Решение № 44 от 03.02.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 44 гр. София, 03.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов при участието на секретаря Анжела Д. Богданова като разгледа докладваното от Маргарита Георгиева Касационно гражданско дело № 20238002104237 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационните жалби на Прокуратура на Република България и на Р. К. П., чрез адв. С. С., срещу въззивно решение № 124/05.07.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 240/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което след частична отмяна на решение № 401/27.03.2023 г. по гр. д. № 2132/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, прокуратурата е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Р. П. сумата 80 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпления по чл. 282, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл.304б НК, по отношение на които наказателното производство е прекратено на основание чл. 24, ал. 1 т. 1 НПК. Искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до предявения размер от 150 000 лв.

Прокуратурата обжалва решението в частта, с която е уважена претенцията на ищцата.

Изложени са доводи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди не е съобразен с действително претърпените такива от лицето, че присъденото обезщетение е необосновано завишено, без да са съобразени всички обстоятелства по делото, в т.ч. социалноикономическите условия на живот в страната към датата на увреждането.

Р. К. П. обжалва решението в отхвърлителната му част като сочи, че същото е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон относно определения размер на неимуществените вреди.

1

С определение № 3230/25.06.2024 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по поставените и от двамата касатори въпроси за задължението на съда да обсъди всички доказателства и установените с тях конкретни за делото правнорелевантни факти, имащи значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от незаконно наказателно преследване; и за критериите, относими към принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

По тези въпроси в установената съдебна практика (т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т.

11 от ТР № 3/22.04.2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК и множество решения на състави на ВКС, напр. – решение № 197/16.11.2016 г. по гр. д. № 1845/2016 г., III г. о., решение № 293/17.03.2020 г. по гр. д. № 3963/2018 г., IV г. о., решение № 12/30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г., III г. о., решение № 174/12.12.2018 г. по гр. д. № 546/2018 г., IV г. о. и др.) се приема, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Същевременно, при изграждане на преценката си за справедливия размер обезщетение по чл. 52 ЗЗД, съдът следва да съпостави относимите обстоятелства, без да отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други.

На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията. Задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производство, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, личността на увредения, вкл. дали обвинението е в сферата на професионалната му реализация, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, който винаги се основава на конкретни факти и на индивидуалната преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за притежателя си. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбите и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:

Въззивният съд е приел за установено, че в периода 2012 г. - 2014 г. ищцата е изпълнявала длъжността „кмет“ на район „Централен“ – [община]. Досъдебното производство е образувано за извършени престъпления по чл. 282, ал. 1 пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26 НК и по чл. 304б НК, свързани с неспазена процедура по ЗОП за доставка на храни за детски градини и училища, и за подкуп. На 09.07.2014 г. ищцата е задържана за срок от 24 часа и на 10.07.2014 г. е привлечена като обвиняема. Взета е мярка за неотклонение „парична 2 гаранция“ – 5 000 лв., която впоследствие е отменена и е взета мярка за неотклонение „подписка“. С определение на съда от 22.07.2014 г. ищцата е отстранена от заеманата длъжност - „кмет“ на район „Централен“ – [община]. С обвинителен акт от 26.06.2015 г. делото е весено в Окръжен съд – Пловдив, като съдът го е прекратил и върнал на Окръжна прокуратура – Пловдив за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения.

По повторно внесения обвинителен акт от 05.07.2016 г., с присъда № 95/10.11.2017 г. по нохд № 1590/2016 г. на ОС – Пловдив подсъдимата е оправдана. С решение № 179/21.06.2018 г. по внохд № 67/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив оправдателната присъда е отменена и делото е върнато на окръжния съд за ново разглеждане от стадия на разпоредителното заседание. Новообразуваното нохд № 1207/2018 г. на ОС – Пловдив е прекратено и делото е върнато на прокуратурата за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. С постановление от 29.11.2018 г. на ОП – Пловдив досъдебното производство е изпратено по компетентност на Специализираната прокуратура.

С обвинителен акт от 04.12.2019 г. делото е внесено в Специализирания наказателен съд, като съдебното производство е прекратено и делото отново е върнато на прокурора за отстраняване на процесуални нарушения. Наказателното производство е приключило с постановление за прекратяване от 07.06.2021 г. на прокурор при СпП, като на основание чл.

24, ал.1 т. 1 НПК е прието, че обвиняемата не е осъществила състава на престъпленията, а за деянието по чл. 304б, ал. 2 НК в мотивите е посочено, че е изтекла и абсолютната давност за наказателно преследване. Постановлението е влязло в сила на 18.06.2021 г.

За да приеме, че сумата от 80 000 лв. е справедливото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, съдът е посочил, че наказателното производство е продължило около 9 години, със значителен интензитет на процесуалните действия.

Отбелязани са първоначалното задържане под стража за срок от 24 часа, последващата отмяна на мярката и наложената най-лека такава – „подписка“. Посочено е, че преди да стане кмет П. е била учител по професия и активен участник в обществения живот, била е организатор и лектор на редица кръгли маси и конференции; в периода 1998 г. - 2012 г. е била автор и съавтор на издания в областта на предучилищното и начално образование.

Делото срещу П. имало широк и продължителен медиен отзвук; наказателното преследване й причинило завишени по степен и интензитет преживявания на стрес, страх, тревожност, социална изолация, накърняване на достойнството и уронване на доброто й име в обществото и в професионалните среди. След приключването на делото ищцата продължила да търпи остатъчни негативни емоции, изживявания и ситуативна тревожност.

В двете касационни жалби са изложени доводи за неправилност на решението в обжалваните му части, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторите поддържат, че при определяне на обезщетението съдът не е анализирал всички релевантни факти и обстоятелства, както и че размера на присъденото обезщетение не кореспондира с критериите и принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД и не съответства на действително претърпените от незаконното обвинение вреди.

Предвид отговора на правните въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди 3 всички релевантни обстоятелства и да приложи законовия критерий за справедливост с оглед репариране само на вредите, за които е установено, че са последица от конкретното незаконно обвинение, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира жалбата на Прокуратурата на РБ за частично основателна, а касационната жалба на Р. П. за изцяло неоснователна, поради следните съображения:

Правилно по делото е прието, че са налице предпоставките по чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ, тъй като наказателното производство по повдигнатите срещу ищцата обвинения е било прекратено. В тази насока въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, относими за определяне размера на обезщетението, но не е съобразил в достатъчна степен значението на някои от тях и връзката им с основанието, на което се дължи репариране на вредите, както и действителната продължителност и интензитет на наказателната репресия. Вследствие на това неправилно е приложен материалният закон - чл. 52 ЗЗД, като необходимият за репариране на претърпените морални вреди размер на обезщетението е незаконосъобразно завишен.

На първо място, основателно е оплакването в касационната жалба на прокуратурата, че въззивният съд е възприел продължителност на наказателното производство от 9 години, докато действителният период на наказателно преследване спрямо ищцата е около 7 години (м.07.2014 г. – м.06.2021 г.). Преценен с оглед значителната фактическа сложност и обем на делото, необходимостта от извършването на множество и различни процесуални действия във връзка с разследването, вкл. и броя инстанции, които са разглеждали делото, поведението на страните, значението на делото за обвиненото лице, този срок надвишава разумния за приключване на производството с не повече от 2 години. От значение е също, че при единственото разглеждане по същество на наказателното дело в съдебна фаза е постановена оправдателна присъда (през 2016 г.), като след отмяната й делото е върнато на прокуратурата и е завършило с постановление за прекратяване.

На второ място, действително за целия период на висящност на наказателното производство Р.П. е следвало да понася злепоставящото положение на обвинена, да знае, че държавното обвинение я счита за правонарушител, че е предмет на обсъждане и коментари в медиите и сред обществото, но търпяните в тази връзка морални вреди, без да се подценява тяхното значение, не са последица единствено от действията на прокуратурата и предоставяна информация за хода на образуваното наказателно производство. Това е така, защото отзвукът на делото срещу ищцата в медиите е обусловен от обстоятелството, че Р.П. е била публична личност, доколкото за част от изследвания период е заемала длъжността кмет на район в [населено място]. Публичните личности (политици, органи на централната и местна изпълнителна власт, държавни и общински служители на ръководни позиции, общественици и др.), за разлика от частните лица, са изложени на много по-голям интерес от страна на обществото и медиите, именно във връзка със заемана от тях длъжност или позиция в обществения живот. В практиката на ЕСПЧ трайно е прогласен принципът, че свободата на словото и правото на информация, е една от основите на демократичното общество и се отнася и за информация и идеи, които обиждат, шокират или смущават. В решението си по 4 к.д. №1/1996 г., прието по тълкуване разпоредбите на чл. 39 – чл. 41 от Конституцията на РБ, Конституционният съд също посочва, че трябва да се прави разлика между обществен интерес от факти и информация, които обслужват обществената дискусия, и такива, по отношение на които интересът е равнозначен на любопитство към интимната сфера на човека. Критичните мнения и факти, които биха могли да имат негативно влияние за авторитета на дадена личност, не могат да бъдат изключвани априори от съдържанието на правото на свободно изразяване, а правото на информация на гражданите (правото „да знаят”) може да бъде ограничавано само в регламентираните от Конституцията и закона хипотези. В този смисъл, колкото по-известна е една личност (политик, депутат, магистрат, държавен или общински служител и др.), толкова повече засилен интерес, укори и намеса в частноправната си сфера се налага да понася, тъй като обществеността има право да бъде информирана (в т.ч. и чрез медиите) за действията и постъпките на този, комуто се е доверила да представлява интересите й.