Определение № 5744 от 10.12.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5744 гр. София, 10.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Борис Р. Илиев

Членове:

Ерик Василев

Яна Вълдобрева като разгледа докладваното от Яна Вълдобрева Касационно гражданско дело № 20248002102091 по описа за 2024 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на двете насрещни страни в производството – ищцата В.

И. М., действаща лично и със съгласието на майка си А. А. Г., чрез пълномощника адв.С.Г. и ответникът Софийския градски съд, чрез процесуален представител Д. Д., против решение № 1477 от 19.12.2023г., постановено по в. гр. д. № 2537/2023г. на Софийския апелативен съд, ГО, 1 състав. С обжалваното решение след частична отмяна на решение от 20.06.2023г. по гр.дело № 852/2020г. на Софийския окръжен съд, ГО, ответникът СГС е осъден, на основание чл.2б ЗОДОВ, да плати на В. И. М., действаща лично и със съгласието на майка си А. Г. сумата 4 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушено право за разглеждане в разумен срок на гр.д.№ 16131/2011г. на СГС, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба-31.07.2017г. до окончателното плащане, като първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът по чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над присъдените 4 000 лева до претендираните 26 000 лева.

Касаторът-ищец В. М., действаща лично и със съгласието на майка си А. Г., обжалва решението в отхвърлителната част. Иска да бъде допуснато до касационен контрол, на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК поставя правен въпрос, който уточнен от касационната инстанция се свежда до питането: Как се определя размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост при предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ и каква е дължимата от съда преценка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на чл. 52 ЗЗД. Поддържа, че по поставения въпрос съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС - ППВС № 4/23.12. 1968г., както и с решение № 272/27.01.2020г. по гр.д.№ 924/2019г. на 1

ІV ГО, решение № 19/23.07.2019г. по гр.д.№ 2026/2018г. на ІІІ ГО, решение № 130/13.04.2011г. по гр.д.№ 951/2010г. на ІІІ ГО, решение № 50030/ 09.02.2023г. по гр.д.№ 785/2022г. на ІV ГО и решение № 50280/ 11.09.2023г. по гр.д.№ 4210/2021г. на ІV ГО. Счита, че решението в обжалваната отхвърлителна част е и очевидно неправилно.

В преклузивния срок по чл. 287, ал.1 ГПК ответникът Софийският градски съд, чрез процесуален представител, излага съображения за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва жалбата като неоснователна.

Касаторът-ответник СГС обжалва решението в частта, с която искът е уважен. Счита, че е разгледан недопустим иск, поради липсата на задължителната процесуална предпоставка по чл.8, ал.2 ЗОДОВ, съответно постановеното по този иск решение на САС е недопустимо. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и формулира въпроси, за които поддържа, че са обусловили решаващите изводи на съда: 1. Следва ли да се приеме, че не е налице положителната процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл. 2б ЗОДОВ, в случай, че пострадалият е подал заявление по реда на глава ІІІа, чл.60а ЗСВ, но същото е оставено без разглеждане от административния орган поради пропускане на срока; 2. Задължително ли е участието на детето при предявен иск по чл. 69 СК; 3. Следва ли при преценката относно продължителността на производството във връзка с приложението на чл. 2б ЗОДОВ съдът да съобразява посочените в тази разпоредба и изведените от ЕСПЧ критерии; 4. Следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решението да се посочат конкретно тези обстоятелства и какво е значението им за размера на неимуществените вреди. По първия поставен въпрос твърди противоречие с определение № 466/04.12.2020г. по ч.гр.д. № 3741/2020г. на ІV ГО, определение № 10/07.01.2019г. по ч.гр.д.№ 4873/2018г., определение № 10/05.01.2018г. по ч.гр.д.№ 4706/2019г. и решение от 11.04.2016г. по гр.д.№ 5721/2015г. на ІІІ ГО. По втория въпрос - с определение № 60429/03.12.2021г. по ч.гр.д.№ 4394/2021г. на ІІІ ГО на ВКС. По последните два въпроса - с решение № 306/22.10.2019г. по гр.д.№ 4482/2017г. на ІV ГО, решение 60291/20.12.2021г. по гр.д.№ 1406/2021г. на ІІІ ГО и с решение № 69/29.04.2020г. по гр.д.№ 3169/2019г. на ІV ГО.

Според касатора - ответник, на основание чл. 292 ГПК следва да бъде инициирано постановяване на тълкувателно решение по първия въпрос, предвид наличието на противоречива съдебна практика по неговото решаване. Твърди, че според изразеното в определение № 466/04.12.2020г. по ч.гр.д.№ 3741/2020г. на ІV ГО, определение № 10/07.01.2019г. по ч.гр.д.№ 4873/2018г., определение № 10/05.01.2018г. по ч.гр.д.№ 4706/ 2019г. и решение от 11.04.2016г. по гр.д.№ 5721/2015г. на ІІІ ГО, съдът не следи служебно за спазването на 6-месечния срок за подаване на заявлението по глава ІІІа от ЗСВ, както и че актът, с който министърът на правосъдието оставя без разглеждане поради просрочие заявлението, подлежи на самостоятелен съдебен контрол по реда на чл.197 АПК, съответно, че той или съдебното решение при обжалването му, обвързва съда с констатацията за спазването на срока. В същото време в други съдебни актове на ВКС-решение № 48/06.04.2020г. по гр.д.№ 1610/2019г. на ІV ГО и определение № 50004/24.01.2023г. по гр.д.

2

№ 1841/2022г. на ІV ГО касационната инстанция е приела, че при проверката за допустимост на иска по чл. 2б ЗОДОВ съдът служебно следи дали ищецът е подал заявлението, слагащо началото на административната процедура по чл.8 ЗОДОВ, в рамките на 6-месечния преклузивен срок.

В срока по чл. 287, ал.1 ГПК ищцата В. И. М., действаща лично и със съгласието на майка си А. Г., не взема становище по касационната жалба на СГС.

Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира касационните жалби за допустими подадени са от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Разгледан е иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за осъждане на ответника-Софийския градски съд да плати на ищцата сумата 26 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди от разглеждане на гр.д.№ 16131/2011г. в неразумен срок. Първоинстанционният Софийски окръжен съд е приел, че искът е допустим, но неоснователен, тъй като ищцата не е доказала настъпването на твърдените неимуществени вреди от разглеждането в неразумен срок на гражданското дело от СГС.

Въззивният съд, сезиран с въззивна жалба на ищцата от фактическа и правна страна е приел следното: исковата молба, по която е образувано гр.д.№ 16131/2011г. е подадена в СГС на 25.11.2011г. от А. Г. против ответниците В. А., Р. А. и И. М. и с нея са предявени искове за оспорване на бащинството на Р. А. по отношение на детето В. и за установяване произхода на детето от И. М.. След подробен анализ на извършените от състава на СГС процесуални действия по конституиране и призоваване на страните по гр.дело № 16131/2011г. и по частичното му прекратяване, въззивният съд е приел, че В. М. е била страна по делото през цялото време. Предвид характера на иска – такъв за установяване произход на дете от бащата, както и изхода от делото – уважаване на иска на майката на детето, несъмнено решението ползва детето, а това обуславя правото му (независимо дали реално е участвало в производството като страна или не и дали това е било в нарушение на процесуалните правила или не) да търси защита на правото си по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Въззивният съд е приел, че срокът по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ за подаване на заявление до ИВСС е започнал да тече не както поддържа ответникът - от датата на влизане в сила на определението на СГС за частично прекратяване на производството, а от датата на влизане в сила на решението по гр.дело № 16131/2011г.-29.06.2016г., тъй като именно от решението детето черпи права.

Съответно към датата на подаване на заявлението до ИВСС - 27.12.2016г., този срок не е изтекъл и приетото от оправомощеното от министъра на правосъдието лице в обратния смисъл е неправилно. Посочил е, че независимо дали е била страна, гражданските права на В. са засегнати от производството за оборване на наличен и установяване на произход, поради което е легитимирана да търси обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ. Предявеният от нея иск е допустим, доколкото административната процедура за обезщетяване на вреди по реда на глава IIIа ЗСВ е изчерпана по смисъла на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ и не е постигнато споразумение. В тази връзка съдът се е позовал на приетото в постановеното по настоящото 3 дело определение на ВКС по ч.гр.д. 1841/2022г. на ІV ГО, с което е отменено определение на САС, потвърждаващо определение на Софийския окръжен съд за прекратяване на производството.

На следващо място САС е приел, че продължилото 4 години 7 месеца и 4 дни производство по гр.д.№ 16131/2011г. е неразумно дълго, тъй като: първото действие на съдиятапостановяване на определение от 29.06.2012г. за частично прекратяване по исковете срещу В. А. и Р. А. за оспорване произхода от бащата, освен неправилно, е извършено седем месеца след подаване на исковата молба; определението за прекратяване от 04.08.2014г. на производството в останалата част е постановено две години след определението за частично прекратяване; произнасянето на СГС с разпореждане по чл. 131 ГПК е два месеца след постъпване на уточняващата молба за отстраняване нередовностите на ИМ; произнасянето с разпореждане за изпращане на писмо до САК за определяне на адвокат, който да бъде назначен за особен представител на детето, е повече от седем месеца след постъпване на отговора от другия ответник и повече от единадесет месеца след постъпване на уточняващата молба; произнасянето с разпореждане за насрочване на делото в о. с. з. след отмяна от САС на прекратителното определение от 04.08.2015г. е повече от пет месеца след връщане на делото от САС; решението по делото е постановено един месец и двадесет и два дни след обявяването му за решаване. Делото по същество се е развило в две открити съдебни заседания, изготвени са и две експертизи. Разумната продължителност на това дело според въззивния съд, предвид факта, че майката, биологичният баща и детето пребивават извън България, е година и половина, а срокът над тази продължителност е неразумен.

Съдът е счел, за неоснователен доводът на процесуалния представител на СГС, че забавянето на процесуалните действия в определени периоди е компенсирано от значително бързото извършване на други действия в други периоди, тъй като това „компенсиране“ не е довело до приключване на делото в по-кратък срок. Без значение според САС е и натовареността на СГС, на която се позовава ответникът, тъй като той в случая е процесуален субституент на държавата, а именно тя не е организирала ефективно правораздаване. Предвид естеството на спора – за установяването на произхода на детето, съдействието, което всички участници в процеса са оказвали и провеждането на същинското производство само на една инстанция, делото е имало продължителност, далеч надхвърляща разумната. Поради това съдът е приел, че е налице противоправност и следва да се определи по справедливост паричното изражение на претърпените от детето неимуществени вреди.

След подробен анализ на събраните в двете съдебни инстанции доказателства (гласните такива и заключението на приетата пред САС съдебно-психологическа експертиза), както и по силата на житейска презумпция, въззивният съд е приел за установено, че детето В. е било объркано и тревожно, било е засегнато, че имената му се коментират от съученици; тревогата му е в пряка връзка с продължилото неразумно дълго производство, тъй като при започването му В. е била на почти три години, а в края му – на седем години и половина.