Решение № 61 от 02.03.2026, Районен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 61 гр. Смолян, 02.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Сийка Златанова при участието на секретаря Сирма Купенова като разгледа докладваното от Сийка Златанова Гражданско дело № 20255440100746 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищецът Н. Н. В. е предявил срещу „***“ ООД, представлявано от *** и *** иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от 558,27 лв., с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, представляваща недължимо платени суми по недействителен договор за кредит № MAX_30076302860211/25.11.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.05.2025 г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Претендира за деловодните разноски.

Адв. *** – пълномощник на ищеца претендира заплащане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Ищецът твърди, че по сключения с ответника договор му е предоставен кредит в размер на 400 лв., който следвало да върне в срок от 11 месеца.

Фактическите твърдения, на които ищецът основава исковете, се свеждат до нищожност на договора за кредит на основание чл. 22, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК поради противоречие с чл. 11, т. 9 и т. 10; чл. 19, ал. 1 и чл. 19, ал. 4 ЗПК и по него подлежи на връщане само чистата сума на отпуснатия кредит.

1

Клаузите за бързо разглеждане на искането за кредит и динамично плащане по кредита са недействителни като противоречащи на добрите нрави, т.к. представляват скрит добавък към възнаградителната лихва, без да са включени към ГПР, с което са нарушени изискванията на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК. Нищожен е договорът и поради нищожност на клаузата за ГПР, който реално надхвърля определения в чл. 19, ал. 4 ЗПК горен праг и като неравноправна клауза, сключена във вреда на потребителя, неотговаряща на изискването за добросъвестност и водеща до значително неравноправие в правата и задълженията на търговеца и потребителя.

На основание чл. 22 ЗПК договорът е недействителен, поради което и на основание чл. 23 ЗПК от страна на кредитополучателя се дължи само чистата стойност на отпуснатия кредит. Платените суми над дължимата чиста стойност на кредита в размер на 558,27 лв. са платени на нищожно основание и подлежат на връщане, тъй като с тях ответникът неоснователно се обогатил за сметка на ищеца. В изпълнение на договора е платил суми в общ размер 958,27 лв., поради което ответникът дължи да му заплати платената сума над отпуснатия кредит от 400 лв., а именно 558,27 лв., като платена без основание по нищожния договор.

Ответникът в срока по чл. 131 ГПК подава отговор, с който оспорва иска като неоснователен. Отрича посочените нарушения на ЗПК. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Твърди, че договорът за кредит е действителен, сключен при спазване на изискванията на ЗПК. Оспорва като неверни твърденията за противоречие с чл. 10, чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК по подробно развити в отговора съображения. Твърди, че допълнителните услуги по бързо разглеждане на искането за кредит и динамично плащане по кредита не са задължителни условия за отпускането на кредита и поради това не са част от общия разход по кредита, а са изрично заявени за ползване от ищеца.

Моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира за деловодните разноски, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от пълномощника на ищеца.

В съдебно заседание ищецът не се явява. Процесуалният представител адв. *** моли предявеният иск да бъде уважен. Претендира за присъждане на направените от ищеца разноски по представения списък, както и присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

2

Ответникът не се представлява. В писмена молба, с която представя справка за извършените от ищеца плащания не оспорва исковата претенция.

След като обсъди становищата на страните и събраните по делото доказателства, Съдът прие за установено от фактическа страна следното:

На 25.11.2020 г. между „***“ ООД като кредитор и Н. Н. В. като кредитополучател е сключен договор за кредит № MAX_300763028, по силата на който кредиторът е отпуснал на кредитополучателя потребителски кредит в размер на 400 лева, който последният се задължил да плати на 11 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 42,55 лв., при фиксиран лихвен процент от 32,54 % и договорен ГПР 39,40 %. Падежът на първата погасителна вноска е 20.12.2020 г., а на последната е 20.10.2021 г. Общата стойност на плащанията е в размер на 467,94 лв.

Съгласно чл. 9, ал. 1 от договора при кандидатстването кредитополучателят изрично е заявил желание за бързо разглеждане на искането за кредит при условията на т. 7.3. от раздел V от общите условия, а именно в рамките на два часа от постъпване на искането, като е договорено възнаграждение в размер на 140 лв., платимо на равни части като добавена вноска към всяка погасителна вноска на кредита.

Освен това м чл. 9, ал. 2 от договора е посочено, че кредитополучателят е заявил желание за ползване на динамично плащане по кредита при условията на т. 7.4. от раздел V от общите условия, а именно плащане на представител на кредитора, изпратен на адреса на кредитополучателя или на друго предварително уговорено място, като е договорено възнаграждение в размер на 200 лв., платимо на равни части като добавена вноска към всяка погасителна вноска на кредита.

Съгласно удостоверение за изплатен кредит, издадено от ответника на 12.10.2021 г. /л. 28/ кредитът е погасен.

Видно от представените от ищеца разписки за плащания, в периода от 29.01.2021 г. до 05.10.2021 г. /л. 22-27/ същият е платил общо 958,27 лева/ 40+30+100+20+100+20+50+150+100+162,61+185,66 лева/.

Съгласно представената от ответника справка за извършените от ищеца плащания по договора за кредит възлизат на 489,96 евро /958,28 лева/.

При така установената фактическа обстановка, Съдът направи 3 следните правни изводи:

Предявеният иск от ищеца е процесуално допустим, предявен между надлежно легитимирани страни – страните по договорното кредитно правоотношение.

Разгледан по същество е основателен.

Безспорно се установи, че в случая между ищеца и ответника е бил сключен договор за кредит, по който ищецът е кредитополучател, а ответникът е кредитор.

Касае се за договор за потребителски кредит, поради което за него са приложими изискванията на ЗПК. Отделно от това сключеният договор за потребителски кредит представлява потребителски договор, по който кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което за него са приложими и изискванията на ЗЗП.

Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК и установената съдебна практика съдът следи служебно за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1; чл.

11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК. Чл. 12 от ЗПК е неприложим за процесния договор, тъй като кредитът не е предоставен под формата на овърдрафт.

Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

Според разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК Договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно ал. 2 4 кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит. Задължителен реквизит на договора за кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

В чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е определено, че г одишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит и се изчислява по формула съгласно приложение № 1. В ал. 4 е предвиден горен праг на ГПР – не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

В § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК са дадени легални дефиниции на понятията „Общ разход по кредита за потребителя“ и „Обща сума, дължима от потребителя“. Общият разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на Кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Общата сума, дължима от потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя.

Клаузите за бързо разглеждане на искането за кредит и динамично плащане по кредита са недействителни като противоречащи на добрите нрави 5 и като сключени в противоречие с изискванията на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК.

Тези такси по своята същност представляват разходи по усвояване и управление на кредита, поради което са част от общия разход по кредита и следва да бъдат включени в ГПР. Тези действия по бързо разглеждане и динамично плащане нямат характера на отделна от кредитирането услуга, поради което и за тях законът забранява събиране на такси/възнаграждения, съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

Съдът счита, че посоченият в договора за кредит ГПР от 39,40 % не е действителният такъв и противоречи на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посоченият ГПР е заблуждаващ и не отчита реалното оскъпяване на заема с дължимите възнаграждения за клаузите за бързо разглеждане и динамично плащане.

Реалното включване на тези възнаграждения в ГПР автоматично увеличава неговия размер, надхвърлящ значително предвидения законов горен праг от 5 кратния размер на основния лихвен процент на БНБ, увеличен с допълнителни 10 пункта, което е в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Освен това клаузата, определяща ГПР, е заблуждаваща по смисъла на чл. 68е, ал. 1 и 2 ЗЗП и представлява нелоялна търговска практика по чл.

68г, ал. 1 ЗЗП, тъй като противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност, противоречи на забраната на чл. 68в ЗЗП, поради което е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо и второ ЗЗД.

С Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС – задължително за националния съд е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация, относно общите разходи по кредита и следователно, относно цената посочена в член 6, параграф 1, буква „г“ от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.