Решение № 5519 от 18.07.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр.

София, 18.07.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на седми май през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

ПЛАМЕН ГЕНЕВ при секретаря Нина

Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 17326 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 511599 от 19.10.2018 г., постановено по гр. д. № 68282/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 74 състав, с което отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани предявените искови претенции по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че Л.М.А. с ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление *** сумата от 19.52 лв., представляваща главница, за доставена и незаплатена топлинна енергия през периода от 01.07.2014 г. до 30.04.2015 г. ведно със законна лихва за периода от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 31.05.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 3.02 лв., представляваща изтекла мораторна лихва върху главницата за периода 15.10.2015 г. до 25.04.2017 г., ведно със сумата от 46.28 лв. за главница за услугата за дялово разпределение и лихва върху услугата за дялово разпределение в размер на 8.31 лв. С решението е осъден ищецът „Т.С.“ ЕАД да заплати на Л.М.А. на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 300 лв., представляваща сторените исковото разноски за адвокатско възнаграждение. Решението е постановено при участието на „Т.с.” ЕООД като трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, чрез юрк. М.К., като са изложени съображения за неправилност на решението. Въззивникът твърди, че съдът не бил взел предвид разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от Общите условия, че месечната дължима сума на купувача се формирала въз основа на определената за него прогнозна месечна консумация и действащата за периода цена, като след края на отоплителния сезон се изготвяли изравнителни сметки на база на реален отчет. Твърди се, че при установяване на начислена сума по-голяма от реално потребената общите условия предвиждали възможност да се погасяват с нея задължения, предхождащи процесния период. По делото нямало доказателства клиентът да е направил възражение по общите условия, като съгласно общите условия бил известен реда, по който да бъдат осчетоводявани сумите, като доколкото се погасявали най-старите задължения на ответника, които били най-обременителни това било в интерес на ответника. Към момента на извършване на погасяването на старите задължения същите не били погасени по давност. По делото липсвали данни за извършена рекламация в предвидения по чл. 70, ал. 6 от Наредбата за топлоснабдяването 30-дневен срок както за процесния период така и за периода, за който е извършено погасяване с изравнителни сметки. Претендира разноски.

Въззиваемата страна Л.М.А., чрез адв. П.М. изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал.

1 ГПК, като счита същата за неоснователна. Посочва се, че жалбата не кореспондирала с фактите по делото. Не били събрани доказателства, които да установят размера на задължението.

Претенцията за дялово разпределение била неясна, като не било доказано как се изчисляват неговия размер, като по делото липсвали доказателства фирмата за дялово разпределение да е извършвало услугата, като ищецът бил предявил чужди права. Претендираните суми за дялово разпределение не били доказани по основание и по размер, като сумите се дължали на ФДР, а не на ищеца. Пред въззивния съд страната поддържа отговора на въззивна жалба и претендира разноски, за което е представен списък по чл. 80 от ГПК.

Третото лице помагач „Т.с.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства. Пред въззивния съд страната не изпраща представител и не взема становище.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата на „Т.С.“

ЕАД е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответниците като стойност на получена и разходвана от тях топлинна енергия на процесния адрес.

Производството се развива след постъпване на възражения против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.“ ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

За уважаване на предявения иск с правно основание чл.

79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и респ. за ангажиране отговорността на ответника ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.

По общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК) Ищецът е следвало да установи при условията на пълно главно доказване следните правопораждащи факти, а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топло енергия, както и качеството на ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топло енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава - че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размера на законната лихва възлиза именно на спорната сума.

Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения.

Настоящата въззивната инстанция намира постановеното от СРС, 74 състав, решение за валидно, допустимо, като по отношение на неговата правилност и във връзка с доводите в жалбата намира следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, което обстоятелство първо не е спорно, а се и установява от договор № 3213 от 29.08.2002 г. сключен между представител на етажната собственост на процесната сграда и „Т.с.” ЕООД за извършване на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода, включително издаването на обща и индивидуални сметки.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката

/ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.

По делото от представения нотариален акт за продажба на недвижим имот № 26 от 09.07.1998 г., дело № 8396/98 се установява, че П.П.П.продава на Л.М.А. следния свой собствен недвижим имот, а именно: апартамент № 124, находящ се в гр. София, ж. к. „*****етаж. В разглеждания случай по делото се установява, че ответницата притежава правото на собственост от процесния имот, което налага приемането на извод, че през процесния период ответницата е имала качеството потребители на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Така придобитото качество законът не ограничава със срок и не го поставя под условие, в зависимост от различните нови основания за пораждане на търговски отношения с нови потребители на топлинна енергия и загубването на това качество става при настъпване на законоустановения факти, прекратяващи облигационните отношения.

От изложеното е видно, че потребител на топлинна енергия са ответниците по силата право на собственост. По силата на закона (чл.

150 ЗЕ) между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да необходимо изричното им приемане от потребителя, които са задължителни за всички потребители и с влизането им в сила се счита, че има сключен договор между топлопреносното предприятие и битовия потребител.

По делото не е спорно обстоятелството, че на ответника му е била доставена топлинна енергия за претендирания период в размер на 19.52 лв., доколкото ответникът изрично твърди, че оспорва да дължи процесната сума, тъй като задължението било погасено поради плащане.

По делото пред районния съд е приета и СЧЕ, която съдът кредитира в частта, в която е посочено, че за процесния период няма данни за постъпили плащания за дължимите суми за топлинна енергия. Представения фискален бон по делото е за заплащане на обща фактура от 31.05.2015 г., която не била включена в исковата молба и не била предмет на делото. На 12.10.2016 г., 15.10.2016 г. и 07.11.2016 г. били постъпили суми в общ размер на 518.89 лв., с които били погасени задължения на абоната за ТЕ и дялово разпределение м.05-м.08.2016 г. – извън процесния период. Съдът кредитира заключението и в частта, в която е посочено, че размерът на дължимата сума за дялово разпределение е в размер на 46.28 лв.

Настоящият въззивен състав намира, че доколкото оплакванията на ответника в отговора на исковата молба по отношение на дължимата сума за доставена топлинна енергия са за недължимост поради плащане, а съгласно приетата по делото СЧЕ за процесния период няма данни за постъпили плащания за дължимите суми за топлинна енергия, то сумата от 19.52 лв. за доставено не незаплатена топлинна енергия се явява дължима. По отношение на оплакването за погасяване на задължението по давност настоящият състав намира, че с разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК е предвидено, че искът за установяване съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с оглед на което е създадено изключение от общото правило по чл. 125 ГПК, че искът се счита за предявен от постъпване на исковата молба в съда. Посоченият в нормата на чл. 422, ал. 1 ГПК момент, от който искът се смята за предявен е нормативно определен, поради което оплакванията от страна на въззивника са неоснователни. Съобразно указанията дадени в Тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ОСГТК вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок. Съгласно чл. 114, ал.1 ЗЗД давностния срок започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. Видно от представените по делото Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София вземането за заплащане на доставена топлоенергия става изискуемо след изтичане на тридесет дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Преди изтичането на този срок вземането е ликвидно, тъй като е установено по основание и размер, но същото не е изискуемо, защото от първия до тридесетия ден на месеца, следващ този за който е изчислена стойността на топлоенергията съществува право, но не и задължение за изпълнение от страна на потребителите на топлинна енергия. Заявлението по реда на чл. 410 ГПК е депозирано на 31.05.2017 г., на която дата се счита предявен и искът, към който момент не е изтекла погасителна давност вземанията на ищеца за периода 01.07.2014 г.- 30.04.2015 г.