Решение № 771 от 25.03.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 771 гр. Бургас, 25.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЕВГЕНИ М. УЗУНОВ при участието на секретаря РАДОСТИНА В. ТАВИТЯН като разгледа докладваното от ЕВГЕНИ М. УЗУНОВ Гражданско дело № 20242120107272 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по повод исковата молба на П. В.

А., ЕГН **********, с адрес: гр. Б. ***, чрез адв. Н. Р. от БАК, със съдебен адрес: гр. Б. *** против: „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., ***, представлявано от Н. П. П.. От съда се иска да приеме, че са налице пороци, обуславящи нищожността на договор заем № 1098856 от 27.06.2024 г., подписан с ответното дружество, като се прогласи за НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на осн. чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК, а в условията на евентуалност, да се прогласи НИЩОЖНОСТТА на разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от цитираният по-горе договор за кредит и поконкретно клаузите в същия договор, предвиждащи, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, заемателят дължи неустойка в размер на 9007.78лв., като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП. Моли за присъждане на сторените разноски.

Сочи се,че П. В. А. е страна по договор за потребителски кредит № 1098856 от 27.06.2024 г., подписан с ответното дружество „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД.

Съгласно подписания между страните договор, ищецът е получил в заем от ответника „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, сума в размер на 4700 лв., която следвало да върне по следния начин: 4 вноски x 195.83 лв. и 14 вноски х 449.85 лв., при лихвен процент от 50% и ГПР 63 % и обща сума за връщане: 7081.22 лв.

1

Сумата от 4700 лв. е предоставена и усвоена от ищеца. Договорът е сключен в съответствие със Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).

Съгласно чл. 6 договорът за заем следвало да бъде обезпечен с безусловна банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията към договора визирани в чл. 6, т. 2 от 2 до 6. Страните се договорили обезпечението да бъде предоставено в срок до два дни от сключване на договора. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в чл. 6 от договора, същият дължи неустойка, визирана в чл. 18, ал. 1 от договора, в размер на 9 007.78 лева, която той следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка (обстоятелството е видно и от погасителният план).

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който се изразява становище за неоснователност и недоказаност на иска.

Претендират се сторените разноски.

По делото е постъпила молба вх. № 196/05.01.2026 г. от ответното дружество, с която се взема становище по хода на делото, по доказателствата и по същество. Поддържа се отговора на исковата молба. Отправя се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.

При така установените факти съдът намира от правна страна следното:

Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателствени средства, е видно, че на 27.06.2024 г. са сключили от разстояние по реда на ЗПФУР Договор за потребителски кредит № 1098856. Съгласно процесния договор ответното дружество в качеството си на кредитор е отпуснало на ищеца – като кредитополучател, кредит в размер на 4700 лв., която сума е следвало да бъде върната в срок до 29.12.2025 г., на 18 месечни вноски, както следва 4 вноски по 195,83 лв. и 14 вноски по 449,85 лв., като падежът на първата е на 29.07.2024 г., а на последната – 29.12.2025 г., при уговорен фиксиран ГЛП в размер на 50 % и ГПР 63 %. Общата дължима сума по кредита е 7081,22 лева. Договорът съдържа и погасителен план, в който към всяка вноска се добавя суми за неустойка от по 699,17 лв. за първите 4 вноски и от по 445,15 лева – за останалите вноски. Неустойката е уговорена в разпоредбата на чл. 18 от процесния договор, според която със сключването му кредитополучателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че ако не предостави договореното в чл.6 от договора обезпечение в двудневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора, то кредитополучателят дължи неустойка в размер на 9007,78 лв., като съгласно чл. 18, ал. 3 от договора, същата представлява отделно от главницата и лихвата вземане, което се дължи за неизпълнение на задължение по договора и не се включва в ГПР.

Обезпечението, което следва да предостави кредитополучателят, следва да бъде или безусловна банкова гаранция в размер на главницата и лихвата, т. е.

7081,22 лева, или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на определени условия. Така общият размер на задълженията на ответника по договора за кредит възлиза на общо 16 089 лв., 2 включващо отпуснатия кредит, договорната лихва и неустойката, разсрочени на месечни вноски.

Няма спор също и че ищецът е получил сумата по кредита.

При така установените факти, искът се явява основателен.

Страните са били обвързани от договора за потребителски кредит, сключен по реда на ЗПФУР, по който ответното дружество е предоставило на ищеца кредит в посочения размер, като становището на настоящия състав за основателност на иска почива на следните, по-долу изложени аргументи.

Договорът за кредит се подчинява на режима, установен със ЗПК, но е сключен в разрез с целта по чл. 2 от ЗПК, при неизгодно за потребителя условие, което икономически по-силната страна е наложила и без което договорът не би бил сключен (чл.6, ал. 6 от договора) - предоставяне на мъчно за предоставяне обезпечение (чл. 6, ал. 1), неизпълнението на което в крайна сметка да доведе до заплащането на неустойката по чл. 18, ал. 1. Същата, в размер на 9007,78 лв., всъщност е част от възнаграждението за предоставения кредит, но е обособена отделно, с цел заобикаляне, предвид лихвения процент, ограничението на чл. 19 ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. Тази неустойка е изначално известна и изначално дължима, понеже разсроченото й плащане е включено в погасителния план към договора за заем още при сключването му (разсрочена е на вноски, чийто брой е равен на броя на погасителните), т. е. е дължима не при неизпълнение на определено задължение и за да обезщети евентуални вреди, а за да доведе (макар прикрито) до недопустимо увеличение на възнаграждението на кредитора. Съгл. § 1, т.1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита“ са всички разходи по кредита, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Въпреки това, т. нар. „неустойка“ не фигурира в общите разходи за потребителя - според чл. 18, ал. 3 от договора, ГПР е изчислен при допускания без неустойка, макар стойността й, поради нейната изначална дължимост, да е пряко свързана с кредита и да се отразява правопропорционално на стойността на годишния процент на разходите, респ. на общите разходи по кредита - настоящи или бъдещи, като годишен процент от общия размер на предоставения кредит - чл.19, ал.1 от ЗПК и § 1, т.1 и т.2 от ДР на ЗПК.

Следва да се вземе предвид и Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС, с което са дадени разяснения, които макар и да касаят друг случай, имат важно значение за тълкуване на понятието ГПР по смисъла на ЗПК. В т. 44 от посоченото решение СЕС е дал указания на българския съд да вземе предвид всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, за да установи дали с дадена договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора така, че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48 на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. След като неустойката е скрито възнаграждение, съгласно цитираната практика на СЕС, 3 то е следвало да се включи в общите разходи по кредита за потребителя и в ГПР, което не е направено. Така Договорът не отговаря на изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР.

Посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент – в този смисъл е и т. 55 и т. 56 от Решение по дело С-714-22 на Съда на ЕС. Ето защо и на основание чл.

22, ал.2 от ЗПК Договорът е недействителен, поради противоречие със закона – неточно посочване в Договора на ГПР. От това следва, че потребителят дължи само чистата стойност на кредита – арг. от разпоредбата на чл. 23 ЗПК.

За пълнота следва да бъде посочено, че твърдението на ищеца, че договорът е недействителен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, е неоснователно.

Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит трябва съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. Съгласно чл. 3, ал. 2, т. 6 от процесния договор, за него се прилага фиксиран лихвен процент в размер на 50 %, а видно от приложимия към договора погасителен план възнаградителната лихва е посочена в общ размер от 2381,22 лв., което съответства на разликата между общата сума за плащане и предоставената главница, а в разпоредбата на чл. 3, ал. 5 от договора е посочен и начинът, по който се формира ГЛП.

От изложеното следва, че главният иск е основателен и следва да бъде уважен, поради което евентуалният иск не подлежи на разглеждане.

По отговорността за разноски:

При този изход от спора ищцата има право да й бъдат присъдени сторените разноски в процеса. Същата е представила списък по чл. 80 от ГПК, видно от който претендира сума в размер на 411,23 лв. (с еврова равностойност 210,26 евро) - за заплатена държавна такса и 770 лв. (с еврова равностойност 393,69 евро) – адвокатско възнаграждение. Ответникът е релевирал възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, което съдът намира за неоснователно по следните съображения:

Претендираното адвокатско възнаграждение заплатено изцяло в брой, е значително под предвидения разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, която макар да не е задължителна за съда служи като ориентир. Предвид материалния интерес в производството и предвид правната и фактическа сложност на делото, съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в размер на 770 лв. (с еврова равностойност в размер на 393,69 евро).

По изложените съображения, Бургаският районен съд

РЕШИ:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иск на П. В. А., ЕГН **********, с адрес: гр. Б. ***, 4 против „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., ***, представлявано от Н. П. П., че сключеният между страните Договор за потребителски кредит № 1098856/27.06.2024 г., е недействителен (нищожен), поради противоречие с императивните разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като ПРОГЛАСЯВА нищожността му.

ОСЪЖДА „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.

С., ***, представлявано от Н. П. П., да заплати на П. В. А., ЕГН **********, с адрес: гр. Б.

***, сумата от общо 603,95 евро (с левова равностойност в размер на 1181,22 лв.) – съдебноделоводни разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Бургас в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________ 5