Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 2907 от 23.10.2026, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно търговско дело 1440/2026
Вид
Определение № 2907
Подписан
23.10.2026
В сила
23.10.2026
Състав
Бонка Йонкова, Иванка Ангелова, Петя Хорозова

Цитирани разпоредби

  • чл.207 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.247, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.1, т.1 и т.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.1, т.1 и т.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.2, пр.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.281 т.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 283 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 284, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.287, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 288 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.290 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.74, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.55 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.55, ал.1, пр.3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.59 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.59, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.61, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.99 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.72 · Закон за собствеността
  • чл.72, ал.1 · Закон за собствеността
  • чл.74 · Закон за собствеността
  • чл.74, ал.1 · Закон за собствеността

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2907 гр. София, 23.10.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Иванка Ангелова Касационно търговско дело № 20268002901440 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Р. И. И., чрез процесуален представител, против Решение № 1253 от 04.11.2025 г. по в. гр. д. № 405/2025 г. на Апелативен съд – София и срещу постановеното по реда на чл.247, ал.1 ГПК по същото дело Решение № 171 от 11.02.2026 г. С подадената срещу основното решение касационна жалба въззивният съдебен акт се обжалва в цялост. Със същия е потвърдено Решение № 5837 от 28.10. 2024г. по гр. д. № 12698/2022 г. по описа на Софийски градски съд, 1-17, с което са отхвърлени изцяло предявените искове - главен с правно основание чл. 266, ал. 1, изр. 1, във връзка с чл.99 ЗЗД и предявените при условия на евентуалност искове с правно основание чл.72, ал.1 ЗС, чл.74, ал.1 ЗС, чл.59, ал.1 ЗЗД и чл.61, ал.2 ЗЗД. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, с оглед на което се претендира отмяната му и уважаване изцяло на предявената искова претенция от настоящия касатор срещу „Юробанк България“ АД.

Допускането на касационното обжалване касаторът обосновава с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и със самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1

1.„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, относими към правния спор, във връзка с доводите на страните и да ги изследва пълно и според действителния им смисъл; да посочи кои доказателства и защо игнорира и кои кредитира, за да направи своите фактически и правни изводи по делото ?“;

2.„При произнасяне от страна на първоинстанционния съд и последващо потвърждаване от страна на въззивния съд на решението по въпрос, с който съдът не е сезиран и който не е предмет на внесената искова молба, представлява ли същото съществено процесуално нарушение, което е основание за отмяна на решението поради неправилност ?“;

3. „При произнасяне от страна на първоинстанционния съд и последващо потвърждаване от страна на въззивния съд на решението при неправилна квалификация, представлява ли същото съществено процесуално нарушение, което е основание за отмяна на решението ?“;

В изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК се твърди, че отговорът на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и з а развитието на правото, а също така и че правните изводи на въззивния съд са формирани в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решения по: гр.д. № 3902/2014г. на IV г.о.; т. д. № 1106/2010 г. на II т.о.; гр.д.

№ 241/2011 г. на I г.о.; гр.д. № 866/2012 г. на I т.о.; гр.д. № 1509/2018 г. на IV г.о. и т. д. № 1942/2021 г. на I т.о.

Соченото самостоятелно основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност, е обосновано със съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение.

Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Втората касационна жалба е насочена срещу постановеното по реда на чл.247, ал.1 ГПК Решение № 171 от 11.02.2026 г. по в. гр. д. № 405/2025 г. на Апелативен съд – София, с което е оставена без уважение като неоснователна молбата на касатора Р. И. И. за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в мотивите на постановеното по делото въззивно Решение № 1253 от 2

04.11.2025 г. Поддържа се, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, с оглед на което се претендира отмяната му и връщане на делото на Апелативен съд - София с изрични указания да открие, проведе и приключи производство и да постанови решение, с което да поправи допуснатата в основното решение фактическа грешка, като вместо „... процесните СМР са извършени в рамките на действащ между страните договор, прекратен от страна на ответника“, да бъде постановено „… процесните СМР са извършени в рамките на действащ между страните договор, за който по делото не са представени доказателства същият да е прекратен“.

Релевирани са предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1.„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, относими към правния спор, във връзка с доводите на страните и да ги изследва пълно и според действителния им смисъл; да посочи кои аргументи и защо игнорира и кои кредитира, за да направи своите фактически и правни изводи по делото ?“;

2.„Допустимо ли е да се извършва поправка на ОФГ в мотивите на постановено съдебно решение, които явно противоречат на приетите по делото доказателства и изкривяват възприетата фактическа обстановка от действителната такава ?“.

В изложението се твърди, че отговорът на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а също така и че правните изводи на въззивния съд са формирани в противоречие с практиката на касационната инстанция, съответно посочена.

Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е обосновано със съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение. Излагат се доводи, че съдебното решение е единен и неделим акт, като мотивите са част от задължителното му законоустановено съдържание и щом може да се иска поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението, то допустима се явява и такава молба касателно мотивите на същото.

Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД, в срока по 3 чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – изхождат от надлежна страна, подадени са в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове.

За да постанови обжалвания резултат Апелативен съд – София от фактическа страна е установил, че първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск, предявен като главен с правно основание чл. 266, ал. 1, изр. 1, във връзка с чл.99 ЗЗД, имащ за предмет парично вземане, произтичащо от договор за цесия, сключен с трето за спора лице „Крит“ ЕООД, с който договор му е прехвърлено вземане на цедентна спрямо ответника за повишената стойност на имот, представляващ магазин И101, вследствие на извършени от него необходими и полезни разноски, произтичащи от споразумение от 03.10.2016г. При условията на евентуалност ищецът е предявил и искове с правно основание чл.72, ал.1 ЗС с твърдението, че праводателят му е извършил в имота на ответника СМР, представляващи подобрения, в качеството си на добросъвестен владелец, като вследствие на тези подобрения се е увеличила стойността на процесния магазин; по чл.74, ал.1 от ГПК с твърдението, че праводателят му е извършил в имота на ответника СМР, представляващи подобрения, в качеството си на недобросъвестен владелец, като вследствие на тези подобрения се е увеличила стойността на процесния магазин; по чл.59, ал.1 ЗЗД за връщане от ответника на това, което е получил по споразумението от 03.10.2016г., поради отпадане на основанието за това, вследствие развалянето му с обратна сила, евентуално поради прекратяването му. По последния иск въззивният съд не е споделил правната квалификация по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, дадена от първоинстанционния съд, квалифицирайки го по чл.59 ЗЗД. В тази връзка е посочено, че в изпълнение на указания на съда по редовността на исковата молба ищецът е уточнил, че процесните СМР са извършени в рамките на действащ между страните договор /споразумението от 03.10.2016г./, 4 прекратен от ответната страна на 01.02.2017г. Следователно, с оглед на твърденията ищецът претендира равностойност на полученото без основание от ответника – извършена работа в изпълнение на развален/прекратен договор, като страните трябва да върнат всичко, което са получили по същия.

Когато обаче престацията на едната страна е за осъществяване на резултат, полученото по договора /резултатът/ не би могло да се върне фактически на другата страна. Позовавайки се на практика на ВКС – решения по т.д. № 2369/2021г. на І т.о. и по т.д. № 871/2012г. на І т.о., решаващият съд е посочил, че правната квалификация на иска е по чл.59 ЗЗД, а не по чл.55 ЗЗД, защото договорът е за изработка и престацията на изпълнителя има веществен резултат /изпълнени СМР/. Освен това, въззивният съд е установил, че при условията на евентуалност е предявен и иск с правно основание чл.61, ал.1 ЗЗД с твърдението, че между праводателя на ищеца и ответника не съществуват договорни отношения. И по този иск не е споделена дадената от първостепенния съд квалификация по чл.59, ал.1 ЗЗД.

Между страните не е бил спорен фактът, че „Банка Пиреос България“ АД (заличен търговец) е прекратена без ликвидация поради преобразуване чрез вливане в „Юробанк България“ АД, обстоятелство вписано в ТР на 12.11.2019 г. Като безспорен е определен и фактът, че въз основа на разрешение за строеж № 113 от 25.01.2007г. праводателят на ищеца - „Крит“ ЕООД започнал строеж на обект: многофункционален затворен комплекс, състоящ се от жилищни сгради с подземни паркоместа, магазини, офиси, ателиета в УПИ 1414, 415, 416, кв.64, м. „Манастирски ливади-изток“ по плана на гр.София, район Триадица, като финансирането на строежа било осигурено от „Банка Пиреос България“ АД чрез отпуснат банков кредит по Договор № 367 от 07.04.2008 г. в размер на 1 000 000 евро. Вземането на Банката по този договор било обезпечено с договорна ипотека, учредена с нотариален акт № 67, дело № 552/25.10.2012 г., като предмет на ипотеката бил и процесният магазин № И101. След осъществено принудително изпълнение и публична продан, банката в качеството си на ипотекарен кредитор придобила магазина и други обекти в процесната сграда с влязло в сила на 22.04.2016 г. постановление за възлагане от 07.04.2016 г. На 03.10.2016 г. между „Банка Пиреос България“ АД и „Крит“ ЕООД в качеството му на кредитополучател-ипотекарен длъжник, било сключено споразумение, в което страните се договорили, че към момента на подписването му общият размер на задълженията на „Крит“ ЕООД и 5 солидарните длъжници възлиза на 317 185,88 евро, от които главница в размер на 116 961,64 евро и законови лихви в размер на 200 224,24 евро. Същото било сключено между страните с цел регулиране на правоотношения по договора за кредит. По силата на споразумението „Крит“ ЕООД се задължило в срок до 31.01.2017 г., в качеството си на изпълнител на строителни дейности, да извърши СМР, по отношение на придобитите от банката недвижими имот, подробно описани в приложение № 1 към договора, между които и процесният магазин, включително и други дейности по въвеждане на недвижимите имоти в експлоатация, на стойност 169 171,82 лв. с ДДС, с която сума да бъде намален размерът на задължението на „Крит“ ЕООД по договора за кредит № 367/2008 г. и анексите към него. От приетото по делото в цялост споразумение и приложение № 3 към него е установено, че общият размер на фактурираните разноски за процесния магазин И 101 възлизал на 13 416,65 лв.

За същите СМР, касаещи процесния магазин, ищецът представил КСС - без дата и неподписан, съгласно който количествата материали и разходите за труд, необходими за изпълнението на проекта за магазин И 101 възлиза на 40 249,95 лв., която сума се претендира от ищеца. Констатирано е очевидно различие относно общия размер на разноските, съобразно офертата по споразумението, подписано от страните за 13 416, 65 лв., и КСС – за 40 249, 95 лв. Във връзка с оспорването от ответната страна на КСС решаващият съд е посочил, че Количествено-стойностната сметка / КСС/ е документ, който се използва от проектантите и строителите за определяне на необходимите количества материали и разходи за труд и механизация. Същият е частен свидетелстващ документ и като такъв не се ползва с материална доказателствена сила относно отразените в него обстоятелства. Доколкото същият не е подписан, той не притежава и формална доказателствена сила.