Решение № 82 от 15.02.2024, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 82 гр. Велико Търново, 14.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Димо Колев

Членове:

Йордан Воденичаров

Любка Милкова при участието на секретаря Албена П. Шишманова като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно гражданско дело № 20234100500673 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение № 854/30.06.2023г. по гр.д. № 2232/2022г. на ВТРС са отхвърлени предявените от ищцата Е. М. Д-Д. обективно кумулативно съединени искове по чл. 344 ал. 1 т. 1 – т. 3 КТ и по чл. 128 т. 2 КТ за признаване на уволнението й извършено със заповед № 4/22.08.2022г. за незаконно, за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност в ответното дружество, за присъждане на обезщетение по чл.

225 ал. 1 КТ за оставането й без работа поради незаконното уволнение в размер на 4820, 34 лв. и за присъждането на дължими трудови възнаграждения за периода м. септември 2019г. – 22.08.2022г. в общ размер на 18 801, 66 лв., ведно със законната лихва от подаване на молбата до окончателното изплащане, както и предявените от работодателя в условията на евентуалност инцидентни установителни искове за признаване за установено, че трудовото правоотношение между страните не е възникнало, тъй като работникът не е постъпил на работа да изпълнява трудовата си функция респ. за прогласяване нищожността на трудов договор № 34/22.10.2013г. като сключен без основание.

В срока по чл. 259 ал. 1 ГПК ищцата е подала въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта му, с която са отхвърлени предявените от нея 1 искове, като излага оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Развиват се подробни съображения, че обжалвания акт е постановен от видимо пристрастен съдебен състав, който е отказал да даде поискания му за това отвод, въпреки наличието на основания за това. Навеждат се оплаквания срещу извода на съда, че за част от исковия период 17.06.2022г. – 16.08.2022г. е бил спазен срока по чл. 194 ал. 1 КТ. В тази връзка се изтъква, че същият следва да се счита за изтекъл на 22.10.2014г. /една година след сключване на трудовия договор/, поради което към датата на издаване на процесната уволнителна заповед е било погасено правото на работодателя да реализира дисциплинарната отговорност на работника.

Жалбоподателката счита за неправилен и незаконосъобразен извода на районния съд, че мястото й на работа съвпада с административния адрес на производствената база на ответния работодател. В тази връзка изтъква, че в трудовия й договор този адрес не е посочен като място на работа и че същата е работила през цялото време от дома си, като е изпълнявала устно възложените й от работодателя задачи. Жалбоподателката допълва, че ответникът не й е нареждал да полага труд по седалището му и оспорва да е запозната и да й е връчвана длъжностна характеристика от 2018г., с която е променено мястото на работа, както и допълнителното споразумение от 01.04.2022г.

Отделно от това ищцата изтъква, че мястото й на работа е посочено и в издадената от работодателя служебна бележка № 39/02.04.2020г. и това е дома й в с. В., а не производствената база на дружеството в гр. Л.. Оспорва дадените от свидетелите на ответника показания от една страна като недостоверни, с оглед на тяхната зависимост от него, от друга страна като ирелевантни за правния спор, доколкото са основани на задълженията й като работник по длъжностна характеристика от 2018г., която не е получена от нея срещу подпис. По тези съображения, с оглед липсата на конкретно посочено в трудовия договор работно място и полагания труд в дома й, при дадени за това разпореждания от работодателя, се навеждат оплаквания за неправилност на крайния решаващ извод на районния съд, че за периода 17.06.2022г. – 16.08.2022г. ищцата е нарушила трудовата дисциплина, като в течение на два последователни дни не се е явила на работното си място в гр. Л.. Жалбоподателката възразява и срещу извода на съда, че не й се следва трудово възнаграждение за исковия период, тъй като не е полагала труд през него. В тази връзка изтъква, че е нямала задължения да извършва твърдяната от свидетелите на ответника работа, тъй като тя произтича от длъжностната характеристика от 2018г., която не й е връчена, както и че е изпълнявала нарежданията на управителя на ответника, на когато е подчинена, като е работела с документи в дома си. По всички тези съображения се оправя искане до ВТОС да отмени обжалваното решение в атакуваната му част от ищцата част и да постанови ново, с което да признае уволнението й за незаконно, да я възстанови на заеманата преди уволнението длъжност, да й присъди обезщетение за оставане без работа в 2 размер на 4820, 34 лв. и трудови възнаграждения за периода м. септември 2019г. – 22.08.2022г. в общ размер на 18 801, 66 лв. Претендира разноски.

В срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК ответната страна по жалбата е депозирала отговор, с който оспорва същата, като неоснователна и недоказана. Излагат се доводи срещу оплакваниятa на жалбоподателката, че е полага труд в дома си и че не е знаела за промененото място на работа. Относно оплакванията за пропускане на срока по чл.

194 ал. 1 КТ се изтъква, че конкретно нарушение на трудовата дисциплина е осъществено като едно деяние във формата на бездействие, изразяващо се в неявяване на работа за целия процесен период, поради което срока за налагане на наказанието няма как да е изпуснат, още повече за тази част от него, касаеща времето от 17.06.2022г. до 16.08.2022г. Навеждат се доводи и относно оплакванията на жалбоподателката за липсата на идентичност на трудовите й задължения съгласно длъжностната характеристика от 2013г. и тази от 2018г. Изтъква се, че внасянето на осигуровки от работодателя в полза на работника не доказва, че последният е работил при него, а доказва, че единствената причина, поради която е сключен трудовия договор, е да се даде възможност на ищцата да натрупа трудов и осигурителен стаж, за да получава обезщетение за майчинство. С тези доводи се иска от ВТОС да потвърди обжалваното решение на ВТРС в атакуваната от ищцата част.

В срока за обжалване ответникът по главните искове е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения от него инцидентен установителен иск за нищожност на трудовия договор като сключен при липсата на основание. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт, поради нарушение на материалния закон, и поради необоснованост. Поддържа се, че процесният трудов договор е сключен фиктивно и при липсата на типичното основание за този вид договорна връзка, свеждащо се до престиране на работна сила от работника в полза на работодателя срещу заплащане на трудово възнаграждение от последния за получения трудов резултат. В тази връзка се уточнява, че със сключването на договора страните по него са целели единствено ищцата да трупа трудов стаж и да се осигурява за майчинство, за да получава впоследствие обезщетение за този осигурителен риск, но не й да полага труд, за което да й се дължи възнаграждение. Възразява се, че тази цел е била ясна на сегашният управител на работодателя, въпреки че тогова не е бил негов представител, тъй като той винаги е бил реален собственик на дружеството. Оспорва се извода на районния съд, че процесния трудов договор има основание, макар и то да не е типичното по смисъла на закона, с доводи, че ищцата никога не е полагала труд в полза на работодателя и че никога не е била негов работник, което се установява от дадените по делото свидетелски показания. По тези съображения се иска отмяна на решението на районния съд в отхвърлителната му част по отношение на иска за прогласяване нищожността на трудовия договор като сключен без основание и постановяване на 3 ново решение, с което предявения иск да бъде уважен изцяло.

Насрещната страна по тази жалба в срока по чл. 263 ал. 1 изр. 1 ГПК е подала отговор, с който оспорва изложените в нея оплаквания и заема становище за потвърждаване на първоинстанционното решение в атакуваната от ответника част.

В частта, с която е отхвърлен предявения от първоначалния ответник инцидентния установителен иск по чл. 124 ал. 1 ГПК вр. чл. 63 ал. 3 КТ за приемане на установено, че между него и работника – ищец не е възникнало трудово правоотношение, тъй като последният не е постъпил на работа да изпълнява трудовите си задължения от сключването на трудовия договор до настоящия момент, първоинстанционното решение е влязло в сила, поради необжалването му.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените в жалбата оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема за установено следното:

Първостепенният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 1 – т. 3 КТ и чл. 128 т. 2 КТ за признаване за незаконно на уволнението на ищеца извършено със Заповед № 28/22.08.2022г. и Заповед № 4/22.08.2022г., за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност „организатор обработка на производствена информация “, за присъждането на обезщетение по чл. 225 ал. 1 КТ за оставане без работа размер на 4820, 34 лв. за периода от шест месеца, считано от 22.08.2022г. /увеличен размер по реда на чл. 214 ал. 1 ГПК/ и на трудово възнаграждение за периода м. септември 2019г. – 22.08.2022г. в размер на18 801, 66 лв. /изменен размер по реда на чл. 214 ал. 1 ГПК/. Ищцата е изложила твърдения, че по силата на трудов договор № 34 от 22.10.2013г. е работила в ответното дружество /с предишно наименование – „Мерони мийт“/ с място на работа, 4 съгласно т. 1 от договора „производство“. Допълва, че конкретните й трудови задължения са индивидуализирани във връчената й на 22.10.2013г. длъжностна характеристика, която е неразделна част от трудовия договор. Изтъква, че съгласно посоченото в нея е пряко подчинена на управителя на дружеството – работодател и следва да изпълнява устно възложените от него задачи. Ищцата твърди, че от сключване на договора до датата на уволнението си, с изключение на периодите от 04.05.2014г. до м. април 2016г. и от м. август 2016г. до м. август 2018г., когато е ползвала отпуск по майчинство за отглеждане на двете си деца, редовно се е явявала на работа и е изпълнявала трудовата си функция съгласно устно поставените й задачи от прекия ръководител. Ищцата уточнява, че от 29.05.2015г. управител на дружеството – работодател е фактическият й съжител, а впоследствие и неин съпруг. Допълва, че от 01.05.2022г. двамата са във фактическа раздяла, а от 01.08.2022г. същият е спрял да й възлага задачи свързани със заеманата от нея длъжност. Ищцата сочи, че на 16.08.2022г. се е явила с офиса на ответника в гр. Л. й е получила копия от длъжностна характеристика и от допълнително споразумение, които не са подписани от нея и в които като място на работа е записан адреса на седалището на работодателя. Твърди, че още същият ден е уведомила работодателя си, че на 17.08.2022г. ще се яви на работа, за което да й бъде осигурен достъп до работното място. Изтъква, че на посочена датата се е явила в предприятието, но противоправно не е допусната до работа, както и че е поискала да й бъдат заплатени полагащите й се трудови възнаграждения. Ищцата твърди, че със заповед № 4/22.08.2022г. й е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, поради неявяване на работа от момента на сключване на трудовия договор до 16.08.2022г., а със Заповед № 28/22.08.2022г. й е прекратено трудовото правоотношение. Оспорва законосъобразността на предприетото уволнение с твърдения, че заповедта за налагане на дисциплинарното й наказание е издадена в нарушение на преклузивния срок по чл. 194 ал. 1 КТ и че не е мотивирана, както и че по – горе изложените съображения същата отразява неверни фактически обстоятелства относно неявяването й на работа в процесния период. Във връзка с последното и доколкото излага, че в периода от м. септември 2019г. до датата на уволнението си е полагала труд, ищцата смята, че за този период има право на трудово възнаграждение, което не е й платено.