Решение № 3594 от 17.05.2019, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е

№ … гр. София, 17.05.2019 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ

ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №11627 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 –

273 ГПК.

Образувано е и по въззивна жалба на ищците Н.И.П. и А.И.А. срещу решение от

27.04.2018 г. по гр.д. №46174/2017 г. на Софийския районен съд, 25 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателите срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателни установителни искове с правно основание основание чл.439 ГПК и чл.86 ал.1 ЗЗД за признаване на установено, че жалбоподателите не дължат на „Т.С.“ ЕАД по 1/2 от следните суми: сумата от 1970,68 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода мес.02.2010 г. – мес.04.2011 г., сумата от 240,68 лв., представляваща мораторна лихва за периода 01.12.2010 г. – 16.05.2012 г., и сумата от 150,00 лв., представляваща разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 16.10.2012 г. по гр.д.

№11643/2012 г. на СРС, 81 състав, като ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на

СРС е неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалните и процесуалните правила. Поддържат, че първоинстанционният съд неправилно и незаконосъобразно е приел, че процесните вземания се погасяват с изтичането на петгодишна погасителна давност, както и че извършените доброволни плащания прекъсват започналата да тече погасителна давност. Предвид изложеното, жалбоподателите молят въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част и да уважи изцяло предявените искове за недължимост на сумите за незаплатена топлинна енергия, за мораторна лихва и за разноски. Претендират разноски.

Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

В чл.111 б. „в“ ЗЗД е предвидено, че погасителната давност за вземанията за лихви е тригодишна. Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно решение. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването и от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила.

Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива съдебна практика /определение №480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С изтичането на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект, а именно - на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.

По изложените съображения, съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на процесните вземания, за които е налице постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че процесната заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжниците в срока по чл.414 ал.2 ГПК, доколкото по делото това обстоятелство е безспорно между страните, респ. липсват твърдения и представени доказателства за подадено възражение от длъжниците по чл.414 ГПК.

По делото не е спорно, че новата погасителна давност е започнала да тече, считано от датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК - 16.10.2012 г., т.е. към датата на депозирана на исковата молба пред СРС не е изтекла петгодишната погасителна давност за процесните вземания.

Настоящият съдебен състав също намира, че е налице и признание на процесните вземания, което съгласно разпоредбата на чл.116 б. „а“ ЗЗД прекъсва погасителната давност. Съгласно трайната съдебна практика, признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл.116 б. „а“ ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия състав все още не означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на признаването. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. В този смисъл е и трайната практика - решение №100 от 20.06.2011 г. по т.д. №194/2010 г. на II ТО на ВКС, решение №98 от 26.07.2013 г. по т.д. №851/2012 г. на I ТО на ВКС. Признанието на вземането представлява едностранно волеизявление на длъжника, което законът е скрепил с правни последици – прекъсване на течащата в полза на автора на волеизявлението погасителна давност. За да настъпят тези последици не е необходимо кредиторът да е приел и да се е съгласил с признанието, не е необходимо каквото и да било волеизявление от негова страна.

По делото не се спори, че през периода 26.05.2015 г. - 11.08.2016 г. длъжниците-ищци в настоящето производство са извършили 6 бр. плащания на процесните вземания, всяко от които представлява признание на дълга и всяко от които е от характер да прекъсне давността - по арг. от чл.116 б.

„а“ ЗЗД на самостоятелно основание. Доколкото с всяко плащане е прекъсвана давността досежно процесните вземания, то и вземанията не са погасени по давност, т.е. не е изтекла петгодишната погасителна давност.

Поради изложеното, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.

Воден от гореизложеното, съдът

Р

Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение №І-025-396324/27.04.2018 г., постановено по гр.д. №46174/2017 г. по описа на СРС, ГО, 25 състав.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.