Определение № 128 от 12.03.2024, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 128 гр. Пазарджик, 11.03.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Красимир Г. Ненчев

Членове:

Албена Г. Палова

Ани Харизанова като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно частно гражданско дело № 20245200500114 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК. С определение № 3/02.01.2024 г. Пазарджишкият районен съд е прекратил производството по гр. д. № 20235220102778 по описа за 2023 година поради недопустимост на иска. За да постанови това определение районният съд е приел, че при липса на висящо изпълнително производство за ищците липсва правен интерес да установяват недължимостта на задължението.

Против така постановеното определение е постъпила въззивна частна жалба от И. П. И., ЕГН **********, от гр.С., ул.“Б.“ № 39 и М. П. И., ЕГН **********, от гр.С., ул.“Б.“ № 35, наследници по закон на П. И. П., починал на 02.04.2017 г., чрез техния процесуален пълномощник с твърдения за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Частните жалбоподатели твърдят, че определението на ПРС е постановено в противоречие с трайната практика на ВКС, която била в смисъл, че предявяването на установителен иск за погасяването на вземане, за което е издаден изпълнителен лист, е допустимо, независимо дали за събирането на това вземане има висящо изпълнително производство. Искането е определението на ПРС да бъде отменено, а делото да бъде върнато на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

В законния срок е постъпил писмен отговор от ответника "Е.М." ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление гр. С., район В., ж.к.

1

„М.Д.”, ул. „Р. П. - К.” № 4-6, чрез процесуалния пълномощник адв.Н К. с искане определението на ПРС да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Твърди, че възможността в бъдеще да бъдат предприети действия от кредитора за събиране на вземането е хипотетична и не може да обоснове наличие на правен интерес от водене на отрицателен установителен иск.

Окръжният съд след като се запозна с твърденията, изложени в частната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по селото доказателства, намира обжалвания съдебен акт за валиден и допустим, тъй като не страда от пороци, обосноваващи неговата нищожност или недопустимост.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения:

Районният съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск за установяване несъществуването на парично задължение поради изтекла в полза на длъжниците погасителна давност. Ищците са твърдели, че въз основа на влязло в сила съдебно решение „Първа инвестиционна банка“ АД се е снабдила с изпълнителен лист срещу техния баща П. И. П., починал на 02.04.2017 г. за посочените изпълнителния титул суми. Въз основа на този изпълнителен лист приживе на наследодателя срещу него е било образувано изпълнително дело, по време на висящността на което първо е постъпила молба за конституирано като взискател от "Е.М.", а след смъртта на П. П. на негово място като длъжници са конституирани неговите наследници по закон И. и М. П.и.

Ищците твърдят, че от момента на изпращане на запорното съобщение до трето задължено лице от ЧСИ Д.Д. – 30.09.2016 г. до датата на подаване на исковата молба пред съда – 16.01.2023 г. задължението на длъжниците е погасено по давност на основание чл.110 от ЗЗД. Искането е да се приеме за установено, че ищците като наследници на П. П. не дължат на "Е.М." ЕООД сумите по изпълнителния лист поради това, че правото на кредитора да събира сумите по принудителен ред и да изисква плащането им е погасено по давност.

В писмения отговор, подаден от ответника "Е.М." ЕООД в срока по чл.131 от ГПК, е посочено, че ответникът не спори, че изпълнителното дело, 2 образувано въз основа на издадения изпълнителен лист, е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК ex lege, както и че към датата на подаване на исковата молба е настъпила петгодишна погасителна давност, по силата на която е погасено правото на принудително събиране на процесното вземане.

Предвид липсата на изпълнителни действия спрямо ищеца и невъзможността ответното дружество да ползва изпълнителния титул, посочен в исковата молба, по повод същото задължение, ответникът поддържа, че е погасена по давност възможността за принудително събиране на задължението, а не самото вземане. Заявил е, че не е предприел каквито и да било действия, с които да засегне правната или материалната сфера на ищците и е поискам производството по делото да бъде прекратено поради липса на правен интерес от воденето му за ищците.

При тези данни въззивният съд приема следното:

В Решение № 83 от 23.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3448/2017 г., III г. о., ГК е посочено, че „…правният интерес от предявяване на установителен иск е винаги конкретен и зависи от обстоятелствата по делото. Интересът трябва да бъде доказан от ищеца и като положителна процесуална предпоставка следва да е налице при всяко положение на делото. Когато ищецът желае да установи, че не дължи дадено вземане поради изтекла погасителна давност, той следва да посочи конкретните обстоятелства, които обуславят правния му интерес от предявяване на установителния иск. Такива обстоятелства са например започнало и висящо принудително изпълнение, покана от ответника да се издължи, извънсъдебно оспорване, че давността е изтекла. Оспорването в отговора на исковата молба също би обусловило правния интерес от предявения установителен иск. Когато ответникът с извънсъдебното си поведение не е дал повод за завеждане на иска и в отговора на исковата молба е признал, че давността е изтекла, липсва правен интерес като положителна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск“.

Въз основа на тези съображения и като взе конкретните обстоятелства по настоящото дело, въззивният съд намира обжалваното определение за правилно. Ищците са посочили в исковата си молба, че изпълнителното дело е било образувано на 27.10.2011 г. при ДСИ при РС-Пазарджик. На 17.06.2015 г. е постъпила молба от взискателя за прехвърляне на делото при ЧСИ Д.Д., 3 пред когото е образувано ново дело под № 944/2016 г. Първото изпълнително действие по делото е извършено на 30.09.2016 г. чрез изпращане на запорно съобщение до трето задължено лице – „Р.С.“ ООД, На 23.01.2017 г. е постъпило искане от "Е.М." ЕООД да бъде конституирано като взискател въз основа на сключен договор за цесия между него и банката и тази молба е уважена. На 06.10.2017 г. (очевидно след конституирането на "Е.М." ЕООД като взискател) е постъпило искане за конституиране на ищците като длъжници по изпълнителното дело, като в исковата молба се твърди, че други искания по делото не са налични. При това положение за последно валидно действие следва да се приеме искането за конституиране на наследниците като длъжници в изпълнителното производство - 06.10.2017 г. и от този момент до настоящия взискателят не е поискал изпълнение. Ищците са заявили, че според тях в този случай вземането е било погасено по давност и са поискали от съда да признае за установено, че вземането и е погасено по давност. Конкретни факти за наличието на правен интерес от предявяването на иска не са посочени.

В отговора на исковата молба ответникът "Е.М." ЕООД е заявил, че не спори, че изпълнителното производство е прекратено ex lege на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, както и че правото му да иска принудително изпълнение въз основа на издадения изпълнителен лист е погасено по давност.

При тези данни въззивният съд приема, че липсва конкретен правен интерес от така предявения иск. След изтичане на погасителната давност ответникът не е предприемал никакви действия по принудително или доброволно събиране на вземането, а в отговора на исковата молба е признал, че вземането е погасено по давност. Възможността в бъдеще ответникът да предприеме изпълнителни действия е абстрактна и не може да обоснове наличие на правен интерес. В цитираното по-горе съдебно решение ВКС приема, че противното би означавало правният интерес да почива на предположение, а не на конкретно действие или бездействие от страна на ответника. Тогава правният интерес би бил абстрактен, а не конкретен, както изисква практиката на ВКС.

Въззивният съд е наясно, че съществува практика на ВКС и в противоположния смисъл и доказателство за това са двете определения, 4 приложени от частния жалбоподател към въззивната частна жалба. В основополагащото тази посока на разсъждение Определение № 513 от 24.11.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 1660/2016 г., I т. о., ТК, ВКС приема, че правната сфера на ищеца се явява накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на кредитора /бивш взискател/ изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането на което, въз основа на факти, настъпили след приключване на производството, в което е издадено изпълнителното основание, ищецът има интерес да установи, с оглед упражняване на други свои имуществени или неимуществени права, вкл. спрямо трети лица, които ищецът би могъл и следва да конкретизира. Дори такива да не са заявени, обаче, ВКС приема, че е достатъчен безспорният интерес на ищеца от осуетяване възможността за иницииране на ново изпълнително производство, независимо че и в хода на същото длъжникът би могъл да предяви иска си, доколкото в тази последна хипотеза и за препятстване на изпълнителните действия следва да предприеме и обезпечаване на иска си, съответно да поеме риска на евентуален отказ за обезпечаване, все действия обективно засягащи правната му сфера. По подобен начин ВКС разсъждава и в Определение № 410 от 20.09.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3172/2018 г., IV г. о., ГК.

Въззивният съд приема, че тези две определения не противоречат на възприетото от друг състав на ВКС разрешение в Решение № 83 от 23.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3448/2017 г., III г. о., ГК, защото трите акта са постановени при наличието на различни конкретни обстоятелства. В цитираните определения на ВКС липсва информация ответникът по отрицателния установителен иск да е признал погасяването на правото му да претендира изпълнение по принудителен ред, каквото има както в казуса по Решение № 83 от 23.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3448/2017 г., III г. о., ГК, така и в настоящия случай, поради което настоящият съдебен състав възприема разрешението, според което при тези конкретни обстоятелства за ищците липсва правен интерес от воденето на иска. В последна сметка правният интерес от предявяване на установителен иск (положителен или отрицателен) е винаги конкретен и зависи от обстоятелствата по делото, а в настоящия случай от една страна ответникът не е предприемал никакви действия за събиране на вземането си от 06.10.2017 г. до настоящия момент, в резултат на което и изпълнителното дело е прекратено ex lege, а от друга 5 страна е признал, че е погасено правото му да претендира вземането си по принудителен ред, поради което възможността за иницииране на ново изпълнително производство от него въз основа на съществуващия изпълнителен титул е предварително осуетена. Разбира се, винаги съществува възможност този кредитор да цедира вземането на трето лице и то да предприеме изпълнителни действия от свое име спрямо наследниците на П., но дори и да бъде разгледан процесният спор по същество, доколкото ответник по него е настоящият титуляр на вземането "Е.М." ЕООД, решението по този спор няма да може да обвърже със сила на пресъдено нещо трето за спора лице, какъвто би бил евентуален бъдещ цесионер, следователно с подобно решение няма да може да бъде предотвратено бъдещо изпълнително производство срещу ищците от евентуален бъдещ взискател. Това от своя страна е допълнителен аргумент в подкрепа на становището, че в този конкретен случай не е налице правен интерес за ищците от воденето на отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането на ответника "Е.М." ЕООД.

По изложените съображения Пазарджишкият окръжен съд ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 3/02.01.2024 г., постановено по гр.д. № 2778/2023 г. по описа на Пазарджишкия районен съд.