Определение № 3521 от 06.01.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3521 гр. София, 30.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Желева като разгледа докладваното от Мадлена Желева Касационно търговско дело № 20248002901361 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Т. А. срещу решение № 59 от 19.02.2024 г. по в. т. д. № 644/2023 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която след отмяна на решение № 260030/14.08.2023 г. по т. д. № 202/2019 г. на Старозагорски окръжен съд касаторът е осъден да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД, гр. София следните дължими по договор № 13КРАА-5943 от 10.01.2007 г. за банков кредит и анекс № 1 от 25.04.2012 г. суми:

28 972, 95 лв. - възнаградителна лихва за периода от 10.12.2012 г. до 25.06.2016 г. и 5551,84 лв. - разсрочена лихва с погасителен план приложение № 2. С влязлото в сила като необжалвано първоинстанционно решение Р. Т. А. е осъден да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД сумата от 89 476, 04 лв., представляваща дължима главница по договор за банков кредит от 10.01.2007 г. и анекс № 1 от 25.04.2012 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 25.06.2019 г. до окончателното плащане, както и възнаградителна лихва за сумата от 23 450, 17 лв. за периода от 25.06.2016 г. до 25.06.2019 г., сумата от 2013, 21 лв. – законна лихва, начислена от датата на предсрочната изискуемост на кредита – 5.04.2019 г. до 24.06.2019 г. и сумата от 417, 10 лв. – разноски за подновяване 1 на ипотека. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен искът на банката срещу А. за заплащане на наказателна лихва за периода от 10.12.2012 г. до 4.04.2019 г. в размер на 16 962, 47 лв. и неиздължени разноски за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита в размер на 24 лв.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Оспорва като неправилен извода на въззивния съд, че окръжният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, тъй като е разгледал възражение за погасяване по давност на вземането в частта за възнаградителна лихва, което е направено извън срока по чл. 367 ГПК, а именно едва с отговора на допълнителната искова молба. Твърди, че с отговора на исковата молба е заявил изрично възражение, че исковете са неоснователни, тъй като претенциите са погасени по давност, а в отговора на допълнителната искова молба е прецизирал, че претенцията за възнаградителна лихва в размер на 52 423, 12 лв. е погасена по давност. Касационният жалбоподател излага оплаквания, че изводите на въззивния съд досежно дължимостта на сумата от 5 551, 84 лв., представляваща разсрочена лихва, е изграден при допуснато нарушение на правилото на чл. 269 ГПК и съдът не е обсъдил становищата на страните и събраните по делото доказателства във връзка с тази претенция.

Моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено.

Допускането на касационно обжалване касаторът обосновава с наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и становища на страните, депозирани пред първоинстанционния съд и да изложи мотиви в решението си, според точния смисъл на закона, когато изводите му не съвпадат с тези на първата инстанция и може ли да обсъжда доказателства, които не са визирани във въззивните жалби на страните?; 2. Може ли въззивната инстанция без наличие на доказателства, събрани по делото относно основанието и размера, да приема за установен и уважи иска?; 3. Преклудиран ли е срокът за възражение за изтекла давност, по смисъла на чл. 370 вр. чл. 367 ГПК, ако в първия отговор на исковата молба е направено общо от ответника за всички обективно съединени искове, предмет на исковата молба, а във втория отговор /явно се има предвид отговора на допълнителната искова молба/ е посочил за всеки иск 2 поотделно?“ Твърди, че първият формулиран въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 45 от 17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на ВКС, I I т. о. и посочените в това решение актове на ВКС.

Въпросите по т. 2 и 3 от изложението касаторът поставя по реда на чл. 280, ал.

1, т. 3 ГПК, като твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба „Първа инвестиционна банка“ АД е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на предпоставките за достъп до касация, съответно – за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

В обжалваното въззивно решение е прието, че правоотношенията на страните произтичат от договор № 13КР-АА-5943/10.01.2007 г. за банков кредит, по силата на който банката предоставя на кредитополучателя ответник по исковете Р. А. банков кредит за покупка на недвижим имот овърдрафт по разплащателна сметка при максимално допустим размер на дебитното салдо до 90 000 лв. Установил е, че срокът за ползване на овърдрафта по разплащателна сметка е до 10.01.2012 г., като в първия работен ден след изтичане на посочения срок банката закрива разрешения овърдрафт по разплащателна сметка. Решаващият състав е посочил, че в договора е предвидено, че при наличие на непогасени задължения по разрешения овърдрафт по разплащателна сметка към датата на неговото закриване те се погасяват от кредитополучателя в краен срок до 10.01.2029 г. съгласно погасителен план - приложение № 1. Приел е, че в договора е уговорена годишна възнаградителна лихва в размер на основния лихвен процент на БНБ, увеличен с надбавка от 5,57 пункта, както и наказателната лихва за забава - в размер на годишната възнаградителна лихва, увеличена с наказателна 3 надбавка от 20 пункта. В решението е изтъкнато, че във въззивното производство липсва спор относно настъпването на предсрочната изискуемост на кредита, като първоинстанционното решение досежно дължимата по договора главница е влязло в сила.

Въззивният съд е счел, че изводът на окръжния съд за неоснователност на иска за възнаградителната лихва – за сумата над 23450,17 лв. до претендирания размер от 52 423,12 лв. и съответно за периода от 10.12.2012 г. до 25.06.2016 г. поради погасяване по давност на вземането с оглед изтичането на тригодишния давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД е направен при допуснато съществено процесуално нарушение. Изложил е съображения, че с оглед ранната преклузия по чл. 367 вр. чл. 370 ГПК възраженията по основателността на иска, каквото е възражението за погасяване по давност на спорното вземане, следва да се изчерпят с отговора на исковата молба. Счел е, че тъй като в случая възражението на ответника за погасяване по давност на вземането на банката е направено едва с отговора на допълнителната искова молба, то е преклудирано. По тези съображения съдът е отменил първоинстанционното решение в посочената част и е присъдил на банката сумата от 28 972,95 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 10.12.2012 г. до 25.06.2016 г.

В обжалваното решение е прието, че искът за заплащане на сумата от 5 551, 84 лв., представляваща разсрочена лихва, е основателен и следва да бъде уважен. Решаващият състав е изложил съображения, че в срока за ползване на овърдрафта по разплащателна сметка - до 10.01.2012 г. задълженията по разрешения овърдрафт не са погасени, като това е наложило страните да подпишат на 25.04.2012 г. анекс № 1 към договора за банков кредит, в който са установени задължения на кредитополучателя по договора, а именно общо задължение в размер на 93 903,54 лв., от които 90 000 лв. главница, 2 396,92 лв. лихва, 20 евро такса за разглеждане на предоговаряне, 900 лв. комисиона за предоговаряне и 567,50 лв. комисиона за управление на кредита. Посочил е, че с анекса е уговорена нова възнаградителната лихва - коригиран с коефициент за пазарна среда Базов лихвен процент на банката за лева, увеличен с надбавка от 3,81 пункта, като към датата на сключване на анекса БЛП на банката за лева е в размер на 6,19 % и след сключване на анекса не е променян.

Решаващият състав е установил, че с т. 5 от анекса е въведен гратисен период за лихвата и главницата от датата на анекса до 10.08.2012 г., като съгласно 4 приложения към анекса погасителен план разсрочени са лихви в размер на 5 639, 42 лв., включващи 2 964,42 лв. лихви, дължими преди сключване на анекса, и дължими за гратисния период лихви в размер на 2 675 лв. Съдът е посочил, че съгласно погасителния план и заключението на допълнителната съдебно-икономическа експертиза т. нар. разсрочена лихва не е включена като част от възнаградителната лихва, а е отделно начислена в месечен размер от 28, 63 лв. и съгласно експертното заключение общо възлиза на сумата от 5 551, 84 лв. Изразил е разбиране, че тази сума като разсрочена възнаградителна лихва се дължи от кредитополучателя към датата на настъпване на предсрочната изискуемост, доколкото се касае за задължения от преди сключването на анекс № 1 от 25.04.2012 г. и за уговорения гратисен период.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Въпросът по т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Така както е формулиран, въпросът не отразява мотивите за отказа на въззивния съд да разгледа направеното от ответника касатор в настоящото производство възражение за погасяване по давност на вземането на банката кредитор в частта за възнаградителната лихва. За да счете визираното защитно възражение на ответника за преклудирано, съставът на въззивния съд е приел, че същото не е направено в отговора на исковата молба, депозиран от ответника. Изводът, че възражението е преклудирано, не е основан на начина, по който е формулирано в отговора на исковата молба - общо досежно всички претенции и на уточнението в отговора на допълнителната искова молба, че възражението се отнася за всички искове на банката кредитор. По тези съображения касационното обжалване не може да бъде допуснато по въпроса по т. 3 от изложението на основанията за достъп до касация.

5

Процесуалноправният въпрос по т. 1 от изложението на касатора, който следва да бъде обобщен и уточнен като въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните, е поставен в контекста на доводите на касатора, че въззивният съд не е съобразил, че възражението за погасяване по давност на вземането на банката кредитор е направено с отговора на исковата молба, и неправилно е отказал да го разгледа, както и на оплакванията за неосъществена преценка във въззивното решение на становищата на страните и събраните по делото доказателства във връзка с претенцията за заплащане на разсрочена лихва в размер на 5551, 84 лв. Въпросът има обуславящ правната воля на съда характер, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По този въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които е цитираното от касатора и служебно известните на състава – решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др.