Решение № 1807 от 22.04.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1807 гр. Пловдив, 22.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Вили Ст. Шутова като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330112648 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. Д. Д. ЕГН ********** против „Кредит Йес“ ООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. * от договор за паричен заем № **** от ***** год, сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е недействителна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. В исковата молба се твърди, че на **** год между страните бил сключен договор за паричен заем № ****, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 400 лева, при месечен лихвен процент в размер на 3,340 % и при ГПР в размер на 49,101 %. Посочва се, че съгласно чл. 6 от договора, от ищеца следвало да бъде представено обезпечение, а именно: един или повече гаранти, отговарящи на изискванията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора и още едно обезпечение по избор измежду ипотека на недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на ответника. При неизпълнение на посоченото 1 задължение, в чл. 8 от договора била предвидена клауза за заплащане на неустойка в размер на 284.51 лева. Ищецът усвоил изцяло заемния ресурс, но не дължал плащане за неустойка. Изтъква се, че чрез посочената клауза се заобикаляли изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като се целяла допълнителна печалба извън договорената възнаградителна лихва. Според ищеца, клаузата за заплащане на неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, доколкото излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. Твърди се, че неустойката представлявала над 50 % от заетата сума и водела до скрито оскъпяване на кредита. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Кредит Йес“ ООД, с който се възразява за нередовност на исковата молба, тъй като претенцията би следвало да е насочена не срещу Креди йес ООД, а срещу АСВ ООД, предвид извършеното прехвърляне на вземането от Креди йес ООД на АСВ ООД. По същество се възразява, че размерът на неустойката при непредставяне на обезпечение бил предварително точно определен, като с подписване на договора ищецът изразявал съгласие с тази последица от неизпълнение на задължението си за обезпечаване на кредита. Уговорката за заплащане на неустойката била в съответствие с принципа, регламентиран в чл. 9 от ЗЗД за свобода на договаряне. Посочва се, че клаузата на чл. * от договора била индивидуално уговорена, доколкото е съобразена с желанието на ищеца, изразено в молбата му за кандидатстване за заем. Същата била уговорена под отлагателно условие – в случай, че не представи обезпечение.

Според ответното дружество уговорената неустойка не противоречала на добрите нрави, доколкото съответствала на поетия от кредитора риск при предоставяне на заемната сума. Неустойката не следвало да се включва в ГПР, предвид обстоятелството, че се начислявала при неизпълнение на задължение на потребителя. По изложените съображения се претендира, че сключеният договор отговаря на изксванията на ЗПК и предявеният иск следва да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

2

С Определение от **** год, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че: между страните е сключен договор за паричен заем № **** от **** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 400 лева, при месечен лихвен процент в размер на 3,340 % и при ГПР в размер на 49,101 %. и в който била уговорена клауза за заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение.

При тези данни съдът намира, че между ищецът и „Креди Йес” ЕАД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за паричен заем № **** от **** г., с визираното по-горе съдържание, при което ищецът има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител. Поради това и се ползва със закоустановената потребителска закрила, като приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП.

В тази насока съдът намира, че клаузата за неустойка в процесния договор, както се изтъква и в исковата молба, действително е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената в чл. 8 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Видно от съдържанието на процесния договор, неустойката по същия не е включена в ГПР /това обстоятелство не се оспора и от ответника/ като реално води до оскъпяване на кредита до повече от 50 % предвид размера на главницата – заемна сума от 400 лв., срока на договора 27 седмици и стойността на неустойката от 284.51 лв., който е близо 2/3 от заемната сума. Доколкото посочения в договора ГПР е 49,101 %, то с включването на неустойката при неговото изчисляване, същият на годишна 3 база положително ще надвиши законоустановения лимит от 50 на сто, т.е. налице е нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за предоставения му финансов ресурс. Следователно установителният иск за нищожността на процесната клауза за неустойка се намира за основателен и като такъв ще се уважи.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие. В негова полза ще се присъди сумата от 50 лв. разноски за държавна такса.

Следва да бъде определено възнаграждение и за процесуално представителство от един **** на основание чл. 38 ЗАдв., като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на адв. С. Н.. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Н., съдът счита следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 4

ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе съображения и като взе предвид фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство е проведено едно открито съдебне заседание, не са изслушвани св., в. л., както и като съобрази размер на исковата претенция, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. Н. се дължи възнаграждение в размер от 300 лева.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните М. Д.

Д. ЕГН ********** и „Креди Йес” ЕАД, ЕИК 200688545, че клаузата на чл. * от Договор за паричен заем № **** от *** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер от 284.51 лв., е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като противоречаща на добрите нрави, както и основание чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК.

ОСЪЖДА „Креди Йес” ЕАД, ЕИК 200688545 ДА ЗАПЛАТИ на М. Д.

5

Д. ЕГН **********, сумата от 50 лева - разноски за заплатена държавна такса.

ОСЪЖДА „Креди Йес” ЕАД, ЕИК 200688545 ДА ЗАПЛАТИ, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на адв. С. Н. от ***, с адрес гр. П., ул. „Й. Г.“ № **, сумата от 300 лева, представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана правна помощ на ищеца по настоящото дело.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд П..

Препис от решението да се връчи на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _________/п/______________ 6