Решение № 1202 от 28.02.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1202 гр. София, 28.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Диана Василева при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20231100503107 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение №169/05.01.2023г., постановено по гр.д. №19055/2022г. на СРС, 34 състав, е признато за установено по предявените от „ЛЕНО“ АД, ЕИК 203217465, срещу „ФОРТУНА АРТ 28“ ЕООД, ЕИК 202681294, и Л. А. М. установителни искове с правна квалификация чл.422 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1, ал.2 от ЗЗД и чл.92 от ЗЗД, че „ФОРТУНА АРТ 28“ ЕООД и Л. А. М. дължат солидарно следните суми: сумата от 4942,10 евро – възнаградителна лихва по сключен договор за заем Бизнес кредит с клиентски №5729/12.01.2018г. за периода от 13.12.2019г. до 15.02.2021г., сумата от 317,59 евро – неустойка за забава за периода от 13.02.2020г. до 12.03.2020г., сумата от 8699,76 евро – неустойка за забава за периода от 14.07.2020г. до 29.03.2021г., сумата от 48 лева – разходи по изпращането на покана за обявяване на предсрочна изискуемост. Осъдени са ответниците „ФОРТУНА АРТ 28“ ЕООД и Л. А. М. да заплатят на „ЛЕНО“ АД на основание чл.78, ал.1 от ГПК сума в размер на 1170,55 лева – разноски по гр.д. №18938/2021г. по описа на СРС, 34 състав.

Подадени са въззивни жалби срещу решението от ответниците 1

„ФОРТУНА АРТ 28“ ЕООД, чрез пълномощника адв. С. Д., и Л. А. М., чрез адв. М.Л., като се излагат оплаквания, че решението е неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, а в мотивите съдът не обсъдил обстоятелства от съществено значение за делото и не достигнал до правни изводи, базирани на тези обстоятелства. Неправилно първоинстанционният съд приел, че клаузите относно възнаградителната лихва и неустойката не противоречат на морала и добрите нрави. Излагат се доводи, че сключеният между страните договор за заем е изцяло недействителен. Претендираната договорна лихва била начислена въз основа на нищожна клауза по договор с потребител. Уговореният размер на договорната лихва, а именно 30% противоречал на добрите нрави, като същият не следвало да надхвърля два пъти размера на законната лихва, тъй като кредитът бил обезпечен с ипотека. Поддържа се, че ответницата Л. М. има качеството на потребител и се ползва с предвидената за потребителите защита. Освен това търговското качество на страните по сделката не изключвало преценката на съда относно съобразяването на принципите на справедливост, добросъвестност и недопускане на неоснователно обогатяване, присъщи на добрите нрави. Разпоредбата на чл.9 от ЗЗД ограничавала свободата на договаряне не само в гражданския, но и в търговския оборот на основание чл.288 от ТЗ. Считат, че е нищожна и клаузата за неустойка, тъй като същата не съответствала на основния принцип за добросъвестност и справедливост в търговските отношения и накърнявала добрите нрави. Поддържат, че целият договор за заем е нищожен поради наличие на нищожни клаузи за договорна лихва и неустойка, тъй като същите представлявали съществен елемент от договора за заем, без които същият не би бил сключен. Поради изложеното молят първоинстанционното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

Подаден е писмен отговор на въззивната жалба по реда и в срока на чл.263, ал.1 от ГПК от насрещната страна „ЛЕНО“ АД, чрез пълномощника адв. Ц. К.. Излагат се доводи за неоснователност на жалбата и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Счита за правилен извода на първоинстанционния съд, че ответницата Л. М. няма качеството на потребител, тъй като при сключване на процесния договор за заем е действала 2 за цели, свързани с осъществяваната от заемополучателя „ФОРТУНА АРТ 28“ ЕООД търговска дейност. Поддържа, че уговорената неустойка не противоречи на добрите нрави.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивните жалби са подадени в срок, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и са процесуално допустими, а разгледани по същество са неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Не е спорно между страните по делото и се установява от събраните по делото доказателства, че на 12.01.2018г. между ищеца „ЛЕНО“ АД като заемодател, от една страна, и ответниците „ФОРТУНА АРТ 28“ ЕООД като заемополучател, и Л. А. М. като солидарен длъжник, от друга, е сключен договор за заем Бизнес кредит, клиентски №5729 в размер на 15000 евро, със срок за погасяване 144 месеца, съгласно погасителен план към договора. За обезпечаване на вземанията на ищцовото дружество по договора за кредит ответницата Л. А. М. е учредила договорна ипотека върху свой собствен недвижим имот с идентификатор ***, за което е съставен НА №17, том І, рег. №492, дело №15/2018г. по описа на нотариус М.И. с район на действие СРС. Не е спорно между страните по делото, че заемната сума е предоставена и усвоена от кредитополучателя по начина, предвиден в 3 договора.

В чл. 2. 3 буква "а" от договора за заем е уговорено, че заемополучателят дължи на заемодателят фиксирана лихва в размер на 30% на година върху усвоената и непогасена част от главницата на заема. В клаузата на чл. 2. 3 буква "с" от договора за заем е предвидено: "В случай, че заемополучателят не изпълни което и да е задължение по този договор на съответната дата и падеж, същият дължи неустойка за забава в размер на 0,23 % върху непогасената част от предоставения заем и натрупалата се до момента договорна лихва за всеки ден, считано от датата на падежа на дължимото плащане до момента на окончателното погасяване на всички просрочени дължими суми: главница, лихва и неустойки и други такси и разноски по договора ".

Въззивната инстанция намира за неоснователно, поддържаното във въззивната жалба оплакване, че ответницата Л. А. М. има качеството на потребител и спрямо нея следвало да се приложи защитатата по ЗЗП. Налице е практика на СЕС във връзка с преюдициални запитвания по приложението на чл.2, б. „б“ от Директива 93/13, в която разпоредба е дефинирано понятието "потребител" като всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Според решение по дело С-348/14 на СЕС, в определението за "потребител" по чл.2, б. „б“ от Директива 93/13 попада и физическото лице, което има положението на съдлъжник по договор за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Според посочената практика на СЕС при преценка дали едно лице има качеството "потребител" съдът трябва да извърши преценка на всички обстоятелства по делото, включително на клаузите на договора, естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се установи целта на придобиването или съответно на получаването й, с оглед установяване на качеството на "потребител" на страната по него. В практиката на СЕС се приема, че физическото лице, което има тесни професионални връзки с дружество, като например управлението или мажоритарното участие в същото, не може да се счита за потребител, когато гарантира лично или чрез своето имущество на задълженията, които това дружество има по договор, свързан с получаването на кредит. В конкретния случай не е спорно и се установява при извършена справка в ТР, 4 че ответницата Л. А. М. е управител и едноличен собственик на капитала на дружеството кредитополучател „ФОРТУНА АРТ 28“ ЕООД, поради което същата няма качеството на потребител и по отношение на нея не е приложима закрилата по ЗЗП.

Неоснователни са поддържаните от въззивниците доводи, че уговорките за договорна лихва и неустойка са нищожни, на основание чл.26, ал. 1 от ЗЗД поради накърняване на добрите нрави. Съгласно принципните разрешения, дадени в мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл.9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави.

Ограничението се отнася както за гражданските договори, така и за търговските сделки - арг. от чл.288 от ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. В т. 3 от Тълкувателно решение №1/2009 г. на ОСТК на ВКС на РБ е прието, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора с оглед на следните критерии: размерът на задължението, което се обезпечава неустойката; наличието на други обезпечения; съотношението на размера на уговорената неустойка с очакваните вреди от неизпълнението и други с оглед фактите и обстоятелствата на конкретния случай. В тълкувателното решение изрично е посочено, че прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна и същата се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с настъпилите от неизпълнението вреди. Само несъразмерност между главницата и неустойката към момента на неизпълнението не е основание за обявяването на клаузата за неустойка за нищожна. Липсата на уговорен краен предел и срок за начисляване на неустойката не я прави нищожна, доколкото и периодът, и размерът на неустойката, са последица единствено от виновното бездействие на страната по договора. В настоящия случай, в границите на чл.9 от ЗЗД страните са уговорили неустойката като санкция за неизпълнение на задължението за заплащане на дължимите вноски.

5

Така, както е уговорена, неустойката има мораторен, а не компесаторен характер, тъй като е предназначена да санкционира кредитополучателите за виновното неспазване на срока за погасяване на дължимите вноски. Преценен от гледна точка на справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговски правоотношения, размерът на уговорената мораторна неустойка не е в разрез с присъщите й по закон функции. Същата е съобразена с естеството на обезпеченото задължение. По изложените съображения настоящият състав приема, че уговореният размер на неустойката – 0.23% за всеки просрочен ден не е прекомерен или несъразмерен с оглед размера на дълга, като се има предвид и посоченото по-горе относно поставянето на задължението за неустойка изцяло в зависимост от изпълнението на ответника - фактор, изцяло в неговото поведение.

По отношение на размера на възнаградителната лихва , настоящият съдебен състав намира, че тази клауза не накърнява добрите нрави. За разлика от потребителя, търговецът, при сключване на договорите във връзка с дейността си трябва да положи най - голямата дължима грижа – тази на добрия търговец. В чл. 6. 12. d от договора между страните, кредитополучателят е декларирал, че поема задължението, като е информиран, че може да се консултира със специалист относно отражението на задълженията на икономическото му състояние. Съгласно формираната практика на ВКС (в този смисъл решение №906 от 30.12.2004г. по гр.д.