Решение № 4688 от 07.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4688 гр. София, 07.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

ВАСИЛЕНА П. МИДОВА при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА П. МИДОВА Въззивно гражданско дело № 20261100501385 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение 21181/20.11.2025г., постановено по гр. д. № 74913/2024 г. по описа на СРС, 45 състав са отхвърлени предявените от Д. К. Р., ЕГН ********** срещу „БИ ЕНД ДЖИ БЮТИ“ ЕООД, ЕИК 207320179 обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 128, т. 2 КТ, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземания на ищеца спрямо ответника за сумата от 3 956,63 лв., представляваща неплатено нетно трудово възнаграждение за м. януари 2024г., за сумата от 3 114,40 лв., представляваща неплатено нетно трудово възнаграждение за м. февруари 2024г., съгласно подписано от страните Споразумение от 23.01.2024г. за прекратяване на трудов договор № 006/01.01.2023г., ведно със законната лихва върху главниците, както и сумата от 461,19 лв. – мораторна лихва за периода от 15.03.2024г. до 01.09.2024г., за които вземания е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 53651/2024г. по описа на СРС, 45 с-в.

Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца Д. Р., чрез адв. Г., в която се сочи, че решението е неправилно в частта, с която е отхвърлена исковата претенция за сумата от 3114.40 лв. Твърди се, че СРС неправилно е приложил разпоредбата на чл. 128, ал. 2 КТ. Между работодателя-ответник и ищцата имало сключено споразумение преди прекратяване на договора, което задължавало ответникът да и плати сума от 3114.40 лв. до 15.03.2024 г., като било ирелевантно дали е полагала труд, 1

Сключеното споразумение било самостоятелност основание за дълга.

Работодателят с възражението, че не е престиран труд, едностранно бил обезсмислил споразумението. На следващо място, доколкото представените доказателства пред СРС, а именно протоколи, били едностранно съставени частни документи, те не обвързвали съда и не следвало да бъдат кредитирани, още повече, че били съставени от самия работодател. Разпитаните свидетели също не следвало да дават основание на съда да приеме възражението на ответника за липса на престиран труд, тъй като същите били бившия собственик на салона, в който ищцата работила, както и служителка в същия салон. На основание чл. 172 ГПК съдът бил длъжен да цени внимателно показанията им. Претендира уважаването на иска в размер от 3114.40 лв., както и присъждане на лихва за забава.

В срок по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба адв. Т., представител на „Би Енд Джи Бюти“ ЕООД – ответник, с доводи, че същата е неоснователна. Моли решението да бъде потвърдено.

От страна на въззивника бяха отправени доказателствени искания за разпит на свидетели, които бяха оставени от съда без уважение поради преклузията на чл. 266, ал. 1 ГПК и доколкото такова доказателствено искане не е било отправяно пред СРС.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна правна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните /в този смис. т. 1, ТР № 1/09.12.2013 г. тълк. д. № 1/2013 на ОСГТК на ВКС/.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

Настоящата инстанция намира решението за правилно по следните съображения:

Предявен е иск по чл. 128, ал. 2 КТ от Д. Р. с твърдения, че на 28.09.2023г. сключил с ответното дружество безсрочен трудов договор № 006, по силата на което бил нает на работа на длъжност „Фризьор“ , с месторабота гр. София, ж.к. ****, срещу възнаграждение в размер на 4 913 лв., платимо по банков път в срок до 15-то число на календарния месец, следващ месеца, за който се дължи. Допълва, че постъпил на работа на 01.10.2023г., от който момент започнал да изпълнява трудовите си задължения. Излага, че със споразумение от 23.01.2024г. страните постигнали съгласие трудовото правоотношение да бъде прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 23.02.2024г.

Поддържа, че с процесното споразумение било уговорено на работника да бъде изплатено за м. януари 2024г. нетно трудово възнаграждение на стойност 2 от 3 956,63 лв., а за м. февруари 2024г. – 3 114,40 лв., като падежът на тези задължения бил определен на 15.03.2024г. Сочи, че въз основа на така подписаното споразумение била издадена Заповед за прекратяване на трудовия договор, която била връчена на ищеца на 20.02.2024г. Навежда твърдения, че ответното дружество не е предприело действия по доброволно изпълнение на задълженията си.

По делото като безспорно са отделени обстоятелствата, че между Д. Р. и „Би Енд Джи Бюти“ ЕООД е сключен трудов договор № 006 от 28.09.2023г., по силата на който страните договорили, че ищцата ще изпълнява считано от 01.10.2023г. в ответното дружество длъжността „Фризьор“ срещу месечно възнаграждение в размер на 4913,00 лева, платимо до 15-то число на календарния месец, следващ месеца, за който се дължи, както и че на 23.01.2024г. страните са постигнали споразумение за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 23.02.2024г., като в споразумението е уговорено, че ответното дружество ще заплати на ищцата трудово възнаграждение за м. януари 2024г. в размер на 3 956,63 лв., а за м. февруари 2024г. – 3 114,40 лв. в срок до 15.03.2024г.

Доколкото в първоинстанционното производство е било установено посредством ССчЕ, че претендираната сума от 3956.63 лв. е била заплатена на ищеца на 13.02.2024 г., районният съд е отхвърлил иска за тази сума, в която част решението не е обжалвано и като такова е влязло в законна сила.

По отношение на претендираната сума за м.02.2024 г. в размер на 3 114.40 лв. съдът намира следното:

Съобразно разпоредбата на чл. 128, т.2 КТ работодателят е длъжен да изплаща уговореното трудово възнаграждение за извършена работа. От систематичното тълкуване на разпоредбата следва, че задължението за заплащане на трудово възнаграждение е насрещно на задължението на работника или служителя да предостави работна сила, т.е. да престира труд.

Трудовото възнаграждение има възмезден характер и се дължи единствено при реално предоставяне на работна сила, освен в изрично предвидените в закона случаи (напр. престой, платен отпуск и др.), каквито в конкретния случай не се установяват.

Представеното между страните споразумение за прекратяване на трудовото правоотношение не представлява самостоятелен източник на облигационно задължение за заплащане на сума извън рамките на трудовото правоотношение. В самото споразумение, представено пред съда като писмено доказателство, е посочено, че се заплаща трудово възнаграждение за месец февруари 2024 г. Тоест посочената в него сума отново е обвързана с трудовото правоотношение, а не е самостоятелно основание за претендиране на дълг. Споразумението има единствено за предмет уреждане на момента и основанието за прекратяване на трудовия договор по смисъла на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ.

Това споразумение не изменя естеството на дължимите плащания, нито трансформира възнаграждението в безусловно дължима сума, независеща от полагането на труд. Следователно, дължимостта на възнаграждение за месец 3 февруари 2024 г. следва да се преценява съобразно общите правила на трудовото право, а именно – при наличие на реално положен труд или при наличие на законово основание за заплащане без престиране.

С оглед гореизложеното настоящата инстанция намира извода на СРС относно необходимост от изясняване на обстоятелството полаган ли е в действителност труд, за да се дължи възнаграждение, за правилен.

В тази връзка пред първоинстанционния съд са били събрани писмени доказателства, както и проведени разпити на двама свидетели.

От събраните по делото доказателства – протоколи от извършени проверки и гласни доказателствени средства (свидетелски показания) – се установява по несъмнен начин, че през месец февруари 2024 г. работникът не е полагал труд в полза на работодателя. Верен е доводът на въззивника, че представените протоколи са частни документи, изхождащи от работодателя, същите носят формална доказателствена сила, а истинността на закрепените в тях обстоятелства се преценява от съда съобразно останалите доказателства.

Такива са именно проведените разпити на двама свидетели. В тях изрично се заявява, че служителката не е била на работа през м.02.2024 г. Тези свидетели настоящата инстанция не намира, че са заинтересовани такива, доколкото единият от тях е служител в същата фирма, а другият е бивш управител на фирмата, през периода, в който ищцата е упражнявала труд там, тоест към настоящия момент същите не са заинтересовани от изхода на делото. Но дори и да бяха ценени по реда на чл. 172 ГПК съдът намира, че същите излагат добросъвестно обстоятелства, на които са станали свидетели, показанията им са логични, последователни и подкрепят закрепеното в протоколите, приети като писмени доказателства.

Видно от трудовия договор на ищцата, същата е упражнявала труд при 8часов работен ден. Не е уговорено допълнително дните от седмицата, в които ще се престира труд, както и конкретно работно време. Видно от протоколите, представени като писмени доказателства, в които е обективирано извършваните от работодателя проверки за спазване на работното време, ищцата не се е намирала на работното си място. Протоколите са съставяни за дати 01.02; 02.02; 05.02 до 09.02; от 12.02 до 16.02; от 19.02 до 22.02, когато е бил и последния работен ден на ищцата съгласно заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. Съдът намира, че в протоколите добросъвестно е отразявано кога служителката е била на работното си място, като са посочвани часовете, в които е там и кога напуска същото. В по-голямата част от протоколите е видно, че служителката е била на работа в кратки часови диапазони – за час. Проверките са извършвани в диапазон между 10.00 ч. до 20.00 ч., каквото в своите показания свидетелите посочват, че е било работното време на салона. Протоколите не са били оспорени пред първата инстанция. Не е оборена и съдържащата се в тях констатация, че служителката се е явявала спорадично на работа и не съобразно уговореното с работодателя работно време от 8 часа на ден. При тези факти съдът намира, че се явява доказано обстоятелството, че ищцата не е била на работното си място през м.02.2024 г. Не се оспорва работното й време като часови диапазон да е било различно от посочваните часове на проверка в протоколите, когато тя е 4 следвало да бъде там.

При това положение не е налице фактическият състав на чл. 128, т. 2 КТ, който обуславя възникването на задължение за заплащане на трудово възнаграждение от страна на работодателя. Трудовото възнаграждение е дължимо само при реално предоставяне на работна сила, освен ако законът предвижда друго, като не може да се присъжда възнаграждение за неположен труд извън тези хипотези.

При горните мотиви настоящата инстанция намира, че правилно СРС е отхвърлил предявения иск. Не може да бъде споделено становището във въззивната жалба, че признанието на работодателя в споразумение, че дължи сума за м.02.24 г. е безусловно. Още повече, че споразумението е било подписано на 23.01.2024 г. – момент към, който работодателят е нямало как да знае дали трудът за м.02.24 г. ще бъде добросъвестно престиран.