Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 152 от 16.07.2026, Районен съд - Свищов

Съд
Районен съд - Свищов
Дело
Гражданско дело 41/2026
Вид
Решение № 152
Подписан
16.07.2026
В сила
05.08.2026
Състав
Никола Петров Римпопов

Цитирани разпоредби

  • чл. 68 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 69 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38, ал. 1, т.2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 26 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.26, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.55 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 10а · Закон за потребителския кредит
  • чл. 10а, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11 ал. 1 т. 20 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19 ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 29 ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9, ал. 1 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 152 гр. С., 16.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Н.Р.П. при участието на секретаря Т.С.Т. като разгледа докладваното от Н.Р.П. Гражданско дело № 20264150100041 по описа за 2026 година

ЗЗД.

Предявени са искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл. 55 от Постъпила е искова молба от Н. Г. К., чрез адв. А. З. Д. против ответника „** България“ ЕООД за признаване за недействителен Договор за кредит № ** от 15.02.2023 г., сключен с „** България“ ЕООД, в условията на евентуалност да бъде прогласена за нищожна клаузата по договора, във връзка с Рамково споразумение № **, регламентираща такса за разглеждане поради противоречие с чл. 10а от ЗПК, както и на основание чл.55 от ЗЗД ответното дружество да бъде осъдено да му заплати сумата 892,29 лева /456,22 евро/, представляваща недължимо платена сума по договор за кредит № ** от 15.02.2023 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда до изплащане на сумата. Ищцата твърди в искова молба, че е страна Договор за кредит № **/15.02.2023 г., сключен с „** България“ ЕООД, за сума в размер на 2499,85 лева, която се е задължила да върне на 36 месечни вноски, тридесет и пет от които в размер на 120,65 лева и една вноска от 124,17 лева, при годишен лихвен процент от 24 % и годишен процент на разходите 48,50 %. В договора се предвиждало, че се дължи таксата за разглеждане в размер на 812,39 лева, дължима заедно с месечните вноски съгласно погасителния план.

Таксата се дължала изцяло както в случай на предсрочно погасяване на Кредита, така и в случай на предсрочното му прекратяване по каквато и да е причина. В случаите, когато Клиентът избере плащането на Договорно възнаграждение, последният не бил длъжен да заплати таксата за разглеждане и лихвите. Общо дължимата сума по договора за кредит възлизала на 4346,92 лева. Твърди, че е заплатила по процесния договор 3392,12 лева- 3271,49 от които чрез рефинансиране с договор за кредит ** от 05.04.2023г. Твърди, че нито в договора, нито в общите условия бел посочен лихвен процент на ден, 1 така както разпоредбата чл.11, ал.1, т.20 предл. последно изисква. С предоставяната но чл. 11 ал. 1 т. 20 ЗПК информация в договора относно размера на дължимия лихвен процент на ден се целяло да се обезпечи възможността на потребителя, който е в положението на по-слабата страна (спрямо търговеца) от гледна точка на информираност, да изчисли размера на лихвата в абсолютна стойност (лихвен процент на лен х главница х брой дни), която следва да заплати за периода от усвояването до връщането на главницата, за да може да упражни надлежно правото си на отказ от договора за кредит, което включва и изпълнение на условието на чл. 29 ал. 4 ЗПК връщане не само на главницата, но и заплащане на лихва за периода на ползването й. Ето защо, с правилото на чл. 11 ал. 1 т. 20, предл. последно ЗПК (посочване на лихвения процент на ден) се гарантира реалното упражняване на правото на потребителя на отказ от договора без да са налице негативни последици от това за него. С оглед изложеното, изпълнението на чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно ЗПК се явява особено съществено за правата на потребителя и неизпълнението му води до санкционирането му, съобразно правилото на чл. 22 ЗПК, а именно - нищожност на договора. С оглед горното и предвид липсата на лихвен процент на ден в процесния договор, то на основание чл. 22 във вр. чл. 11 ал. 1 т. 20 ЗПК, същият се явява недействителен. На следващо място твърди, че таксата за експресно разглеждане на документи не е включена в годишния процент на разходите, който само формално отговаря на изискването, заложено в разпоредбата на чл.

19 ал. 4 ЗПК, според която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая с невключването на процесната такса при изчисляване на годишния процент на разходите се цели заобикаляне посочената императивна забрана. Въпреки че в договора изрично е посочено, че изборът потребителят да се ползва от експресното разглеждане на заявлението за кредит, не му е наложен едностранно от Кредитодателя, респ. това не е задължително условие за получаване на кредита, на практика уговарянето му е наложено и обусловено от господстващата позиция на кредитора спрямо икономически по-слабата страна в правоотношението. Иначе нямало логика кредитополучателят да поеме допълнителна тежест и да заплати възнаграждение за разглеждане на документи, чийто размер от 812,39 лева, което се явява значителна част от заемната сума от 2499,85 лева. Твърди, че таксата за разглеждане на документите се явява скрито възнаграждение за кредитодателя, породи което е следвало да се включи в ГПР. В случая това не било направено, поради което е налице неправилно посочен ГПР. което съдебната практика приравнява на липсваш ГПР. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от конто се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19. ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да 2 бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В противен случай потребителят е поставен в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пap. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Твърди, че в случай, че таксата за експресно разглеждане на документи бъде включена при изчисляване годишния процент на разходите, то последният значително би надвишил посочения в договора процент. Поради това в т. 55 от решението но дело С-714/22 Профи крелнт България изрично е посочено, че неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които националното право предвижда. В условията на евентуалност се позовава на нищожност на клаузата предвиждаща таксата за разглеждане на искането за отпускане на кредита, като противоречаща на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Изискваната такса се дължала във връзка с действия, свързани с предоставянето и управлението на кредита. Съобразно чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Процесиите услуги, по своето естество, са част от възнаграждението за предоставения заем. Същите са обособени сравнително самостоятелно, с цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, каквато е и тази за заплащане на пакет допълнителни услуги. Наред с това посочените услуги, не би следвало да се предоставят по волята на кредитора, доколкото те са нормативно залегнали като правото на страните да инициират преддоговорни отношения по отпускане на заем. С въвеждането на такова възнаграждение кредиторът създава задължение за кредитополучателя да плаща за права, които по закон има. В случая въпросните такси са свързани с дейността на ответното дружество в качеството на кредитна институция, т.е. касае се за дейност, извършвана по занятие. В този смисъл срещу възнаграждението за тази дейност потребителят не получава действителна престация. В настоящия случай така уговорената клауза за заплащане на допълнителна такса за разглеждане на заявката за одобрение на кредита противоречи пряко на нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. съобразни кояю кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване н управление на кредита. На самостоятелно основание счита, че таксата за разглеждане с уговорена в нарушение на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1 прелл. 3 ЗЗД. Добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките. За противоречащи на добрите нрави следва да се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота и се използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Поемането на задължение от страна на заемателя да заплати възнаграждение за услуги, които са част от дейността на кредитното предприятие и които „услуги “ Законът за потребителския кредит е регламентирал като преддоговорни и договорни задължения на кредитодателя, е уговорено единствено в интерес на заемодателя. То увеличава неимоверно тежестта на задължението на потребителя, тъй като се 3 кумулира към задълженията му по договора за заем, внася значително неравноправие в правоотношението, а престациите на страните са явно нееквивалентни. Срещу услугите, "предоставени" с договора за паричен заем, които по правило следва да бъдат осъществени по отношение на потребителя и без изричното им уговаряне, ПРИ кредит в размер на 2499,85 лева потребителят се задължава ла заплати такса, конто макар н еднократна, е в размер на 812,39 лева. Като неясно остава как е калкулирана цената на тази „услуга“. предоставена на потребителя. Касае се за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически от другата и се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК. Уговарянето на възнаграждение за допълнителни услуги третира неравноправно икономически по-слабия участник в оборота, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поемането на задължение от потребителя да заплати такси за посочените услуги представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 20, във вр. с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като принципите на добросъвестност и справедливост в договарянето изискват потребителят да заплаща такса за реалното ползване на определена услуга, а не за бъдещо и хипотетично ползване на такава, както е уговорено в случая. Счита, че таксата за разглеждане на заявката за кредит, се явява скрито възнаграждение за кредитодателя, поради което е следвало да сс включи в ГПР. В случая това не е направено, поради което е налице неправилно посочен ГПР, което съдебната практика приравнява на липсваш ГПР. При уважаване на горните искове платеното по процесния договор се явява дадено без основание и следва да се върне от процесното дружество. На основание чл. 23. от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, след прогласяване на нищожността на договора дължима е само главницата по него — в случая 2499,85 лв., а всичко, платено над нея 892,29 лева— представлява дадено без основание, което следва да се върне заедно с лихва от предявяването на настоящата искова молба до окончателното плащане на посочената сума.

Моли съда да постанови решение, с което да прогласи за недействителен Договор за кредит №: **, сключен между нея и „** България“ на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т. 20 и в евентуалност т. 10 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД. В условията на евентуалност моли съда да прогласи нищожността на клаузата, съдържаща се в Договор за кредит №:

** във вр. с Рамково споразумение № ** и регламентираща таксата за разглеждане на основание чл. 10а ал. 2 ЗПК във вр. чл. 26 ал. 1 предл. 1 и 3 ЗЗД. Моли съда да осъди „** България“ ЕООД, да й заплати сумата в размер на 892,29 лева/456.22 евро/- дадени без основание на основание чл. 55 ал.1 пред. 1 от ЗЗД, ведно с лихва за забава от предявяването на исковата молба до окончателното плащане. Претендира разноски на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.