Решение № 152 от 19.02.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 152 гр. София, 19.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Яначкова

Членове:

Десислава Б. Николова

Миглена Йовкова при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг М.а като разгледа докладваното от Миглена Йовкова Въззивно гражданско дело № 20241000501379 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 - 273 от ГПК.

Инициирано е с Апелативна жалба от М. Н., представляван от адв. К. К. срещу Решение №77/15.03.2024г. по гр.д.№296/2023г. на МОС, с което е признато за установено на основание чл. 439 от ГПК по отношение М. М. Н., ЕГН **********, от гр. ***, ул. „***“ № **, че вземанията му срещу О. Л. М., ЕГН **********, от с. ***, обл. ***, ул. „***“ № *, за сумата 45 553,76 лв парично задължение по запис на заповед и 1861,08 лв разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 1 октомври 2014 г. по ч. гр. д. № 1072/2014 г. на МРС, както и 1861,08 лв държавна такса и 2011,06 лв разноски, за които е издаден изпълнителен лист по т. д. № 46/2015 г. на Окръжен съд- Монтана, не съществуват. Въззивникът моли атакуваният акт да бъде отменен изцяло и да бъде постановен нов, с който да се отхвърлят исковете. В подкрепа на това излага, че ищецът многократно е предлагал начини за погасяване на задължението и дори е търсил съдействие за това, с които си действия е прекъснал давността за погасяването им. Изтъква, че съдът не е обсъдил всички събрани доказателства по отделно и в съвкупност, следвайки логическите, опитните и научните правила, в резултат на което е възприел неправилна фактическа обстановка по делото.

Предвид горното и поради стеснителното прилагане на нормата на чл.

116, б.“а“ от ЗЗД, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение.

Обстоен отговор на жалбата е представен от пълномощника на ищеца 1 адв. М., според която са неоснователни твърденията на ответника, че давността за погасяване на вземанията му е прекъсната на осн.чл. 116, б.“а“ от ЗЗД. Направен е анализ на доказателствата, в контекста на тезата на О. М., който според процесуалния му представител обосновава уважаване на исковете. Ето защо, иска атакуваното решение да бъде потвърдено.

Страните не са направили доказателствени искания в настоящата инстанция.

Въззивният състав счита, че изведените фактически констатации от Монтанския окръжен съд са обосновани и почиват на самостоятелен и съвкупен анализ на доказателствата, от който е установено следното :

Образувано е ч. гр. д. № 1072/2014 г. по описа на Ломския районен съд от заявителя М. Н. срещу О. М. - в качеството му на длъжник, по което на 1 октомври 2014 г. са били издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист за сумата 45 553,76 лв, представляваща задължение по запис на заповед и за сумата 1861,08 лв - разноски в заповедното производство.

Вземането по издадената заповед за изпълнение е било оспорено от длъжника О. М. чрез възражение по чл. 414 от ГПК, поради което кредиторът М. Н. е предявил иск по чл. 422 от ГПК пред МОС. Същият е бил уважен изцяло с решение по търг. д. № 46/2015 г., влязло в сила на 5 май 2016 г. За разноските в заповедното производство и за тези в исковото, МОС е издал изпълнителен лист на 30 май 2016 г. в полза на М. Н. срещу О. М..

Установено е, че въз основа на издадения изпълнителен лист в заповедното производство и по искане на кредитора М. Н. е било образувано изп. д. № 926/2014 г. на ЧСИ М. И.. Видно е от доказателствата в това дело, че на 3 декември 2014 г. по искане на взискателя е бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника О. М., както и че след горното изпълнително действие не са били извършвани други.

По молба, внесена на 19.06.2023г. от взискателя Н. при ЧСИ М. И., последната е прекратила изпълнителното производство на основание чл. 433, т. 8 от ГПК и му е върнала изпълнителния лист, за което е издадено Постановление от 19.06.2023г.

С нова молба ответникът М. Н. е представил същия изпълнителен лист пред ЧСИ А. В. и е поискал предприемане на действия за събиране на дълга срещу О. М.. На това основание съдебният изпълнител е образувал изп. д. № 58/2023 г., след което е изискал данни за длъжника О. М. от НАП, ГРАО, ИКАР и БНБ и му е връчил покана за доброволно изпълнение на 19.07.2023г., чрез съпругата му. Производството по това изп.д. е спряно с обезпечителна заповед от 09.08.2023г., издадена от МОС по искане за обезпечение на бъдещ иск на длъжника срещу взискателя.

Образувано от същия съдебен изпълнител е и изп.д. №59/2023г. по ИЛ по търг. д. № 46/2015 г., който е само за разноските в заповедното и в исковото производство, присъдени в полза на Н..

Във връзка с възраженията на ответника, формулирани в отговора на 2

ИМ, за прекъсване на давността за вземанията му, са разпитани свидетели доведени от него.

Видно е от показанията на свид. М., че е присъствал на няколко разговора между страните за пари, от които е разбрал, че М. дължи пари на Н., а също е видял лично как пред 2019г. вторият е дал парична сума на първия.

Твърди, че от 2014г. живее в извън страната, но когато се е завърнал през 2019г. е посетил офиса на М. и е видял обстоятелствата, за които свидетелства.

От показанията на свид. К. се установява, че е придружавал О. на среща с М. в гр. Габрово, на която М. е искал паричен заем от О., за да внесе някаква стока в страната, но не е видял предаване на сума и не помни коя година се е случило. Категоричен е, че не е чул да разговарят за сума от 50 000лв.

От своя страна свид. Б. сочи, без конкретика за време, че е възприел лично среща между страните на бензиностанция в гр. Ботевград, при която М. е поискал дребна сума пари от О. и последният му е дал. Сочи, че не знае защо са разменили тези пари, както и че не е видял да подписват документ при предаване на сумата.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу обжалваем акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна.

Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно, а също е и процесуално допустимо.

Активна процесуална легитимация за предявяване на този специален установителен иск, има длъжникът, когато срещу него е предприето принудително изпълнение и когато се позовава на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, респ. след приключване на заповедното производство. Чрез този иск длъжникът оспорва съществуването на вземането, респективно на правото на принудително изпълнение, претендирано срещу него.

Пасивната легитимация по иска е обусловена от притежаването на изпълнителен титул от кредитора-ответник, въз основа на който последният може да поиска образуване на изпълнително производство Не е спорно в делото, че изпълнителното основание е влязла в сила заповед за изпълнение за сумата от 45 553, 76лв. и влязло в сила съдебно решение за разноските в заповедното и в исковото производство, като в двете производства са издадени отделни изпълнителни листове, както е посочено по - горе. Новите факти и обстоятелства, на които се позовава О. М., настъпили след приключването на заповедното и на исковото производство, е бездействие на кредитора по изп.д. №926/2014г. на ЧСИ И. и неизвършване от 3 последната на изпълнителни действия повече от 5 години, в резултат на което е настъпил юридическият факт на изтекла в негова полза погасителната давност.

Съгласно нормата на чл. 117, ал.2 от ГПК, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Възприето е в съдебната практика, че заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 от ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. В казуса е постановено решение по иск, основан на чл. 422 от ГПК и предявен от кредитора срещу длъжника за вземанията по заповедта за изпълнение, което е влязло в сила на 05.05.2016г. Единственото изпълнително действие, сторено в изпълнителното производство е преди тази дата – налагане на запор на трудово възнаграждение на 03.12.2014г. Поради това, ако се брой петгодишният давностен срок от по – късната дата, то той е изтекъл на 05.05.2021г., т.е. две години преди образуване на новото изпълнително производство по изп.д.

№58/2023г. на ЧСИ А. В..

В казуса има специфика, че изп.д. №926/2014г. на ЧСИ И. е образувано преди приемане на Тълкувателно решение №2 от 26.06.2015г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК и на въпроса дали дадените в т. 10 от същото разяснения намират приложение по отношение последиците на давността по това принудително изпълнение е даден отговор с Тълкувателно решение №3 от 28.03.2023г. по тълк. д. № 2/2020 г. от ОСГТК на ВКС, съгласно което погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2 по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. От изложеното по-горе следва, че от датата на образуване на изпълнителното дело на 24.10.2014 г. до 26.06.2015 г. погасителна давност не е текла, но тъй като вземанията са установени със съдебно решение, влязло в сила след постановяване на Тълкувателно решение №2 от 26.06.2015г. на ВКС по тълк.д.

№2/2013 г. на ОСГТК, то 5 – годишният давностен срок е започнал да тече не от 26.06.2015 г., а от влизането в сила на решението по иска, основан на чл.

422 от ГПК.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно задължителните разяснения по т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015г. по т. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал.1 от ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.

В доказателствена тежест на ответника е да докаже предприел ли е и 4 кога конкретни изпълнителни действия, довели до прекъсване на давността след 05.05.2016г., но същият не е ангажирал доказателства в тази насока.

От петгодишния погасителен давностен срок са покрити и задълженията за разноски на О. М. към М. Н., присъдени с решението по търг. д. № 46/2015 г. по описа на Окръжен съд гр. Монтана, тъй като от влизането в сила на същото на 05.05.2016г. до депозирането на молба от Н. – като взискател по изп.д. №59/2023г. по описа на ЧСИ А. В. са изминали повече от пет години.

Ето защо по отношение и на тези задължения искът на ищеца е основателен, каквито правилни изводи е извел и първоинстанционният съд.

Ответникът се брани срещу иска с допустимо, но видно от доказателствата неоснователно възражение, че погасителната давност е прекъсната от признаване на задълженията от ищеца в разговори между тях.

Това възражение следва да се докаже при условията на пълно и главно доказване от него, но такова не е проведено от Н.. Разпитаните във връзка с него свидетели сочат за разговори между страните за парични суми, но показанията им не притежават никаква конкретност за размера на задълженията, за източника на задълженията и за падежа им, както и за това кога във времето са проведени такива разговори. Настоящият състав приема, че твърденията на свид. М. за това, че след като е заминал да живее в чужбина през 2014г., е посетил бившия си работодател и той пред него е провел разговор с ищеца за парични задължения, са житейски нелогични. Дори тази инцидентна среща да се е състояла и свидетелят да е присъствал на нея, неправдоподобно е след 5 години той да помни среща, на която твърди, че случайно е присъствал, а дори и да разказва с подробности какъв е бил разговорът, как е дошъл на нея М. и че е бил придружен от други лица.