Определение № 95 от 12.03.2024, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 95 гр. Пловдив, 12.03.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Станислав П. Георгиев

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев като разгледа докладваното от Надежда Л. Махмудиева Въззивно частно гражданско дело № 20245000500083 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК, образувано по Частна жалба вх.

№2251/19.01.2024 г., подадена от „И.г.****“ ЕООД, чрез адв. Я. Я., против Определение №3051/22.12.2023 г., по гр.д.№2023/2023 г. на ОС – Пловдив – II състав, с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател да бъде освободен на основание чл.83, ал.2 от ГПК от задължението за внасяне на държавна такса и разноски по делото. Релевирани са оплаквания за неправилност и незаконосъобразност. Неправилно е прието, че единствено в хипотезата на изпадане на дружеството в несъстоятелност, при условията на чл.620, ал.1 от ТЗ би имало основание дружеството да бъде освободено от държавна такса. В конкретния случай искането е направено, тъй като липсва финансова възможност за осигуряване на дължимата сума от страна на дружеството в определения от съда кратък срок. Посочено е, че националната регламентация чрез разпоредбата на чл.83, ал.2 от ГПК предвижда това основание да е достъпно само за физическите лица, но с оглед разпоредбата на чл.6 от ЕКЗПЧОС, не следва да бъде ограничаван достъпа до съд на юридическите лица за реален достъп до правосъдие и справедлив процес. Съгласно чл.78, ал.2 от ЗОПДНПИ е предвидена възможност държавната такса да бъде присъдена с решението на съда, т.е. внасянето да бъде отложено, и възложено в зависимост от изхода на делото, като разпоредбата е приложима както за физическите, така и за юридическите лица. Липсата на достатъчно средства за покриване на държавната такса, което е видно от вземането, претендирано с исковата молба, е временно затруднение, и не е основание търговецът да поиска откриване на производство по несъстоятелност – т.е. специалната хипотеза на чл.620, ал.1 от ТЗ не може да намери приложение. Европейското законодателство, което има приоритет пред националното, допуска възможността от това право да се възползват и юридическите лица, за които необходимостта да заплатят държавна такса би имало за последица ограничаване на правото им на достъп до съд. В този смисъл се сочи практика на СЕС, а също и на 1 националната касационна инстанция, в които се застъпва тезата, че изискването за качество на лицето, подлежащо на освобождаване на такси и разноски, не следва да се абсолютизира, с оглед защита на права от по-висок порядък, каквото е правото на достъп до съд. Съдът е следвало да изиска от дружеството в определен срок да представи доказателства, ако според съда такива липсват. Настоява се за отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго по същество, с което да бъде освободено дружеството от внасяне на държавна такса и разноски в производството по т.д.№2023/2023 г. по описа на ПОС – II състав, като се определи държавната такса да бъде присъдена с решението, в зависимост от изхода на делото.

Частната жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, чрез надлежно упълномощен процесуален представител с пълномощно на л.91 от делото на ПОС, отговаря на изискванията на чл.260 от ГПК, в срок е приведена в съответствие с изискванията на чл.261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и редовна от външна страна, и подлежи на разглеждане. Препис от частната жалба не подлежи на връчване на насрещната страна.

При извършената служебна проверка съдът констатира, че обжалвания съдебен акт е постановен от съд в надлежен състав, в изискуемата от закона писмена форма и е подписан, поради което е валиден. Същият е постановен от компетентен съд, в допустимо производство, по направено надлежно искане от процесуално легитимирана страна, поради което е допустим.

По правилността на обжалваното определение съдът намира следното:

Обжалваното определение е постановено в производство, образувано по предявен от Т.И.Р. против „И.г.****“ЕООД иск по чл. 19, ал.3 от ЗЗД за обявяването за окончателен на сключен между страните предварителен договор от 22.02.2021 г. за прехвърляне на вещно право на собственост върху апартамент в жилищна сграда, който дружеството се е задължило да построи със свои средства и да прехвърли на ищеца правото на собственост върху него. В срока за отговор на исковата молба ответникът „И.г.****“ЕООД е предявил насрещни искове срещу ищеца Т.И.Р.:

1. На основание чл.307 от ТЗ, за изменение на договора между страните, като бъде увеличена уговорената между страните продажна цена с 45 000 евро с левова равностойност 88 012,35 лева, поради настъпили обстоятелства, които страните не са могли да предвидят при сключването на договора, като бъде осъден ответника по насрещния иск /ищец по иска за обявяване на предварителния договор за окончателен/ да ги заплати, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане;

2. При условията на евентуалност спрямо иска по т.1, на основание чл.266, ал.2 от ЗЗД, да бъде осъден ответника по насрещния иск да заплати на „И.г.****“ЕООД сумата от 45 000 евро, с левова равностойност 88 012,35 лв., представляваща неизплатено 2 увеличение на възнаграждението по сключен между страните договор за строителство, обективиран в предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 22.02.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане;

3. При условията на евентуалност спрямо исковете по т.1 и т.2 се предявява иск за прекратяване на сключения между страните предварителен договор за покупкопродажба на недвижим имот от 22.12.2021 г. на основание чл.307 от ТЗ, в следствие на настъпили обстоятелства, които страните не са могли да предвидят при сключването на договора и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността.

С Определение №2793/27.11.2023 г. съдът е приел, че по отношение на иска по т.2 не са налице основания да бъде приет за съвместно разглеждане, поради което е отделил производството по него.

По отношение на исковете по т.1 и по т.3 е постановил разпореждане №5036/27.11.2023 г., с което е оставил насрещната искова молба без движение, като е дал указания на ищеца по насрещните искове да отстрани допуснати в нея нередовности, в това число и да представи доказателства за внесена държавна такса за всеки един от предявените искове с правно основание чл.307 от ТЗ в размер на 4% от цената на всеки от тях, като е определил едноседмичен срок за отстраняване на нередовностите.

В срока за отстраняване на нередовностите на насрещната искова молба, с Молба вх.

№39153/19.12.2023 г. насрещният ищец е изпълнил останалите указания на съда, като в т.5 от молбата е направил искане за освобождаване от държавна такса за производството, „поради липса на финансова възможност за осигуряване на дължимата сума от страна на дружеството“. Сочи се, че в конкретния случай насрещният ищец не разполага с имущество, с което да заплати дължимата държавна такса, настоява да бъде освободен от внасянето на такси и разноски за производството, като съдът определи държавната такса да бъде присъдена с решението, с оглед изхода от делото. Сочи съдебна практика на СЕС, както и практика на ВКС, с която по отношение на юридическо лице се приема, че по изключение съдът може да събере дължимата държавна такса едва с крайния съдебен акт по делото, съобразно изхода от спора, ако с оглед спазване на изискванията на чл.6 от ЕКЗПЧОС за реален достъп до правосъдие и справедлив процес, тази такса се явява прекомерна финансова тежест /с оглед размера на таксата и способността на търговеца да я заплати/, с което се ограничава достъпа на страната – юридическо лице, до съд.

С обжалваното Определение №3051/22.12.2023 г. съдът е приел, че разпоредбата на чл.83, ал.2 от ГПК предвижда възможност от внасяне на ДТ и разноски да бъдат освободени само физически лица, като възможностите юридическите лица да бъдат освободени от внасянето на държавни такси и разноски са изрично уредени в изрично посочени в ГПК, ТЗ и ЗОНПИ конкретни хипотези, като конкретния случай не попада в нито една от предвидените хипотези. Правото на ЕС не предвижда възможност за освобождаване от държавни такси на 3 юридически лица – търговци във всички случаи, а само при спор за нарушаване на правото на ЕС. В практиката на Европейския съд по правата на човека е признато правото на юридически лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса, като се приема, че във всеки конкретен случай съдът следва да преценява дали задължението за внасяне на държавна такса води до ограничаване на правото на достъп до съд, с оглед размера на таксата и в светлината на специфичните обстоятелства, както и съобразно платежоспособността на задълженото юридическо лице и стадия на производството. В конкретният случай съдът е съобразил размера на дължимата държавна такса – 5197,88 лв. по иска с цена 129 946,91 лв. и 3520,50 лв. по иска с цена 88 012,35 лв., и липсата на представени доказателства, както и на данни по публичната партида на дружеството в ТР, че ищецът – юридическо лице, търговец, е в невъзможност да заплати сумата. По тези съображение искането е оставено без уважение.

Настоящият съд, извършвайки проверка при условията на пълен въззив, намира така постановеното определение за правилно и законосъобразно, по следните съображения:

С обжалваното определение съдът правилно е определил размера на дължимата от дружеството държавна такса, в размер на 4% от цената на предявените от молителя насрещни искове, приети за разглеждане в производството, като същата е изчислена в общ размер на 8718,38 лв. Съгласно разпоредбите на чл. 71, ал.1 и чл. 73,ал.3 от ГПК внасянето на държавна такса се дължи предварително, като отклоненията от този принцип са уредени изрично, по отношение на уредени в специалните закони особени искови производства, каквото процесното исково производство не е – същото се разглежда по общия исков ред, поради което предвидения ред за разпределянето на съдебните разноски между страните едва със съдебното решение, приложим за изрично уредени особени искови производства, е неприложим по аналогия.

Несъотносима е сочената от молителя съдебна практика, касаеща производства по отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, което производство е специално по своя характер в защита на публични интереси на държавата, и правилата за разглеждането му са неприложими към имуществен спор, произтичащ от облигационни и търговски отношения между страните по делото, които са субекти на частното право.

В молбата за освобождаване на дружеството от такси и разноски за производството, както и в частната жалба, по която е образувано настоящото производство, молителят поддържа, че по отношение на дружеството не е налице трайна неплатежоспособност и не са налице основания за откриване на производство по несъстоятелност, а се касае за временно затруднение за дружеството – ищец по насрещния иск да внесе в определения от съда седмичен срок дължимия размер на държавната такса. Така сочения от молителя аргумент би могъл да обоснове искане за продължаване на срока за изпълнение на тази част от указанията на съда, каквато възможност е уредена в чл.63 от ГПК както за физическите, така и за юридическите лица, и от която ищецът не се е възползвал. Ето защо, този аргумент на молителя е неоснователен.

С молбата вх.№39153/19.12.2023 г., както и в частната жалба молителят сочи практика на 4

ЕСПЧ, на СЕС и на ВКС, в която се приема за допустимо в някои случаи и юридическо лица да бъде освободено от внасянето на държавна такса и на разноски с оглед осигуряване на възможността му за достъп до правосъдие. Съгласно цитираната от частния жалбоподател практика на ЕСПЧ относно правото на достъп до съд на юридически лица, гарантирано с разпоредбата на чл.6 от ЕКПЧОС, решение от 24.12.2009 г. по дело „А.“ООД срещу Б.