораторна лихва.

Той се е задължил да плаща и всички дължими такси, които към подаване на исковата молба възлизали на 131.11 лева, представляващи годишна такса за обслужване на платежен инструмент, такси за надвишаване на кредитен лимит, . такса за блокиране на карта/кредитен лимит и такса за администриране на просрочен кредит. Размерите на всички тези такси били посочени в общите условия. Ищецът твърди, че ответникът се е присъединил към застрахователна програма „Защита на плащания“, застрахователен пакет „Покритие на задължения Плюс“, подписвайки нарочна декларация, въз основа на което претендирал такава такса с исковата молба. Банката сочи, че съгласно чл. 20.2. и 20.3 от процесните общи условия при непогасяване на минималните месечни вноски по две последователни месечни извлечения можела да обяви задължението за изцяло предсрочно изискуемо, като всички разходи относно принудителното събиране били за сметка на длъжника. Така, поради непогасяване на две последователни месечни извлечения с краен срок за плащане съответно 28.07.2021 г. и 30.08.2021 г., ищецът бил обявил задължението за предсрочно изискуемо с нарочна покана – уведомление чрез ЧСИ Сия Халаджова с peг. № 863 на настоящия адрес в гр. София, на който ответникът не бил открит. След това изпратил поканата на постоянния адрес в гр. Пловдив чрез ЧСИ Мариана Кирова с рег.№ 823, като отново не бил открит. Направил е разноски в размер на 110 лева за връчване на поканите.

Ищецът сочи, че е счел поканата за връчена 05.09.2023 г., като това е и датата, от която считали задължението за предсрочно изискуемо. За тези си вземания ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, вследствие на което е образувано ч.гр.д. № 65192/2023 г., по което настоящият съдебен състав бил отказал да издаде заповед за изпълнение. Моли за уважаване на предявените искове спрямо ответника.

Претендира присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба чрез особен представител, който оспорва предявените искове по основание и размер, оспорва, че ответникът е получил сумата от 1000 лева като кредит, в евентуалност оспорва усвояването й, оспорва обстоятелството за предоставяне на кредитна карта и усвояването на средствата по нея. Твърди, че договорът за издаване на кредитна карта по същество представлявал договор за банков кредит по чл. 430 ТЗ. Сочи, че ответникът притежавал качеството „потребител“, поради което би следвало да се прилагат законовите разпоредби за неравноправните клаузи. Особеният представител прави възражение за нищожност на договора и общите условия на основание чл. 10 и 11 ЗПК, като счита цялото кредитно 2 правоотношение за недействително на основание чл. 22 ЗПК. Твърди, че не била предоставена пълна, точна и максимално ясна информация за основните елементи по предоставения револвиращ потребителски кредит, в т. ч. и относно разходите, които следвало ответникът да стори във връзка с кредита, за да може да направи обоснован икономически избор. Твърди, че съгласно общите условния за всеки нов отчетен период възнаградителната лихва се начислявала върху вече начислената за предходния период.

Твърди още относно застрахователния договор, че съдържащият се в него Пакет „F“, бил с видимо по-малък от 12 пункта шрифт, освен това не се доказвало сключването на такъв договор, поради което счита, че искът в тази му част е неоснователен. Възразява срещу наличието на парични задължения от страна на ответника към ищеца, както и срещу справката под име „Параметрична справка за движението по картова сметка“. Посочва, че по никакъв начин не се доказвало, че месечните извлечения са достигнали до подзащитния му.

Заявява, че оспорва обявената предсрочна изискуемост, за която ответникът да е известен, тъй като ищецът не бил извършил надлежно връчване, като сочи, че в НБДН длъжникът от 2020 г. имал регистрирани постоянен и настоящ адрес, различаващи се от тези, на които е правен опит за връчване. По тази причина оспорвал и дължимостта на разноските за връчване в размер на 110.00 лева. Релевира възражение за погасяване по давност на част от задължението, доколкото се прилага кратката тригодишна давност за периодични плащания, каквито били тези по кредитните карти съгласно съдебната практика. Моли за отхвърляне на исковете.

Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Правопораждащият фактически състав по иска с правна квалификация чл. 79, ал.

1 ЗЗД включва 1) наличие на валидно облигационно правоотношение, породено от сключен договор за потребителски кредит; 2) в изпълнение на който кредиторът е предоставил, съответно потребителят е усвоил договорената сума, 3) наличието на валидна клауза от договора, предвижда размера и начина на формиране на договорната възнаградителна лихва, включително на предварително уговорените такси и неустойки.

В тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по договор за издаване на кредитна карта между него и ответника, по силата на което е предоставил уговорената парична сума по револвиращ потребителски кредит; както и валидността на клаузата определяща размера и начина на формиране на възнаградителната лихва, уговорени такси и разходи, в т.ч. задължения па застрахователен договор, т.е. липсата на неравноправни клаузи в процесния договор за потребителски кредит; надлежно уведомяване на ответника за настъпилата предсрочна изискуемост; предоставяне на кредитна карта съгласно договора.

В тежест на ответника е да установи в условията на пълно и главно доказване е да 3 установи фактите, че е погасил процесното вземане.

По възражението за погасяване по давност на спорното материално право - в тежест на ищеца е да докаже, че от настъпване на изискуемостта на вземанията са налице обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на давността.

По иска с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД В тежест на ищеца е да установи в условията на пълно и главно доказване факта на изпадането в забава на ответника, т.е. от кой момент е настъпила изискуемостта на съответното притезание за главница, както и размера на мораторната лихва за забава за процесния период.

Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: 1) обективният факт на неизпълнение на договорното задължение от страна на длъжника и 2) упражненото от кредитора по надлежния ред право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента, в който волеизявлението на кредитора е достигнало до длъжника, при условие, че към същия момент са се осъществили обективните факти, обуславящи настъпването й - в този смисъл т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В процесната хипотезата потестативното право на кредитора да обяви задължението за предсрочно изискуемо не е надлежно упражнено. Длъжникът не е уведомен преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Поради което най-ранно задължението по кредита е станало предсрочно изискуемо с връчването на исковата молба.

Кредитополучателят по договора е физическо лице, което при сключването е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, поради което правоотношението следва да се квалифицира като договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на 4 договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.