Решение № 304 от 28.10.2019, Апелативен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е № 304 гр. ПЛОВДИВ 28.10. 2019 г.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

Пловдивският апелативен съд, търговско отделение в открито заседание от 23.10.2019 г. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ПЕНЧЕВА

АЛЕКСАНДЪР СТОЙЧЕВ с участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА

ДИМИНОВА, като разгледа докладваното от съдията СТОЙЧЕВ т. дело № 523 по описа на ПАС за 2019 г., установи следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от М.М.И. с ЕГН ********** *** против постановеното по т.д.№ 107/18г. по описа на ОС Смолян съдебно решение №249 от 18.06.2019г., с което по отношение на жалбоподателката е признато за установено съществуването на вземане на Л.Б. ООД с ЕИК ***със седалище и адрес на управление гр. С.**район К., ж.к. И., бл. 12, вх. 1, ет. 3, ап. 6 в размер на 36 500 лева по запис на заповед издаден на 23.01.2018г., с падеж 19.06.2018г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението по чл.417 от ГПК до окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК от 11.09.2018г. по ч.гр.д. №314/22018г. по описа на РС Мадан.

Жалбоподателката, по изложени подробни съображения в жалбата, моли настоящия съд да постанови съдебен акт, с който да отмени атакуваното първоинстанционно решение, като неправилно, незаконосъобразно и необосновано, както и да се присъдят разноските в настоящото производство.

Въззиваемата страна Л.Б. ООД с ЕИК ***със седалище и адрес на управление гр. С.**район К., ж.к. И., бл. 12, вх. 1, ет. 3, ап. 6 взема становище за неоснователност на жалбата по подробни съображения посочени в отговора на въззевната жалба.

Съдът след запознаване с акта предмет на обжалване и доказателствата по делото намери за установено следното:

Образувано е дело пред ОС Смолян по искова молба на Л.Б. ООД с ЕИК ***със седалище и адрес на управление гр. С.**район К., ж.к. И., бл. 12, вх. 1, ет. 3, ап. 6, в която се твърди, че ответницата М.М.И. с

ЕГН ********** ***, издала запис на заповед с падеж 19.06.18г., с който се задължила да плати на на ищеца сумата от 36 500лв. Записът на заповед бил редовен от външна страна, съдържал всички изискуеми реквизити по чл.535 ТЗ и бил предявен в едни от двата следващи падежа работни дни, т.е. на 21.06.18г.

Не последвало плащане и ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, като впоследствие били издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№314/18г. на РС Мадан за горната сума и разноски в заповедното производство от 1 830лв., както и за законната лихва върху сумата по записа от 11.09.18г. до окончателното им плащане. Въз основа на изпълнителния лист било образувано изп.дело №420/18г. на ЧСИ П.М., на 14.11.18г. на ответницата била връчена призовка за доброволно изпълнение, а на 15.11.18г. същата подала възражение по чл.415 ГПК и изпълнителното дело било спряно.

Моли се от ищеца съда да признае за установено по отношение на ответника съществуването на вземане към 11.09.18г. в размер на 36 500лв. по заповед за изпълнение по ч.гр.д.№314/18г. на РС Мадан, законната лихва върху тази сума от 11.09.18г. до окончателното й изплащане, както и разноските в заповедното производство от 1830лв. Претендира и направените съдебни разноски .

В срок е постъпил писмен отговор от ответницата, в който оспорва иска изцяло по основание и размер. Твърди, че подписала записа на заповед от 23.01.18г. в заведение близо до дома й. Баща й се обадил да се срещнат, а на срещата присъствал съдружник в дружеството - ищец П.С.. При разговора съдружникът обяснил на ответницата, че дружеството на баща й М. ЕООД има задължение към Л.Б. ООД на стойност 36 500лв. за доставени, но неплатени строителни материали. Твърди, че С.използвал заплаха и манипулация в разговора, като обяснил, че ще даде 6 - месечен срок на баща й за погасяване на задължението, като в противен случай ще му се случат лоши неща и ще загуби работата си, още че задължение на ответницата било да покаже привързаността към баща си като му помогне, което в крайна сметка я накарало да подпише записа на заповед. Тя не разбирала напълно съдържанието му, била объркана, шокирана и уплашена, тъй като на съседна маса седели двама мъже, които й били представени като охранители.

Твърди, че записът на заповед бил нищожен, поради накърняване на добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като бил подписан чрез психически натиск, манипулация и въвеждане в заблуждение /измама/, които я принудили да се задължи да плати за задължение на дружеството на баща й.

Евентуално, записът бил унищожаем, по смисъла на чл.27 във вр. с чл.29 и чл.30 ЗЗД, тъй като бил подписан чрез измама и заплашване, която се изразявала в това, че на ответницата било обяснено, че срещу нея няма да бъдат предявявани никакви претенции, а само се дава срок на баща й за погасяване на задължението. Така ответницата била подведена да направи едностранното изявление по записа, без дори да й бъдат представени фактурите, които установявали задължението. Отделно от това, било налице заплашване, тъй като С.многократно й повтарял какви ще бъдат последиците, ако не подпише- ликвидиране на фирмата на баща й и лоши неща за него, поради което тя била принудена да подпише, за да спаси баща си. Били налице всички елементи на заплашването- упражнено психическо насилие спрямо нея, целящо да я накара да извърши определено волеизявление, основателен страх у ответницата, свързан с бъдещи материални или морални вреди, както и причинна връзка между заплашването, причинения страх и последващото попълване на бланката на записа на заповед.

Освен посоченото, били налице каузални отношения, по повод на които се стигнало до издаване на записа на заповед. Това било така, защото действително притежаваното от баща й дружество М.ЕООД дължало посочената сума в записа 36 500лв. на Л.БГ О. / търговското име на ответника преди преобразуването/, за строителни материали. Тъй като обаче липсвала идентичност между страните по менителничното задължение по записа на заповед и каузалното, той нямал гаранционно - обезпечителен ефект за изпълнение на задължението по последното. Предвид липсата на идентичност, погасяването на задължението по едното правоотношение, нямало значение за вземането по другото.

Била налице и злоупотреба с право от страна на ищеца, по смисъла на чл.289 ТЗ, тъй като ищецът действал с намерение да увреди ответника, като чрез използване на принуда се снабдявал с менителничен ефект, по силата на който възниквало още едно вземане спрямо ответника въз основа на едно единствено основание-съществуващ дълг на друго дружество към ищеца. Това било недобросъвестно поведение, което създавало реална възможност за двойно плащане, което било недопустимо.

Постъпила е допълнителна искова молба от ищеца. В него се признава факта, че между посочените по- горе дружества съществували неуредени отношения във връзка с доставката на строителни материали на стойност 36 500лв. Признава се и това, издаденият запис на заповед от ответника целял да обезпечи това друго вземане. Оспорват се твърденията за недействителност, под формата на нищожност или унищожаемост на записа. Нямало нито накърняване на добрите нрави, нито въвеждане в заблуждение, нито заплашване, твърдени от ответника, като пороци на волята при издаване на записа. Ако били налице такива, ответникът можел да се обърне към компетентните органи, което не било направено. Нямало и злоупотреба с право, тъй като не се претендирало втори път плащане на едно и също задължение, а кредиторът можел да използва всяко от конкуриращите притезания, с които разполага. Задължението по записа било валидно, действително и с настъпил падеж, затова било изискуемо.

Същото не било погасено чрез плащане или по друг начин. По тази причина съществувало вземането, за което била издадена заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, а искът за установяване на съществуването му бил основателен.

Постъпил е допълнителен отговор от ответника на допълнителната искова молба. Твърди, че тъй като не била страна в отношенията между двете дружества, не можела нито да оспори, нито да потвърди съществуването на задължения между тях. От друга страна, тези каузални отношения не съществували между нея и ищеца, а между ищеца и трето лице, затова нямали значение за менителничното правоотношение. Поддържат се възраженията за нищожност и/или унищожаемост на записа, съответно липсата на задължение по него като последица от тази недействителност.

Въз основа на така изложените фактически и правни твърдения и след събиране на релевантните доказателства първоинстанционният съд е постановил съдебно решение, с което признава за установено съществуването на вземането на ищеца срещу ответника в размер на 36 500 лв. по запис на заповед, издаден на 23.01.2018 г. от ответника в полза на ищеца, с дата на падеж 19.06.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда - 11.09.2018г. до окончателното изплащане на вземането, като е осъдена ответницата да заплати на ищеца сумата от 2 380лв., представляваща направени по настоящото дело съдебни разноски, както и да му заплати и сумата от 1 830 съдебни разноски, направени в заповедното производство по ч.гр.д. № 138/2018 г. по описа на РС Мадан.

Посоченото съдебно решение е предмет на обжалване с въззивна жалба от ответницата по иска.

Преценявайки служебно правния статут на обжалваното съдебно решение се констатира, че се касае за валиден и допустим съдебен акт,

Едно решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не подписано, не е постановено в предвидената от закона писмена форма или, когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища. В случая нито една от тези предпоставки не са налице, т.е. за нищожност на същото не може да се говори.

По отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от съдържанието на чл.

270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск или има произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и когато спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички случаи, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество. В случая и тези предпоставки не са налице.

Казаното налага да се извърши преценка за правилността на обжалваното решение на база изложеното в жалбата. Съобразно мотивите изразени в ТР № 1/2013г. на ОСГТК по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, освен изрично въведените изключения свързани с прилагането на императивна материално правна норма и когато се следи служебно за интереса на някоя от страните по делото. В конкретния случай обаче съдържанието на въззивната жалба обосновава извод, че настоящата инстанция дължи произнасяне по всички правно релевантни въпроси предмет на обсъждане от първоинстанционния съд в атакувания съдебен акт.

Развилото се пред първоинстанционния съд производство се явява допустимо. Съдебната защита по предявения от кредитора иск е инициирана в дадения за това едномесечен срок. Предявен е установителен иск. Предметът на делото по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. Записът на заповед е ценна книга, материализираща права и доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа.