Решение № 6323 от 07.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6323 гр. София, 07.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Михаела Касабова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100503565 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 21.09.2022 год., постановено по гр.дело №75839/2018 год. по описа на СРС, ГО, 60 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Топлофикация София” ЕАД срещу Д. Д. Х. и К.Д. Х.а искове с правно основание чл. 79, ал.

1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата от 207.88 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия през периода от 08.08.2015 год. до 30.04.2017 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул.“*******, абонатен №423192, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №52189/2018 год. по описа на СРС, ГО, 60 с-в – 08.08.2018 год. до окончателното й изплащане и сумата от 9.39 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2017 год. до 20.07.2018 год., като исковете са отхвърлени в останалата им част за пълните предявени периоди и размери и всеки един от ответниците е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство и заповедното производство в размер на по 264.17 лв., а ищецът е осъден да заплати на адв. Д. С. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА сумата от 132.72 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство.

С определение на СРС от 03.11.2022 год. на основание чл. 227 ГПК като ответник по делото е бил конституиран М. Д. Х. /на мястото на починалата в хода на процеса 1 първоначална ответница К.Д. Х.а, като е констатирано, че съпругът на същата Д. Д. Х. вече е страна по делото.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Д. Д. Х..

Жалбоподателят поддържа на първо място, че съпругата му К.Д. Х.а била починала на 11.01.2022 год. – между последното проведено открито съдебно заседание /05.10.2020 год./ и постановяване на решението на СРС, поради което и предявените срещу нея искове били допустими, но решението на СРС – недопустимо в тази част. На следващо място сочи, че първоинстанционното решение било постановено в противоречие с обективни закони на Земята. СРС бил нарушил основни принципи в правото. Нормите на чл. 61 до 71 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването били отменени с влязло в сила решение, поради което и неправилно СРС бил приел, че наредбата била действала до нейната отмяна. Важно било основанието за нейната отмяна, като в случая намирала приложение нормата на чл. 192а АПК. На вещото лице били поставени въпроси, които не били относими към спора.

Нарушен бил чл. 127, ал. 2 ГПК, като писмени документи, които се намирали у ищеца и/или третото лице – подизпълнител на ищеца, били ползвани от вещото лице, въпреки че не били представени по делото. Игнориран бил принципът на действие на двутръбната система с долно разпределение. СРС бил презюмирал, че от цялата сградна инсталация била отдавана топлинна енергия за целия процесен период. Неправилно били приети и приложени Общите условия на ищеца. Презумирано било облигационно отношение между етажните собственици и фирмата за дялово разпределение при наличието на срочен договор, изтекъл преди процесния период. Методиката, уредена в Наредба № 16-334 за топлоснабдяването, противоречала на законови разпоредби: Закона за енергетиката – чл. 155, ал. 2, Закона за енергийната ефективност – чл. 38, ал. 1 и 4, Закон за защита на потребителите – чл. 147а, както и на правото на ЕС, Директива 2012/27 – чл. 9, § 3, б. „б“,чл. 10 и Директива 2011/83 – чл. 6 и чл. 7. Формулата по 6.1.1 от методиката била неотносима към вертикалната двутръбна система. Тази формула била и нищожна, тъй като противоречала на обективния закон и била издадена от некомпетентен орган. Ищецът бил представил само частни документи по делото, които не са приети от ответника и нямали материална доказателствена сила. Изготвените въз основа на тях съдебно-техническа експертиза и съдебно-счетоводна експертиза били производни и не доказвали доставено количество топлинна енергия. Нещо повече, видно било от заключението по съдебно-техническата експертиза, че технологичните разходи били неправилно определени. Конструкцията, която била изградена по отношение на валидно облигационно отношение между доставчик и потребител на топлинна енергия в чл. 153, ал. 1 вр. с чл. 150, ал. 2 ЗЕ не била нито правна, още по-малко пък имала характеристиката на договор. В случая ставала въпрос за двустранен, потребителски договор, сключен от разстояние, за валидността на който както във вътрешното ни право/ чл. 298 ТЗ, чл. 147а ЗЗП/, така и от правото на ЕС /чл. 6 и чл. 7 от Директива 2011/83/ била предвидена писмена форма с изрично преподписване на общите условия. Директивата била с императивен характер и била сила от 04.06.2014 год. Реално Директива 2011/83 не била транспонирана в Закона за енергетиката. Разпоредбите на § 1, т.

2

42 от ДР на ЗЕ /отм./ и чл. 153, ал. 1 ЗЕ влизали в колизия с разпоредбите на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, поради което и СРС трябвало да приложи § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. От друга страна обвързването на потребителя със собственик или ползвател на имот/ вещни права/ влизало в колизия с чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Р епублиса България и правната доктрина, с оглед абсолютния характер на вещните права. Недопустимо било да се накърнява това право на личността в интерес на търговско дружество, дори и по силата на закон. Твърдението на ищеца било типичен пример за недопустима държавна помощ в полза на търговско дружество /чл.101 и чл.102 от ДФЕС/. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че по силата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ не е необходимо общите условия да бъдат приети от потребителя. Тази разпоредба влизала в колизия с разпоредби от по-висок ранг – Конституцията на Р България – чл. 32 и чл. 19, Регламент 2006/2004 на ЕО – съгласно чл. 3 към него са прикрепени и 15 бр. Директиви, ЕКЗПЧОС – чл. 8 и чл. 14. Директивата ЕО 93/13 относно неравноправните клаузи в договорите била категорична, че под тях попадали договорите при Общи условия и че неравноправна е всяка клауза, която ограничава правата на потребителя или той не би сключил такъв договор при тези условия. Тези разпоредби били реципирани в ЗЗП. Нарушен бил и основен принцип в гражданското право, а именно, че мълчанието е липса на волеизявление, чл. 62, ал. 3 ЗЗП и чл. 9 ЕО/97/7. Нормата на чл.

150, ал. 3 ЗЕ приравнявала Общите условия на Наредба. Първоинстанционния съд неправилно бил възприел същността на Общите условия. По принцип те били част от условията на индивидуален договор по смисъла на чл. 298 ТЗ и чл. 16 ЗЗД. Договорът при общи условия не можело да бъде квалифициран като нормативен акт, а бил само едно предварително установено типизирано за окончателния договор предложение, което можело да бъде прието от другата страна само, ако тя желаела това. В Общите условия на ищеца се съдържали неравноправни клаузи, които подлежали на проверка от съда – служебно. СРС не бил изяснил основни елементи от продажбата на топлинна енергия – място на продажба при поставен топломер на изхода в абонатната станция; страни по продажбата при мястото на продажбата; индивидуализация на родово определена вещ. Първоинстанционият съд не бил взел предвид, че по отношение на доставената енергия до потребителя е приложима клаузата за непоръчани доставки – чл. 62 ЗЗП и чл. 9 от ЕО 97/7 за непоръчаните доставки.

Възползвайки се от монополното си положение ищцовото дружеството задължавало „клиентите” си да плащат необосновани суми за топлоенергия. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че страна по договора било Общото събрание на етажните собственици. То нямало тази компетентност – имало само по отношение на поддържането на сградата, включително и общите части, за да функционират съгласно предназначението им; но нямало право едни собственици да задължават други да ползват общата вещ /арг. чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България/. От друга страна всички договори с фирмата за дялово разпределение били прекратени по сила на разпоредбата на §5 от Наредба №16-334 от топлоснабдяването. Измервателният уред не бил поставен на границата на етажната собственост, както било по закон. СРС неправилно бил възприел разпоредбата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕС, в която било залегнало правото да се заплаща реално потребената енергия. Въобще не можело да се говори за реално 3 потребление при наличие на методика и изчисление. Реалното потребление се отчитало по измервателни уреди. Първоинстанционният съд неправилно бил тълкувал основен принцип в правото на Общността – конкуренцията на енергийния пазар, закрепен в първичния документ на общността /чл. 101 и 102 от ДФЕС/ и във 2-ри енергиен пакет. Централното топлоснабдяване било ниско ефективно производство и налагането му от държавата било нерегламентирана държавна намеса /непозволена държавна помощ/ и представлявало ограничаване на конкуренцията на енергийния пазар. По отношение на сградната инсталация – разпределителна мрежа в сграда-етажна собственост, имало уреден положителен безвъзмезден сервитут в полза на ищеца. Съобразно правилото, „комуто ползите нему и вредите“ претендираните загуби били за сметка на ищеца – той извършвал търговска дейност като ползвал чужда собственост, и формирал доход/печалба. По силата на сервитута всеки собственик бил принуден да приема всички неудобства от премиващото през имота му съоръжение. Уредбата в ЗЕ, касаеща сградната инсталация, противоречала на неприкосновеността на частната собственост, регламентирана в чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България. Дори и със закон не можело да се задължи едно лице да ползва своя/съсобствена вещ. СРС бил нарушил и чл. 86 ЗЗД. Нищожно било начислявано на лихви върху прогнозни сметки. Мораторната /наказателната/ лихва за забава можела да се натрупва само върху действително доказани пропуснати ползи, а не върху прогнозни сметки. Т.е изчисляването на лихви по неликвидни суми било в разрез с чл. 86 ЗЗД. В този смисъл клаузата на чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца противоречала на закона. Заключението по съдебно-счетоводната експертиза не съдържало описани данъчни фактури издадени от ищеца, за дължими суми съгласно изисквания за това на ЗДДС.

Съобщенията към фактури нямали издател и подпис. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Топлофикация София“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.

Срещу горепосоченото решение на СРС е подадена и въззивна жалба от М. Д. Х..

По отношение на въззивната жалба на М. Д. Х.:

Софийски градски съд, след като съобрази данните по делото и при осъществяване на дължимата проверка за допустимост на подадената въззивна жалба от М. Д. Х. намира, че същата следва да бъде оставена без разглеждане, поради следните съображения:

Правото на обжалване предпоставя интерес от обжалването. Той е налице, когато съдебният акт на първоинстанционния съд засяга претендираното от обжалващия материалноправно положение.

Процесуалната легитимация е абсолютна процесуална предпоставка за валидно провеждане на гражданския процес, респ. за валидност на постановения в този процес съдебен акт, като съдът е длъжен да следи служебно за нейното наличие – арг. чл. 7 ГПК.

Ако тя не е налице, независимо спрямо коя от страните – ищец или ответник, спорът не може да бъде разгледан – липсата е съставлява липса на надлежна страна в процеса.