Решение № 1534 от 01.11.2023, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1534 гр. Русе, 01.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Тихомира Г. Казасова при участието на секретаря Станка Ст. Иванова като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело № 20234520102729 по описа за 2023 година

Е. П. Д. заявява, че на 28.05.2019г. сключила с „Креди Йес“ ЕООД Договор за паричен заем №135223 със следните параметри: 700 лева – главница; 49.38% - ГПР; 3.40% месечен лихвен процент (40.80% - годишен лихвен процент); срок на погасяване - 10 месеца; 83.75 лева – месечна погасителна вноска (без неустойка).

Ищцата приела да заплати неустойка в размер на 522.58 лева при неизпълнение на поето задължение да обезпечи кредитора чрез поръчителство на две физически лица или безусловна банкова гаранция, като с включената неустойка месечната вноска възлизала на 136 лева.

Излага доводи относно недействителността на договора за заем. Приема, че същият е сключен в нарушение на няколко от хипотезите на чл.22 ЗПК.

Контрактът не бил съставен по начин, който е ясен за потребителя. Ответникът не й предоставил Общите условия, съставляващи част от цялото споразумение между страните.

В тази връзка сочи, че договорът съдържа множество препратки към ОУ и след като не била запозната с тях, съдържанието му се явявало неясно и не би могла да разбере какви са параметрите му.

Намира за некоректен начина, по който е регламентиран ГПР – 49.38%, тъй като кредиторът не посочил методика на определянето му. В тази връзка сочи, че единственото оскъпяване на отпуснатия финансов ресурс, съобразно клаузите на договора е възнаградителната лихва в размер 3.4% на месец или 40.80% на година и при липса на други разходи по кредита не става ясно как е формира ГПР – 49.38%. Приема, че неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за недействителност на договора.

Поддържа, че погасителния план не отговаря на изискванията на ЗПК. Според него 1 потребителят следвало да заплати общо 1360 лева при чиста стойност на кредита 700 лева, а не визираната в Договора – 837.42 лева.

Твърди, че според константната практика на ВКС, клаузата регламентираща договорна лихва в размер на 3.40% на месец или 40.80% годишна възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава двукратния размер на законната лихва при обезпечени кредити.

Счита, че неустоечната клауза, според която се дължи 522.58 лева при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение е недействителна. Пояснява, че сумата на практика представлява скрита лихва и следва да бъде включена в ГПР, който би надхвърлил допустимия петкратен размер на законната лихва – таванът, до който би могъл да стигне ГПР според ЗПК.

По изложените съображения моли съда да постанови решение, с което да прогласи недействителността на Договор за паричен заем №135223, сключен на 28.05.2019г. между „Креди Йес“ ООД и Е. П. Д., поради противоречието му с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в условията на евентуалност да прогласи нищожността на следните клаузи от Договора: чл.3, т.7 уреждащ месечен лихвен процент в размера на 3.40%, равняващ се на годишен лихвен процент 40.80%; чл.6 и чл.8, предвиждащ обезпечения на кредита и сума, дължима като неустойка при непредоставянето им и чл.7, ал.2, според който при обявяване предсрочна изискуемост кредитополучателя дължи и непогасената част от неустойката.

Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът „Креди Йес“ ООД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага доводи, досежно неоснователността на ищцовите претенции.

Твърди, че процесният договор отговаря на изискванията на чл.10 ЗПК – сключен в писмена форма, на хартиен носител, изготвен на ясен и разбираем език, изписан с еднакъв по вид, формат и размер шрифт 12. Параметрите на договора били изчислени към момента на сключването му. Кредитополучателят подписал погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и падежите на погасителните вноски.

Договорът бил сключен при общи условия след предоставена на ищцата информация в стандартен европейски формуляр. Заемната сума била получена от кредитополучателя.

Страните постигнали съгласие относно размера на месечния лихвен процент; ГПР и обезпечението на кредита, изразяващо се в осигуряване на поръчител и ипотека или особен залог или банкова гаранция, както и за размера на неустойката, дължима при непредоставяне в тридневен срок от сключване на договора на уговореното обезпечение.

Ответникът счита, че процесният договор за паричен заем е изцяло валиден, сключен с прякото влияние на потребителя, в свободата на договарянето между страните, отговарящ на всички законови изисквания.

Излага правни доводи относно приложение разпоредбите на чл.10, чл.11, чл.19 ЗПК, които ищецът твърди, че са нарушени с отделни клаузи от процесния договор, както и аргументи досежно валидността на неустоечната клауза.

Моли съда да отхвърли претенцията като неоснователна.

Поддържа, че вземането по кредита е цедирано в полза на „Агенция за събиране на 2 вземания“ ЕАД.

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна, следното:

На 28.05.2019г. между „Креди Йес“ ЕООД (заемодател) и Е. П. Д. (заемател) е сключен Договор за паричен заем №135223 със следните параметри: 700 лева – главница;

49.38% - ГПР; 3.40% - месечен лихвен процент; срок на погасяване - 10 месеца; 83.75 лева – месечна погасителна вноска; обща сума за плащане – 837.42 лева. Съобразно разпоредбата на чл.8 от контракта, ищцата приела да заплати неустойка в размер на 522.58 лева при непредставяне в тридневен срок от сключване на договора, уговореното в чл.6 обезпечение.

В погасителния план към договора е посочен падежа и размера на месечните вноски – 136 лева.

Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът приема, че е сезиран с претенция за прогласяване недействителността на Договор за паричен заем №135223, сключен на 28.05.2019г., а в условията на евентуалност прогласяване нищожността на отделни негови клаузи.

Изхождайки от предмета на Договора и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.

По отношение договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар и поместени в индивидуалния договор с ищцата, клаузите на контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между същия заемодател и различни потребители.

Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за потребителски кредит нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.

В договора е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна процентна стойност – 49.38. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения 3

ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.

Според чл.4, ал.2 от контракта, кредитополучателят е запознат с Общите условия и Стандартния европейски формуляр, с които се е съгласил изрично и безусловно. Ищецът поддържа, че тези документи не са му предоставени и след като ответникът не е ангажирал доказателства, от които е видно, че Общите условия и формуляра са подписани от страните, съдът счита, че не са спазени изискванията на чл.11, ал.2 ЗПК.

По отношение клаузата, касаеща възнаградителна лихва са налице и други основания за недействителност. В договора е визиран месечен лихвен процент – 3.4, т.е. ГЛП – 40.80%.

Така уговореният размер на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави.

Действително към датата на уговаряне размера на лихвата, няма императивни разпоредби, които определят максималния размер на възнаградителната лихва, но това не означава, че свободата на договаряне не е ограничена и то при положение, че се касае за потребителски договор, при който потребителят е по-слабата икономически страна, поради което се ползва със засилена защита от ЗЗП и ЗПК. В правната доктрина и съдебната практика се приема, че накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, изрично формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Налице е трайно установена практика на ВКС според която съглашение за плащане възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва. След справка в електронната страница на БНБ съдът установи, че към датата на сключване на договора, основният лихвен процент е 0.00% от което следва, че размерът на законната лихва е 10.00%, т.е. уговорения в договора за кредит годишен лихвен процент надвишава четири пъти законната лихва, което е в нарушение на добрите нрави. Поради тази причина клаузата на т.3.7 от Договора накърнява равноправието между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договаряне, с оглед което се явява нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.

По отношение неустойката: Клауза, като уговорената в чл.8 от договора за паричен заем, според която се дължи неустойка в размер на 522.58 лева при неизпълнение на задължението за осигуряване обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия, ведно с ипотека или особен залог или банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя, се намира в пряко противоречие с преследваната от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити цел, транспонирана в ЗПК.

На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън 4 присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Ако ответникът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че дружеството е допускало възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, защото последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.