Определение № 887 от 25.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 887 гр. София, 25.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева като разгледа докладваното от Геновева Николаева Касационно гражданско дело № 20248002102000 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Църковно настоятелство при Храм „Света Троица“ - Габрово срещу решение № 31 от 14.02.2024 г. по в. гр. д. № 414/2022 г. на Габровски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 421 от 04.01.2021 г. по гр. д. № 2070/2019 г. на Габровски районен съд в частта му, с която е унищожен, на основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД, договор за продажба на недвижим имот, сключен на 17.04.2018 г. между Й. П. Т., починал на 11.09.2019 г., в качеството му на продавач, и Църковно настоятелство при Храм "Света Троица" – Габрово, в качеството му на купувач, обективиран в нотариален акт № ........., том № ..........., рег. № ............, нот. дело № ........... от ............ г. на Нотариус А. Ц., с рег.

№ ...............при НК, с район на действие Габровски районен съд, като сключен от продавача при крайна нужда и явно неизгодни условия, както и в частта му, с която ищцата по иска с правно основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД - Й. П. Г. е осъдена на основание чл. 34 ЗЗД по предявения срещу нея насрещен иск, да заплати на Църковно настоятелство при Храм "Света Троица"- Габрово, сумата 9 000 лв., представляваща платена продажна цена по унищожения горепосочен договор за продажба, като е реализирана и отговорността на ответника за съдебно – деловодни разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че неправилно въззивният съд е кредитирал първоначалното заключение на техническата експертиза, определящо завишена пазарна стойност на процесните недвижими 1 имоти, вместо допълнителното такова, дало пазарната стойност по реално осъществени сделки със запазено вещно право на ползване в размер на 6 477 лв.. Поддържа, че решаващият съд не е направил мотивирана преценка за това, коя от двете посочени в експертното заключение стойности приема за действителната пазарна стойност. Твърди, че нито крайната нужда, нито явно неизгодните условия по смисъла на чл. 33 ЗЗД са установени в процеса от носещата тежестта за доказване на тези два елемента от фактическия състав на спорното субективно право ищца, при което искът с правно основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователен. За неправилен счита и извода на въззивния съд за настъпила преклузия по смисъла на чл.133 ГПК вр. с чл. 131, ал. 1 ГПК на предявеното възражение за изтекла погасителна давност по чл. 33, ал. 2 ЗЗД. Твърди, че допълнителната искова молба, с която е уточнена претенцията на ищеца (с първоначалната искова молба са били предявени само два установителни иска за нищожност на процесния договор за продажба поради заобикаляне на закона и поради противоречие с добрите нрави) не е връчена на ответника, изготвеният и връчен на страните проекто-доклад с определение по чл. 140 ГПК не съдържа конститутивен иск по чл. 33, ал. 1 ЗЗД, а само първоначално предявените установителни искове, поради което касаторът е узнал за предявения конститутивен иск едва в първото открито съдебно заседание по делото, проведено на 11.06.2020 г.. Затова счита, че направеното в последното възражение за изтекла погасителна давност не е преклудирано по смисъла на чл. 133 ГПК. Ответникът моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него постановено ново решение, с което искът с правно основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД да бъде отхвърлен като неоснователен.

Ответницата по касационната жалба (ищец в исковото производство) - Й. П. Г. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – въззивно решение по облигационни искове (първоначален и насрещен) с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима.

Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното:

Въззивният съд, съобразявайки указанията в отменителното решение по гр. д. № 691/2023 г. на ВКС, както и постановеното решение № 50160/25.10.2022 г. по гр. д. № 3080/2021 г. на ВКС, е приел, че с частичната отмяна от ВКС на въззивно решение на Габровски окръжен съд по гр. д. № 90/2021 г. е възстановена висящността на спора по конститутивния иск с правно основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД за унищожаване на договор за продажба от 17.04.2018 г., обективиран в нотариален акт № ......., том № ........, рег. № ............., нот. дело № ............... от .................. г. на Нотариус А. Ц., с рег. № ............... при НК, с район на действие Габровски районен съд, и обусловения от него насрещен иск по чл. 34 ЗЗД. Тези два иска, уважени от първоинстанционния съд, изчерпват предмета на въззивното дело, тъй като с влязло в сила решение по настоящия исков процес са отхвърлени предявените от Й. П. Г. срещу Църковно настоятелство при Храм "Света Троица" - Габрово искове с правни основания чл. 26, ал. 1, 2 пр. 1 и пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на процесния договор за продажба поради противоречие със закона и с добрите нрави.

При гореочертания предмет на спора, окръжният съд най-напред е обсъдил направеното в първото открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд възражение за погасяване на иска с правно основание чл. 33 ЗЗД по давност, като го е намерил за преклудирано съгласно чл. 133 ГПК, като заявено след изтичане на срока за отговор на исковата молба.

Въззивният съд е приел за осъществени двата кумулативно изискуеми елементи от фактическия състав на субективното право по чл. 33, ал. 1 ЗЗД – крайна нужда и явно неизгодни условия по отношение на продавача по атакуваната сделка, към момента на сключването й. От приетите по делото доказателствата, вкл. гласните такива, е намерил за установено, че при сключване на процесния договор за продажба продавачът не е разполагал с достатъчно средства за своята издръжка и че изпитваните материални затруднения са го мотивирали да сключи процесния договор. За да направи този извод е съобразил следните обстоятелства: към момента на сключване на процесната сделка продавачът е бил в напреднала възраст – на 87 г.; с увредено здравословно състояние (призната през 2012 г. с решение на ТЕЛК 100% инвалидност пожизнено и диагностициран от 2011 г. с онкологично заболяване - карцином на простатата), изискващо средства за лечение; с месечна пенсия от 233. 90 лв. към 04. 2018 г. при общ потребителски разход за едночленно домакинство през първото тримесечие на 2018 г. съгласно данните на НСИ от 1 263 лв. ( 421 лв. месечно); живеещ сам, във влошени отношения с дъщеря си и разчитащ на помощта на приятели – последният факт, установен с показанията на свидетелите П. и Д., потвърдени и от показанията на свидетелите Л. и Ц. (досежно този факт показанията на свидетелите С. и С. за съществували добри отношения между продавача и дъщеря му и за това, че последната се е грижила за него, не са кредитирани). Решаващият съд е счел за осъществена и втората кумулативна предпоставка от фактическия състав на правото по чл. 33, ал. 1 ЗЗД - сключване на процесния договор при явно неизгодни условия за наследодателя на ищцата. Приел е за установено в процеса, че платената от ответника продажна цена в размер на 9 000 лв., съотнесена с пазарната стойност на процесните имоти в размер на 55 200 лв., определена след приспадане на стойността на запазеното вещно право на ползване в полза на продавача, е около шест пъти по-ниска. Тази разлика е заключил, че съставлява явна нееквивалентност между насрещните престации на продавача и купувача. Последният решаващ правен извод е изведен от първоначалното заключение на техническата експертиза, според което пазарната цена на процесните имоти към момента на сключване на оспорения договор, е 55 200 лв., при използван разходен и сравнителен метод и приспадане на стойността на вещното право на ползване, остойностено по методиката на чл. 23 ЗМДТ и приложение № 2 към него.

Въззивният съд не е възприел допълнителното заключение на оценъчната експертиза, изготвено на база на осъществени сделки за продажба на имоти със сходни характеристики и с учредено вещно право на ползване, за периода: 01.01.2018 г. - 17.04.2018 г. в [населено място], определило сумата от 6 477 лв. като пазарна стойност на процесните имоти.

Мотивирал се е с това, че за определянето й не е използвана определена методика, нито е отчетена каква е стойността на учреденото по процесния договор вещно право на ползване с 3 оглед конкретните особености на сделката – възрастта на лицето, в чиято полза е учредено, относима към стойността на коефициента, който се използва при установената методика в чл. 23 ЗМДТ. Счел е, че отразените в реално осъществените сделки продажни цени не може да се приемат за действителни, при съществуващата практика нотариалното изповядване на сделки да се извършва по по-ниски цени с цел избягване плащането по банков път или на по-високи данъци и такси. Посочил е също, че по делото не се установяват обстоятелства, които да обосновават като еквивалентна престация от страна на купувача, заплащането на цена за процесния имот значително под данъчната оценка. Съобразил е и, че купувач по процесната сделка е юридическо лице, а не роднина на прехвърлителя, както и че титулярът на вещното право на ползване е на 87 г. и е с влошено здравословно състояние. Въз основа на горепосочените приети за установени правнорелевантни факти е заключил, че не може да се приеме, че продажната цена по процесния договор не накърнява принципа на еквивалентност, при което е уважил иска с правно основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД и насрещния иск с правно основание чл. 34 ЗЗД.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба, касаторът - ответник навежда основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос за дължимата от решаващия съд преценка за осъществяването на кумулативно изискуемите елементи от фактическия състав на субективното право по чл. 33, ал. 1 ЗЗД и за тяхното съдържание, необходима за за бъде уважен предявен иск с правно основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД. Горепосоченият правен въпрос е обобщен и преформулиран от касационния съд съобразно правомощията му по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Той осъществява общото основание за допускане на касационното обжалване, като по него е формирана константна практика на ВКС, обективирана в решение № 87 от 10.07.2017 г. по гр. д. № 3941/2016 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 26 от 30.01.2012 г. по гр.д. № 151/2011 г. на ВКС, ІV г.о. и др.. Следва да бъде допуснато касационно обжалване по този въпрос за извършване на проверка дали атакуваното въззивно решение съответства на горепосочената практика по смисъла на чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК.

От изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба може да бъде изведен и процесуалноправният въпрос за преклузивния срок, в който е допустимо да бъде предявено възражение за изтекла погасителна давност по иск с правно основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД. Доколкото въззивният съд е намерил възражението на ответника в този смисъл за преклудирано, касационният контрол следва да бъде допуснат по този въпрос, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за извършване на преценка дали даденото правно разрешение в атакувания съдебен акт съответства на практиката на ВКС, обективирана в т. 4 ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.