Решение № 239 от 05.03.2026, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 239 гр. Варна, 05.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мирела Огн. Кацарска

Членове:

Иванка Д. Дрингова мл.с. Ива Бл. Благоева при участието на секретаря Петя П. П.а като разгледа докладваното от Иванка Д. Дрингова Въззивно гражданско дело № 20263100500072 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 9808/28.11.2025г. от П. Х. П., ЕГН ********** от ******, чрез процесуалния си представител адв. Х. Г. от ВАК, срещу решение № 382 от 07.11.2025г., постановено по гр. дело № 126/2025г. на РС Провадия, с коeто е отхвърлен, предявения от П. Х. П. срещу Община Провадия, положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 от ГПК вр. чл. 79 от ЗС с искане да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на дворно място, находящо се в с. Б., общ. Провадия, с площ от 1470 кв.м., съставляващо УПИ *** в кв. ** по плана на селото, при граници: от две страни улици и УПИ **, по силата на давностно владение, продължило от месец декември 2004г. до настоящия момент лично, присъединявайки се към това на родителите му от 21.09.2004г. до месец декември 2004г. и това на дядо му за периода от 1980г. до 21.09.2004г.

Във въззивната жалба се излага становище за незаконосъобразност и неправилност на решението.

Въззивникът оспорва извода на първоинстанционния съд за недоказаност на владението, осъществявано от неговите родители и дядо. Намира за недоказано по делото твърдяното от въззиваемата страна право на собственост върху имота, което обстоятелство води до неприложимост на мораториума по § 1 от ЗД на ЗС. Отправеното искане е за отмяна на обжалвания съдебен акт и за постановяване на друго, с което да се уважи предявения иск. Претендира присъждане на направените 1 разноски пред двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна по жалбата.

За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:

Производството пред ВРС е образувано по предявен положителен установителен иск за собственост от П. Х. П. срещу Община Провадия с искане да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик по давностно владение на дворно място, находящо се в с.

Б., общ. Провадия, с площ от 1470 кв.м., съставляващо УПИ *** в кв. ** по плана на селото, при посочени граници, по силата на давностно владение, продължило от месец декември 2004г. до настоящия момент лично, присъединявайки се към това на родителите му от 21.09.2004г. до месец декември 2004г. и това на дядо му за периода от 1980г. до 21.09.2004г.

В исковата и уточняващите молби ищецът твърди, че родителите му и прародителите му са от с. Б., там е минало детството му. Дядо му В.М., баща на майка му С.В. Х.а, живял единствено в с. Б. и започнал да стопанисва имота в началото на осемдесетте години на XX век, защото пустеел. След като починал, имотът за кратко бил стопанисван от майката и бащата на ищеца, които нямали възможност да го поддържат и през месец декември 2004г. решили да го предоставят на ищеца. От тогава единствено той го владее и стопанисва. В имота имало стара къща, която била амортизирана и съборена от ищеца. Когато последният решил да постави сглобяема къща в имота установил, че за имота и съборената постройка няма съставени документи.

След като на 04.12.2024г. подал молба - декларация до общината установил, че на 06.12.2024г. за имота е съставен акт за общинска собственост. Твърди, че имотът не е бил отчуждаван, не е бил в ТКЗС, ограден е от семейството му, откакто се помни и те са го стопанисвали. Твърди, че имотът винаги е бил частна собственост - първоначално е владян от дядо му В. М., след смъртта му на 21.09.2004г. до месец декември 2004г. - от майка му С.В. Х.а и баща му Х.

П., а след това до подаване на исковата молба от него и никой не е оспорвал собствеността им. Счита за неприложима забраната на чл. 86 от ЗС и мораториума, наложен с § 1 от ДР на ЗС от 31.05.2006г., а дори да е действал, то към датата на подаване на исковата молба, въпреки спирането на давностния срок, е придобил правото на собственост върху имота на основание давностно владение, продължило повече от 20 години, присъединявайки своето владение към това на родителите си и на дядо си В.М. от 1980г. насам.В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответната страна не е депозирала отговор на исковата молба.

С обжалваното решение предявеният положителен установителен иск е отхвърлен.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

В обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като постановено от надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в изискуемата 2 форма и при наличието всички положителни, респ. липса на отрицателни процесуални предпоставки, обуславящи правото на иск и неговото надлежно упражняване.

Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка на събраните доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

С молба-декларация вх. № СД01-198/04.12.2024 г. по описа на Община Провадия ищецът е поискал извършване на обстоятелствена проверка и признаване правото му на собственост върху процесния имот въз основа на давностно владение.

От удостоверение изх. № СД01-198(2)/11.12.2024 г., издадено от кмета на Община Провадия, се установява, че за процесния недвижим имот, находящ се в с. Б. с площ 1470 кв.м., съставляващо УПИ *** в кв. ** по плана на селото, има съставен Акт за общинска собственост № 2475/06.12.2024г. В архива на общината няма преписка за извършвано отчуждаване или възстановяване по реда на ЗВСВНОИ, ЗТСУ и други закони, няма и данни за предявени реституционни претенции.

По делото са събрани и гласни доказателства посредством разпит на водените от ищеца свидетели - Н.В.Я. и С.С.А., без родство и дела със страните.

Св. Я. описва имота като ограден, с площ декар и половина, в който е имало стара къща, която е съборена. Сочи, че дядото на ищеца се грижел за имота , докато почине през 2004г., над 20 години. Впоследствие имотът е стопанисван от майката на ищеца С. и от баща му Х., а към момента - от ищеца. Свидетелката заявява, че с ищеца с кумци и постоянно е ходила в имота и му е помагала. Ищецът сее зеленчуци и стопанисва имота повече от двадесет години след смъртта на дядо си и никой не е оспорвал правата му.

Св. А. заявява, че е съсед с ищеца в гр. Провадия от седемнадесет години. Откакто го познава, той стопанисва имот в с. Б. с площ около декар и половина. През последните десет години свидетелката и съпругът й ходили в имота да помагат на ищеца. Описва имота да е около декар и половина, ограден, в който има плодни дръвчета, а ищецът сее едногодишни растения.

От П. знае, че той наследява имота от дядо си през 2004г. Родителите му не можели да се грижат за имота и му го дали той да го стопанисва и да се грижи за него. Не е чувала някой да оспорва собствеността му.

Гореизложената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:

Разпределението на доказателствената тежест в процеса изисква при предявен положителен установителен иск ищецът да докаже възникването на спорното право, а ответникът следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват това право.

Ищецът основава исковата си претенция за собственост на процесния недвижим имот въз основа на твърдения за изтекла в негова полза придобивна давност в периода от м. декември 2004г. до подаване на исковата молба /29.01.2025г./, като към своето владение присъединява и това на своите родители, осъществявано в периода от 21.09.2004г. до м. декември 2004г. и 3 това на дядо му за периода от 1980г. до 21.09.2004г., а правния си интерес от търсената защита обосновава с обстоятелството, че ответната община е съставила АЧОС за процесния недвижим имот.

Основание за придобиване на правото на собственост по чл. 79, ал. 1 от ЗС е изтичането на 10-годишен срок на необезпокоявано, трайно и явно владение на имота. Владението е фактическо състояние и е дефинирано от чл.

68 от ЗС като упражняване фактическа власт върху вещ, която владелецът държи като своя лично или чрез другиго. Основните признаци на владението са обективен /corpus/ и субективен /animus/. Обективният признак е характеристиката на владението като фактическо упражняване на власт спрямо конкретна вещ, а субективният признак е характеристика на субективното поведение на владелеца - да се държи вещта като своя. Да се държи вещта като своя е равнозначно да се държи вещта от владелец със съзнанието, че той е собственик – титуляр на вещното право. Намерението е психическо, душевно, субективно състояние и за неговото доказването законодателят е установил законовата презумпцията на чл. 69 от ЗС, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, доколкото не се докаже, че я държи за другиго. Презумпцията е установена в полза на владелеца, същата е оборима и оборването е в тежест на заинтересованите лица, които възразяват, че владелецът не държи вещта за себе си. Като елемент от придобивната давност владението трябва да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно – да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта.

Постоянното владение не изисква непременно фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето. Може да се осъществява и чрез периодични посещения в имота, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица.

Обективният признак на владението изисква упражняване на непосредствена власт върху вещта, защото по този начин се отблъсква владението на собственика. Не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако за тях собственикът не може да узнае, необходимо е да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим имот – да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му. Само при такива фактически действия собственикът ще може да узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да предприеме действия по защита на собствеността си.

В конкретния случай от събраните гласни доказателства се установява, че процесният недвижим имот е завладян от дядото на ищеца поне двадесет години преди неговата смърт, т.е. от средата на 80-те години на миналия век, а след неговата смърт /21.09.2004г./ за няколко месеца е владян от родителите на ищеца. Владението на имота е предадено на ищеца от неговите родители през м. декември 2004г., който го стопанисва в продължение на повече от 20 години явно и необезпокоявано от трети лица. От издаденото удостоверение от ответника е видно, че имотът не е бил отчуждаван или възстановяван и няма данни за реституционни претенции. Имотът се намира в населено място и представлява дворно място, което е владяно от ищеца и неговото семейство в продължение на повече от 40 години в реални граници.

От своя страна, ответната страна е предприела пасивно поведение и не е 4 взела участие в процеса и пред двете съдебни инстанции.

Разпоредбата на чл. 131, ал. 2 от ГПК предвижда задължение за ответника да посочи възраженията си срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават. Това са всички правоизключващи, правопогасяващи, правоустановяващи, правопрекратяващи и правоотлагащи възражения, чрез които той може да заяви свои конкуриращи права на ищеца, като същите следва да бъдат въведени в процеса с отговора на исковата молба. В този смисъл са и задължителните разяснения, дадени с т.4 от Тълкувателно решение № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК. Съобразно разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти.