Решение № 2915 от 09.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2915 гр. Пловдив, 09.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20255330117142 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба от Е. Г. М., ЕГН **********, с адрес ******, чрез адв. С. П., против „Стик-Кредит“ АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, бул. „Оборище“ № 13, с която е предявен иск за признаване за установено, че Договор за потребителски кредит от разстояние № ******, сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, като нарушаващ императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 от ЗПК, както и осъдителен иск за присъждане на сумата от 173,84 евро, с левова равностойност от 340 лева – платена без основание над главницата по недействителен Договор за потребителски кредит от разстояние № ******, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 18.12.2025 г., до окончателното изплащане.

Предвид ноторния факт за смяна на националната валута в Република България на дата 01.01.2026 г. от лева в евро и с оглед разпоредбите на Закона за въвеждане на еврото в Република България и Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета от 8 юли 2025 година относно приемането на еврото от България, считано от 1 януари 2026 г., прието в съответствие с чл. 140, параграф 2 от Договора за функционирането на Европейския съюз, и Регламент на Съвета на Европейския съюз, приет в съответствие с чл. 140, параграф 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз, всички суми, присъдени с настоящото решение са посочени в евро. За прецизност и с цел осъществяване на връзка с начина на формулиране на претенциите в исковата молба и параметрите на иска, с който съдът е сезиран, то насетне 1 в мотивите, както и в диспозитива на настоящото решение, търсените суми ще се отразяват освен в евро, но и в левовата им равностойност.

С исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит, представен от разстояние № ****** с уговорена главница 1000 лв./ 511,29 евро, с фиксиран лихвен процент – 36 %, при ГПР от 42,58 %. В погасителния план фигурирали две величини като обща дължима сума – първата 1 208,22 лв./ 617,75 евро, а втората – 2405,50 лв. /1229,91 евро.

Посочено е, че съгласно чл. 19 от Договора, вземането по същия е следвало да бъде обезпечено с посоченото в клаузата обезпечение – осигуряване на физически лица за поръчители, които да отговорят на посочените в договора изисквания. Поддържа се, че в чл. 29 от договора, е предвидено заплащане на неустойка от потребителя в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. В чл. 11 било предвидено заплащане на такса при забавяне на плащането. Изложени са съображения, че тези клаузи прехвърляли тежестта на задължението за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия потребител. Сочи, че не било ясно посочено какви компоненти се включват в ГПР по договора. Аргументира се още, че така уговорената неустойка, предвид нейния размер и условия за начисляването й, излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, и била нищожна, предвид тълкувателната практика на ВКС. Излагат се съображения за допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посоченият в договора ГПР не съответствал на реално приложимия такъв в отношенията между страните. Иска се прогласяване нищожността на процесния договор. На основание чл. 23 ЗПК с оглед недействителността на кредитната сделка се претендират платените суми над главницата. По изложените съображения се моли за уважаване и на двата иска. Представя писмени доказателства под опис.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „СТИК КРЕДИТ” АД, с който оспорва исковата претенция. Счита исковете са неоснователни. Поддържа, че процесния договор за кредит е действителен, като не били налице твърдените от ищцата пороци по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, водещи до недействителност на правоотношението. В частност счита, че с клаузата за неустойка не се заобикалят изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като неустойката не следвало да се взема предвид при изчисляването на ГПР към момента на сключване на договора и самата тя не представлявала разход по кредита, а обезщетение за неизпълнение на договорно задължение. Твърди се още, че ищцата, в качеството й на кредитополучател, е била уведомена за всички възможни суми, с които би могла да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им, тъй като параметрите по договора били уговорени индивидуално, поради което потребителят бил наясно и имал възможност да се откаже, без последици за него. Изразява несъгласие с позицията на ищцата, че клаузата за неустойка накърнявала добрите нрави. Счита, че не е налице неравноправност по смисъла на ЗЗП, като потребителят бил наясно с икономическите последици от сключването на договора, вкл. и при отчитане на обстоятелството, че 2 ищецът е ползвал от ответника множество аналогични кредитни продукти. В тази връзка счита и клаузите за индивидуално уговорени. Предвид валидността сделка, счита, че е налице основание за извършените плащания.

По същество моли за отхвърляне на исковете.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между страните е сключен процесният Договор за потребителски кредит № ******, с визирано в исковата молба съдържание; че главницата по кредита от 1000 лв./ 511,29 евро е усвоена от кредитополучателя; както и че сумата за неустойка по договора за кредит не е включена като разход по кредита при изчисляването на ГПР, посочен в договора.

Съгласно договора на ищеца, като кредитополучател, е отпусната сумата от 1000 лв./ 511,29 евро от ответното дружество, като кредитодател, която сума е изцяло усвоена, при уговорен годишен лихвен процент от 36,00 % и посочен годишен процент на разходите – 42,58 %. В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 29, ал. 1, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. За длъжника е предвидено задължение – чл. 19 от Договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство.

Поръчителят следва да отговаря на конкретно посочени в общите условия изисквания – да е физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, живеещ в България, назначен на постоянен трудов договор от поне 12 месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план. Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за недействителна, като се споделя изложеното от ищцовата страна в тази насока и се намират за неоснователни възраженията на ответника в обратния смисъл.

Уговорената в чл. 29, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ****** неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключването на договора, и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети 3 кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договорът. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са задължителните указанията в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.

При съобразяване с гореизложеното съдът приема, че сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита, като възраженията на ответното дружество в обратна насока се намират за неоснователни. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената в чл. 29, ал. 1 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. По делото обаче е прието за безспорно между обстоятелството, че тя не е включена при изчисляване на процента на разходите. Невключването на неустойката при изчисляването и посочването на ГПР води до заблуждение на потребителя относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното има за последици недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК.

Предвид високия размер на процентното оскъпяване на кредита, положително прехвърлящ пет пъти размера на законната лихва (след включването на неустойката и възнаградителната лихва общата дължима сума нараства повече от два пъти при срок на договора от 12 месеца), то нарушена се явява и забраната досежно горната граница на ГПР, регламентирана в чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на 4 кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за предоставения му финансов ресурс.

Посоченият извод не се променя независимо, че неустойката не е във фиксиран размер, а се начислява на ден и крайният й размер зависи от поведението на длъжника. Това е така, защото кредиторът не е предвидил наймалкото лимит на сумата за неустойката, който да е съобразен със законоустановените ограничения досежно общите разходи по кредита, като вземе предвид и размерът на възнаградителаната лихва.