Решение № 4901 от 12.08.2020, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е

№ ............... гр. София, 12.08.2020 г.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети юли през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

СИМОНА

УГЛЯРОВА при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 427 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 30.08.2019г., постановено по гр.д. № 81905/2017г. по описа на СРС, ГО, 72 състав, е признато за установено по предявения от Д.К. С.срещу В.Н.В. насрещен положителен установителен иск с правно основание чл. 21, ал. 1 от СК /отм./, че ищцата е собственик въз основа на преобразуване на лично имущество на 15/16 ид. части от следния недвижим имот: апартамент № 12, находящ се в гр. София, жк “******, състоящ се от две стаи, хол, кухня и обслужващи помещения, със застроена площ от 76, 20 кв.м., с прилежащото към него избено помещение с площ от 3, 88 кв.м. и с припадащите се 3, 90 % ид. части от общите части на сградата и правото на строеж, представляващ имот с идентификатор ***. Със същото решение е допусната съдебна делба на описания недвижим имот, при следните квоти: 1/16 ид. част от имота за В.Н.В. и 15/16 ид. части от имота за

Д.К. С., както е допусната делба и на три броя моторни-превозни средства /подробно индивидуализирани в съдебното решение/ при равни квоти между страните.

Срещу решението на СРС, в частта, в която е уважен предявеният иск с правно основание 21, ал. 1 от СК /отм./ и в частта относно определените квоти на страните в съсобствеността върху процесния имот, е подадена въззивна жалба от ищеца В.Н.В.. В същата са релевирани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Поддържа се, че направените в решението правни изводи не съответстват на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят излага съображения, че показанията на свидетелката М.С.били едностранчиви и въпросът от къде дарителката И.Б.се е снабдила със сума в размер на 4 500 щатски долара оставал неизяснен. Счита, че неплащането от страна на Д. С.на сумата от 4 500 щатски долара, дължима за уравнение на дела на И.Б.по сключената съдебна спогодба, е направено с единствена цел да се ощети нейният съпруг – ищецът по иска за делба В.В.. В жалбата се твърди, че неплащането на уговорената сума представлява неизпълнение на съдебното решение по делбеното производство. Оспорва се правилността на изводите на първоинстанционния съд, че в случая е налице хипотеза на “опрощаване” на дълга на Д. С.към нейната майка – И.Б.в размер на сумата от 4 500 щатски долара. По тези съображения счита, че предявеният иск с правно основание чл. 21, ал. 1 от СК /отм./ е неоснователен и следва да се отхвърли, а обусловения от него конститутивен иск да се уважи и да се допусне делба на процесния имот при равни квоти между страните.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответницата Д.К. С., с който същата се оспорва като неоснователна. Навежда съображения, че обжалваното решение е правилно и обосновано и следва да се потвърди. Счита, че от събраните по делото доказателства се установява по несъмнен начин, че е налице преобразуване на лично имущество при придобиването на процесния имот, което съответства на в 15/16 ид. части от него. Поддържа, че е неоснователно релевираното от насрещната страна възражение за неизпълнение на съдебното решение по делбеното производство. Нещо повече, твърди, че това “неизпълнение” не засяга правната сфера на жалбоподателя като той няма правен интерес, не е легитимиран и не може да се позовава на този порок.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По изложените във въззивната жалба оплаквания съдът приема следното:

Тъй като от изхода на предявения насрещен установителен иск с правно основание чл.

21, ал. 1 от СК /отм./ зависи при какви квоти ще бъде допусната делбата на недвижимия имот, то въззивният състав намира, че най-напред следва да се произнесе по въззивната жалба, депозирана срещу постановеното първоинстанционно решение, в частта, с което е уважен така предявения иск.

Ищцата

Д. С.основава иска си на твърдението за преобразуване на лично имущество при придобиването на следния недвижим имот: апартамент № 12, находящ се в гр. София, жк “******, състоящ се от две стаи, хол, кухня и обслужващи помещения, със застроена площ от 76, 20 кв.м.

Сочи, че при закупуването на имота е вложила лични средства, равностойни на 7/8 идеални части от правото на собственост. Твърди, че тези лични средства били получени от продажбата на недвижим имот, придобит от ответницата по наследство и дарение и в този смисъл представляващ нейна лична собственост.

Ответникът по насрещния иск – В.Н.В. оспорва същия с възражението, че ищцата не е изпълнила поетото от нея с одобрената спогодба задължение за парично уравнение на дела на другия сънаследник – И.Б.. Оспорва и твърдението за опрощаване на паричното задължение на Д. С., извършено от нейната майка – И.Б.. Счита, че това е неизпълнение на съдебно решение, което има за цел да го ощети.

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките за уважаване на предявения насрещен иск с правно основание чл. 21, ал. 1 от СК /отм./, като е признал за установено, че Д. С.е собственик на 15/16 ид. части от процесния имот. Този извод е мотивиран с представените по делото писмени и гласни доказателствени средства, установяващи придобивния способ – по наследство и съдебна спогодба-делба, въз основа на който ищцата по насрещния иск е станала собственик на 7/8 ид. части от недвижим имот, представляващ апартамент в гр.

София, находящ се на ул. “Кракра”. Посочено е, че останалата 1/8 ид. част от имота е придобита съвместно от страните по делото в условията на съпружеска имуществена общност. Съдът е изложил съображения, че получената продажна цена след отчуждаването на този имот, е вложена изцяло при закупуването на процесния имот, придобит от страните по делото в условията на съпружеска имуществена общност. Съобразил е, че при закупуването на този имот Д. С.е вложила лични средства, получени от продажбата на апартамента на ул. “Кракра”, равностойни на 7/8 иделна част от него. След прекратяването на брака и трансформиране на съпружеската имуществена общност в обикновена дялова съсобственост, ищцата по насрещния иск е станала собственик и на още 1/16 ид. част от имота или общо притежаваната от нея част е в размер на 15/16 ид. части. По тези съображения съдът е допуснал извършването на делба на процесния имот при следните квоти:

1/16 ид. част за ищеца В.В. и 15/16 ид. части за ответницата Д. С..

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но неправилно.

В задължителните разяснения, дадени в т. 4 по Тълкувателно решение № 5/2013г. от 29.12.2014г. по тълкувателно дeло № 5/2013г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че е допустимо установяване на трансформация на лично имущество на основание чл. 23, ал. 1 и, ал. 2 на СК /респ. по чл. 21, ал. 1 и, ал. 2 на СК от

1985г. - отм./ в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака чрез договор за покупко-продажба, сключен на името на двамата съпрузи. Поради това, настоящият въззивен състав ще следва да се произнесе по същество на предявения насрещен иск с правно основание чл. 21, ал. 1 от СК /отм./ обсъждайки събраните по делото доказателства.

По съществото на спора, с оглед доводите във въззивната жалба, процесуалното поведение на ответника по жалбата и приложимите към спора императивни норми на материалния закон въззивният съд намира следното:

Съгласно представения нотариален акт № 46, том IІ, рег. № 1526, нот. дело № 223 от 2003г. страните по делото са закупили на 22.08.2003г. от И.Т.М.и М.Н.З.следния недвижим имот: жилище – апартамент № 12, находящ се в град София, ж.к. "*****, състоящ се от две стаи, хол, кухня и обслужващи помещения, със застроена площ от 76, 20 кв.м., при съседи на жилището: изток – тревна площ, запад – тревна площ, север – апартамент № 11, юг – апартамент № 9, отгоре – апартамент № 16, отдолу — ап. 8, заедно с прилежащото към жилището избено помещение без номер по документ за собственост, с полезна площ от 3, 88 кв.м., при съседи: изток- тревна площ, запад – тревна площ, север – мазе на апартамент № 11, юг – мазе на апартамент № 9, заедно с припадащите се 3, 90 % ид. части от правото на строеж върху урегулирания поземлен имот, в който е построена сградата. Уговорено е било продажната цена в размер на 28 000 евро да се плати на две части, както следва: 3 670 евро била изплатена на продавачите преди подписване на договора за покупко-продажба, а остатъкът от нея в размер на 24 330 евро следвало да бъде изплатен на продавачите посредством банков превод, в деня на сключване на настоящия договор, но преди неговото надлежно вписване в Служба по вписванията при СРС.

По делото не е спорно, а и това се установява от приетите писмени доказателства, че страните са сключили на 06.03.1998г. граждански брак, който е бил прекратен с влязло в законна сила решение, постановено на 18.08.2017г. по гр.д. № 20673/2017г. по описа на СРС, ГО, 117 състав.

Видно от представеното удостоверение за наследници № 380 от 11.02.2003г., ответницата Д. С., Е.К. Ж.и И.Д.Б./майка на Д. С./ са законни наследници на С.М.С., починал на 21.04.1972г. Възникналата между тях съсобственост върху останалото в патримониума на С.С.имущество била прекратена със съдебна спогодба, сключена на 17.12.2002г. по гр.д. № 8439/2000г. по описа на СРС, ГО, 55 състав. По силата на тази спогодба Д. С.получила в дял и в изключителна собственост следния недвижим имот - апартамент, находящ се на партерен етаж в сградата на ул. “******, в гр. София, застроен на площ от 96 кв.м., ведно с прилежащото към него избено помещение и таванско помещение. Било уговорено заплащане на парично уравнение за дяловете на останалите съсобственици, дължимо от Д. С., както следва: за уравнение на дяловете на Е.К.

Ж.– сумата от 4 000 щатски долара и за уравнение на дяловете на И.Д.Б.– сумата от 4 500 щатски долара, платима в 30-дневен срок, считано от 17.12.2002г. По делото е установено, че паричното уравнение в полза на Е.Ж.било заплатено при подписване на спогодбата, като същата има характер на разписка за получаването му. По отношение задължението за заплащане на парично уравнение на другия съсобственик, по делото е прието писмено изявление на И.Б.от 20.12.2002г., в която е обективирано воля за “надаряване” на ответницата Д. С.с получената от Б.част от наследството на К.С.. Изрично е посочено, че тази част оценена на 4 500 щатски долара се подарява лично на ответницата.

С договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 78, том I, рег. № 1707, дело № 71 от 11.07.2003г., Д.К.В. и В.Н.В. продали на М.Д.А.притежавания от тях недвижим имот придобит по наследство и делба, а именно: апартамент, находящ се в гр. София, на партерен етаж в сградата на улица “******, застроен на площ от 96 кв.м., ведно с прилежащото към апартамента избено помещение и таванско помещение, за сумата от 55 000 щатски долара.

При така установеното от фактическа страна съдът прави следните правни изводи:

Съгласно чл. 21, ал. 1 СК вещните права /т.е. и право на собственост върху вещи/, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити. Аналогична е и разпоредбата на чл. 19, ал. 1 СК от 1985г. /отм./.

Съгласно чл. 21, ал. 3 СК /чл. 19, ал. 3 СК отм./ съвместният принос се предполага до доказване на противното. Следователно, за да се докаже, че придобитото по време на брака не е съпружеска имуществена общност /СИО/ следва да се представят доказателства, оборващи тази презумпция, от онзи, който цели оборването й /чл. 154, ал. 1 вр., ал. 2 ГПК/. В тази връзка установителните искове за установяване придобиването на имущество по време на брака с лично имущество имат за цел признаване на едно съществуващо правно положение, което се явява правоизключващо по отношение на СИО и е основание за признаване на изключително право на собственост по отношение на цялата вещ или на части от нея, макар и придобивният момент да е настъпил по време на брака. Така чл. 23, ал. 1 СК /чл. 21, ал. 1 СК - отм./ гласи, че вещните права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество са лично притежание на съпруга. Лично имущество е онова, при което по дефиниция е изключен съвместният принос. Меродавен момент за влагане на личното имущество е този на юридическото придобиване на вещното право в зависимост от конкретния придобивен способ.

Разпечатката съдържа 36 от 74 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/996e98aa-5767-4772-9f58-585f8fc936bf