Определение № 563 от 21.03.2024, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 563 гр. Плевен, 20.03.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, І ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ

Членове:

ТАТЯНА Г. БЕТОВА

СВЕТЛА Й. ДИМИТРОВАКОВАЧЕВА като разгледа докладваното от ТАТЯНА Г. БЕТОВА Въззивно частно гражданско дело № 20244400500208 по описа за 2024 година

Делото е образувано по въззивна частна жалба на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,гр.София срещу определение № 362 от 24.01.2024г. по гр.д. № 3972/2023г. на Плевенски РС, поправено с определение № 364/24.01.2024г., с което е оставена без уважение молбата на ЕАД“Д. М.“ за изменение на постановеното по делото решение № 1734/08.12.2023г., в частта му за разноските, с присъждане на пълния размер на претендираното по чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА адвокатско възнаграждение от 960лева с ДДС, т.е. допълнително на сумата 768лв. с ДДС.В частната жалбата се твърди, че обжалваното определение на ПРС е неправилно и незаконосъобразно. Жалбоподателят счита, че районният съд неправилно е приложил закона, като при определяне на адвокатското възнаграждение не е взел предвид, че то е за защита по три иска – два установителни и един осъдителен и че не е приложил НМРАВ. Моли окръжният съд да отмени обжалваното определение и да му присъди претендирания размер на адвокатското възнаграждение.

Ответникът по частната жалба не е взел становище по основателността и.

Въззивният съд, като обсъди оплакванията изложени в жалбата, съобрази изискванията на закона, намира за установено следното: Жалбата е подадени от надлежна страна, имаща правен интерес от въззивно обжалване, срещу подлежащ на обжалван съдебен акт, в законоустановения срок по чл.275 ал.1 ГПК, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

За да остави без уважение молбата за изменение на решението си в частта за присъденото адвокатско възнаграждение, Плевенски районен съд е препратил към мотивите си в решение № 1734/08.12.2023г., с които е приел, че не е обвързан от определените с 1

Наредба №1 за МРАВ размери на адвокатски възнаграждения, съгл. Решение от 05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС и Решение от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16г. Плевенски окръжен съд споделя изцяло съществените за изхода на делото съображения, изложени от Плевенски районен съд, в т.ч. и извода му за неприложимост на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ограничаваща съда в преценката му за фактическата и правна сложност на делото и правото му да определи адекватен размер на разноските за адвокатско възнаграждение.

Недвусмислен е отговорът на преюдициалното запитване, дадено с решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. и безспорна е задължителната му сила за националното ни законодателство, съгласно което делегирането на частноправен субект, какъвто е Висшият адвокатски съвет, на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в чл.101 и чл.102 ДФЕС“. Съгласно решенията на СЕС тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като не съответства на критериите, изведени от СЕС: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитайки правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява процесуалният представител, както и продължителността на процеса, да се отклони от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава, когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в процеса страна. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.

С Решение от 25.01.2024г. по дело №С-438/22 на СЕС, е прието, че Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Съгласно същото решение Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията 2 споразумения и практики.Със същото решение е постановено, че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Изхождайки от тези принципни съображения, обосноваващи възможността на решаващия съд да откаже да приложи конкретните норми от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и да слезе под установения в нея минимум при определяне на конкретния размер на адвокатското възнаграждение, когато определя такова в хипотезата на оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал.2 от ЗА, настоящата инстанция приема, че РС-Плевен е процедирал правилно. Решаващият съд е преценил, по че по конкретното дело не е налице фактическа и правна сложност, която да мотивира присъждане на адвокатско възнаграждение в претендирания размер. Изводът е обоснован освен с критерия фактическа и правна сложност на спора, още и с качеството на адвокатската услуга и със справедливостта. Взето е предвид, че производството по делото е приключило в рамките на две открити съдебно заседание, на които страните не са присъствали, както и че е събран незначителен обем доказателства. Представени са били единствено писмени становища и няма доказателства/нито се твърди/ извършването на друг разход на труд във връзка с процесуалното представителство, за което се търси възнаграждение.

Настоящият състав на въззивния съд също счита, че адвокатското възнаграждение, дори в предвидените в наредбата минимални размери, определено по всеки един от двата обективно съединени иска, би се явило несъразмерно високо и необосновано на установената фактическа и правна сложност. Касае за два иска, а не както твърди жалбоподателя: единият – установителен, с цена 9.10лв. за прогласяване нищожност на клауза от договор за кредит, а другият – осъдителен, за връщане на даденото без основание поради нищожност на тези клаузи, с цена 9.10лв. Първоначално искът е бил предявен като частичен с цена 50лв. от общо дължими 81лв., като в хода на производството е допуснато исканото от ищеца изменение/намаление/ на цената на иска, вследствие на което съдът се е произнесъл по осъдителен иск с цена 9.10лв., съгласно установеното от ВЛ, че това е пълният размер на недължимо платената от ищеца неустойка. Следва да се посочи, че първият иск не е неоценяем, а такъв с определен материален интерес, следващ от нищожността на клаузата на чл. 29, ал.1 от договора за плащане на неустойка - равен на размера на заплатената недължимо неустойка от 9.10лв. Касае се следователно до два обективно съединени иска, с обща цена 18.20лв., което сочи на изключително малък материален интерес, будещ недоумение от съдебното му предявяване и пораждащ съмнение за непропорционални процесуални усилия, ако не и за злоупотреба с права. При всички случая материалният интерес от 18.20лв. в сравнение с претендираното адвокатско

3 възнаграждение общо в размер на 960лв. с ДДС, е несъразмерно и дори абсурдно високо /52 пъти по-високо от защитавания материален интерес по делото/.При това положение, дори не е нужно да се изтъква, че за уважаването на осъдителния иск за връщане на даденото без основание, който се явява естествено следствие от уважаването на установителния иска, не са необходими допълнителни процесуални усилия, различни от вложените за защитата по първия от обективно съединените искове.

Поради изложеното, определената от съда за всеки от исковете цена на адвокатската услуга от по 96лв. с включено ДДС или общо за 192лв. не се нуждае от увеличаване, тъй като е съответна на положения труд за процесуално представителство по делото, съобразно изложените по-горе критерии. Претендираните от жалбоподателя суми по 480лв. за всеки иск, в размер на 960лв. адвокатско възнаграждение с ДДС са произволни и не почиват на действително вложения труд и предоставената услуга. Дори и този размер на адвокатското възнаграждение от 192лв. надвишава значително целият защитим материален интерес от водене на делото. Ето защо обжалваното определение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № от 24.01.2024г. по гр.д. № 3972/2023г. на Плевенски РС, поправено с определение № 364/24.01.2024г., с което е оставена без уважение молбата на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ **********, с адрес на упражняване на дейността в гр.София, **********,представлявано от Д. М. М. – управител, за изменение на постановеното по делото решение № 1734/08.12.2023г., в частта му за разноските.

Определението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4