Решение № 2315 от 19.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2315 гр. София, 18.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Георги Стоев при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100509519 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 6446 ОТ 14.06.2022 г., постановено по гр. д. № 72653/2021 г.,по описа на СРС, 179-ти състав, е признато за установено, че Ю. А. Ч. дължи на “П.к.Б.“ ЕООД на основание чл. 422 ГПК сумата от 3900 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 30041578372 от 27.12.2019 г., ведно със законната лихва от 24.03.2021 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 16624/2021 г. по описа на СРС, 179 състав, като предявените установителни искове за установяване на вземане по издадената заповед за изпълнение за разликата над уважената част за главница от 3900 лв. до пълния предявен размер от 4000 лв., както и за сумата от 1567, 10 лв., представляваща договорна лихва за периода от 15.01.2020 г. до 03.02.2021 г., за сумата от 385,06 лв., представляваща лихва за забава за периода от 16.01.2020 г. до 03.02.2021 г. и за сумата от 120 лв., представляваща законна лихва за периода 03.02.2021 г. до 23.03.2021 г. са отхвърлени.

Със същото решение са отхвърлени предявените от “П.к.Б.“ ЕООД против Ю. А. Ч. осъдителни искове с правно основание чл. 415 ГПК за заплащане на сумата от 1166, 67 лв., представляваща възнаграждение за услуга “Фаст“ и сумата от 2267,67 лв. – представляваща възнаграждение за услуга “Флекси“.

Пак със същото решение ответницата Ю. А. Ч. е осъдена да заплати на “П.к.Б.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 154, 47 лв. – разноски за заповедното производство и сумата от 255,54 лв. – разноски за исковото производство.

Срещу така постановеното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният установителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1567,10 лв., представляваща договорна лихва по договора за потребителски кредит, е подадена въззивна жалба от „П.к.Б.“ ЕООД, чрез пълномощника си юрк. Г.П., с надлежно учредена власт по 1 делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите.

Поддържа, че неправилно съдът е приел, че договорът за потребителски кредит е недействителен поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, тъй като в него изрично била посочена методиката на формиране на годишния процент на разходите, с която кредитополучателят бил запознат и който бил в съответствие с предвиденото в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение. Поради което и счита, че в конкретния случай не намират приложение на разпоредбите на чл. 22 и чл. 23 ЗПК. Оспорва извода на съда за нищожност на уговорената възнаградителна лихва, като се позовава на предвиденото в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение за максималния размер на годишния процент на разходите, доколкото ГПР включвал в себе си и възнаградителната лихва. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част. Претендира разноски.

Въззиваемата ответница Ю. А. Ч. в законоустановения срок не е подала отговор на въззивната жалба. В съдебно заседание излага становище за неоснователност на въззивната жалба и моли решението да бъде потвърдено в обжалваната му част. Претендира разноски.

Решение № 6446 от 14.06.2022 г., постановено по гр. д. № 72653/2021 г., по описа на СРС, 179-ти състав в частта, с която е признато за установено, че Ю. А. Ч. дължи на “П.к.Б.“ ЕООД на основание чл. 422 ГПК сумата от 3900 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 30041578372 от 27.12.2019 г., ведно със законната лихва от 24.03.2021 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 по ч.гр.д. № 16624/2021 г. по описа на СРС, 179 състав, в частта, с която предявените установителни искове за установяване на вземане по издадената заповед за изпълнение за разликата над уважената част за главница 3900, 00 лв. до пълния предявен размер от 4000, 00 лв. са отхвърлени, както и в частта, с която предявените осъдителни искове за сумата от 385, 06 лева, представляваща лихва за забава за периода от 16.01.2020 г. до 03.02.2021 г., и за сумата от 120, 00 лева, представляваща законна лихва за периода 03.02.2021 г. до 23.03.2021 г. са отхвърлени, не е обжалвано от страните.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

По конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

По силата на договор за потребителски кредит № 30041578372 от 27.12.2019 г. “П.к.Б.“ ЕООД като кредитодател е предоставил на Ю. А. Ч. – кредитополучател сума в размер на 2

4000 лв., при уговорен срок за връщане на кредита от 36 месеца. В процесния договор е предвиден годишен процент на разходите в размер на 49,14 %, както и годишен лихвен процент (ГЛП) в размер на 41 % като извън тях е предвидено потребителят да заплати възнаграждение за закупена допълнителна услуга “Фаст“ в размер на 1200 лв. и за допълнителна услуга “Флекси“ в размер на 2320 лв. В погасителен план към договора за потребителски кредит е посочен размерът на месечните вноски по договора, формирани сумарно от главница, лихва и възнаграждение за закупените допълнителни услуги, като общо дължимата от потребителя сума е в размер на 10 407, 93 лв.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като в чл. 19, ал. 2 ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът.

В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимално допустимият размер на ГПР - годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет /основен лихвен процент плюс 10 %/, от където следва, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума.

Макар формално посочения в процесния договор размер на ГПР от 49, 14 % да е в рамките на предвиденото в закона ограничение, настоящият състав на съда намира, че същият е изчислен без в него да бъдат включени възнагражденията за допълнителни услуги “Фаст“ и “Флекси“. Същите представляват разход по кредита, свързани с усвояването и управлението му, поради което и следва да бъдат съобразени при изчисляването на ГПР, който по същността си представлява индикатор за общото оскъпяване на кредита.

Общото задължение на ответницата в размер на 10407,93 лв. е съответно на вписаните в погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които изрично е включено и възнаграждението за допълнителни услуги. Месечният размер на вноската е начислен като сбор от части от главница и договорна лихва, както и горница, явяваща се дължима като възнаграждение за закупените допълнителни услуги в размер на 97, 77 лв. – за 35 от месечните вноски и в размер на 98,05 лв. за последната месечна вноска.

Въпреки, че плащането на възнаграждението за допълнителни услуги е отразено в погасителния план, същото не е отчетено като разход при формирането на оповестения ГПР в размер на 49, 14 %, като подобен начин на отразяване на разходите не е в съответствие с изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. В конкретния случай предоставената като главница парична сума е в размер на 4000 лв., двете допълнителните услуги са на обща стойност 3520 лв. и с оглед на предвидения годишен лихвен процент от 41%, общият размер на задължението по договора за кредит е в размер на 10 407, 93 лв. При отчитане на включените възнаграждения за допълнителни услуги в общ размер на 3520 лв. като разход и част от ГПР, размерът на същия безспорно превишава предвиденото в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение от 50%, поради което и процесните клаузи, надвишаващи определения по ал. 4 3 размер, са нищожни на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.

Наред с това, настоящият състав на съда намира, че макар формално процесният договор да покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, то вписаните в него параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 на чл. 11, ал. 1 ЗПК, доколкото годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя са посочени по неясен и въвеждащ в заблуждение начин. Въпреки че потребителят е бил информиран за дължимото възнаграждение на допълнителните услуги, то невключването на размера им при изчисляване на годишния процент на разходите не му е позволило като икономически по-слаба страна в правоотношението да прецени обхвата на поетите от него задължения и да съобрази интересите си. Неспазването на предвиденото в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК правило относно съдържанието на договора за потребителски кредит води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК, поради което и при съобразяване на чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В този случай ищецът има вземане единствено за чистата сума по кредита, а претенцията за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 1567, 10 лв., която е предмет на настоящото производство, е неоснователна.

Доколкото изводите, до които достига настоящият състав на съда съвпадат с възприетите от СРС, то решението в обжалваната му част следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото пред настоящата съдебна инстанция въззивникът следва да бъде осъден да заплати в полза на въззиваемата на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК сумата от 460 лв., представляваща разноски в производството пред СГС. Претендираната сума за адвокатско възнаграждение следва да бъде присъдена в пълния размер от 460 лв., въпреки направеното възражение за прекомерност от въззивника, доколкото същата надвишава минимално изчисления при съобразяване на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. само с 4 лв. и е в размер на 456,7 лв.