Решение № 1460 от 05.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1460 гр. София, 05.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

В.ена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100504967 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение № 114/24.04.2025 г., постановено по т. д. № 1482/2024 г. по описа на ВКС, е отменено решение № 1480/13.03.2024 г., постановено по в. гр. дело № 7074/2022 г. по описа на СГС и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд с дадени указания за съобразяване на цитираната в него съдебна практика, поради което предмет на въззивна проверка е решение № 3371/13.04.2022 г., постановено по гр. дело № 63073/2021 г. по описа на СРС, 27 състав, с което по предявения от В. Д. Т., ЕГН ********** срещу „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК 831094393 отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК е признато за установено, че ищецът не дължи на ответника сума в общ размер на 9 261,89 евро, от която: 1 999,34 евро – главница по договор за банков кредит № 211-LD-R-00385/28.03.2013 г. за периода от 28.03.2013 г. до 30.12.2016 г. и 7 262,55 евро – възнаградителна лихва за периода от 28.03.2013 г. до 30.03.2018 г., поради изтекла погасителна давност, като искът е отхвърлен за сумата от 1 006,83 евро, представляваща разликата между уважената част от 9 261,89 евро до претендирания размер от 10 268,72 евро. Съдът се е произнесъл и по въпроса относно отговорността за съдебните разноски, съразмерно с уважената, респ. с отхвърлената част от иска, като на основание чл.

78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 2 796 лв., представляваща разноски по делото, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 29,50 лв., представляваща разноски по делото.

Срещу така постановеното решение в частта, с която искът е бил уважен, в 1 законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба с вх. № 88187/03.05.2022 г. на ответника „Първа инвестиционна банка“ АД с изложени доводи за неговата неправилност в обжалваната част поради противоречие с материалния закон.

Поддържа, че въпреки възприетия от първоинстанционния съд извод, че вземането по договора за кредит е единно и неделимо и по отношение на него се прилага общата 5годишна давност по чл. 110 ЗЗД, неправилно същият е приел, че за всяка отделна вноска по главницата тече отделен давностен срок, чийто начален момент е изискуемостта на отделната погасителна вноска. Счита, че е отчетено наличието на противоречива практика по въпроса за началния момент на погасителната давност, но въпреки това не са изложени конкретни съображения и мотиви защо се приема, че давността тече от момента на изискуемостта на всяка отделна вноска. Оспорва така възприетите от първоинстанционния съд изводи, тъй като кредитът като вид заем не е задължително да се изплаща на вноски, а би могъл да се изплати изцяло след изтичане на определен срок. Заявява, че в договора за кредит е предвиден краен падеж на всички вземания за главница и лихви, като определянето на падежа на отделните погасителни вноски не представлява краен падеж на задължението.

Позовава се на тълкуването, дадено в ТР № 5/21.01.2022 г. по т. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС по повод началния момент на погасителната давност при договор за банков кредит с приет от страните погасителен план, според което при разсрочване на едно парично задължение, което по съществото си е еднократно – заем, наем и т. н. и при уговорка за плащане на вноски с различни падежи, не става въпрос за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Счита, че погасяването на части е в интерес на длъжника и със съгласието на кредитора по арг. от чл. 66 ЗЗД. Поддържа още, че според тълкуването на ВКС разсрочването на плащането на отделни погасителни вноски не прави задължението периодично, тъй като то продължава да е едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната вноска или моментът на обявяване на предсрочната му изискуемост.

Позовава се на практика на ВКС и съдилищата, според която като начален момент за отчитане на давността се приема крайният срок на целия кредит, тъй като по същността си връщането на предоставената сума на вноски представлява изпълнение на части и 5годишната давност започва да тече от момента на крайния падеж за погасяване на кредита.

По изложените съображения отправя искане решението да се отмени в обжалваната част и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да се отхвърли. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна В. Д. Т., с който я оспорва. Счита за правилен възприетия от първоинстанционния съд извод, че при разсрочване на парично задължение, което е неделимо и еднократно, с уговорка за вноски на различни падежи, не става въпрос за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Сочи, че задължението за погасяване на части е в интерес на длъжника със съгласието на кредитора по арг. от чл. 66 ЗЗД, поради което давността за вземането е 5-годишна, както и, че моментът, в който започва да тече давността за главницата е моментът на изискуемостта на съответната вноска. За обоснован и в съответствие с практиката на съдилищата счита възприетия от първоинстанционния съд 2 извод, че давността в полза на ищеца не се прекъсва с предявяване на установителен иск в негова полза, поради което към момента на приключване на устните състезания – 24.03.2022 г. вземанията са погасени по давност. По изложените съображения отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а решението да се потвърди в обжалваната част.

Претендира и разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато нарушение на императивна материална норма, за приложението на която въззивният съд следи служебно. По въпроса относно неговата правилност, настоящият съдебен състав намира следното:

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 пр. 3 ГПК за недължимост на главница и лихви в общ размер на 10 268,72 евро (сбор от вноски по погасителен план от 1-ва до 60-та), дължими по договор за банков кредит № 211-LD-R00385/28.03.2013 г. съответно в общ размер на 6 332,72 евро (сбор от вноски по погасителен план от 1-ва до 37-ма), дължими по същия договор за банков кредит, поради погасяването им по давност.

Основателността на иска се обуславя от установяване от ответника, че разполага с вземане в претендирания размер, което е изискуемо, в т. ч и настъпването на обстоятелства по смисъла на чл. 115 ЗЗД или чл. 116 ЗЗД, водещи до спиране и/или прекъсване на давността.

В случая, с оглед твърденията и възраженията на страните в рамките на първоинстанционното производство и заявените от тях оплаквания пред въззивната инстанция, безспорни по делото са следните групи обстоятелства: че на 28.03.2013 г. помежду им е сключен договор за банков кредит № 211-LD-R-00385/28.03.2013 г., в изпълнение на който ответникът „Първа инвестиционна банка“ АД е предоставил, а ищецът В. Д. Т. е усвоил банков кредит в размер на 9 930 евро, с краен срок за погасяване на кредита 3

- 30.03.2023 г.; че сумите по него не са били заплащани на уговорените падежни дати съгласно погасителния план по договора; че сборът на вноските за главница от 1-ва до 60-та са в размер на 3 006,99 евро, сборът на вноските за главница от 1-ва до 45-та са в размер на 1 999,34 евро, а сборът на вноските за лихва от 1-ва до 60-та са размер на 7 262,55 евро.

Спорът между страните се концентрира основно върху обстоятелствата налице ли са погасени по давност вземания за главница и лихви по договора, какъв е срокът на погасителната давност и от кой момент тече тя за вноските по кредита.

Настоящият въззивен състав изцяло споделя възприетия от първоинстанционния съд извод, че по отношение на вземанията за главница, произтичащи от процесния договор за банков кредит № 211-LD-R-00385/28.03.2013 г., приложение намира общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД. Така от мотивите на ТР № 3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС се налага извод, че макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора. За разлика от периодичните плащания, всяко едно от които е независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения, при договора за заем задължението е неделимо, поради което посочените изисквания не са налице. По отношение на договора за кредит нито задължението на банката – кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й е повтарящо се. В този смисъл е и трайно установена е практиката на ВКС, с която се застъпва становището, че при разсрочване на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно /плащане на цена, връщане на заем/, респективно при уговорка плащането да се извършва на вноски с различни падежи, не е налице периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

Фактът, че е уговорено връщането на сумата да стане чрез погасителни вноски на определени дати не превръща тези вноски в периодични плащания, а съставлява само съгласие на кредитора да приеме изпълнение на части. Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части – арг. чл. 66 ЗЗД – в този смисъл са решение № 261/12.07.2011 г. по гр. дело № 795/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 28/05.04.2012 г. по гр. дело № 523/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 93/27.10.2016 г. по т. д. № 1882/2015 г., I т. о., ВКС, решение № 132/13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г., I т. о., ВКС, решение № 45/17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г., II т. о., ВКС и др., с които се приема, че отделните погасителни вноски по предоставения заем представляват частични плащания по договора, по отношение на които приложим е общият 5-годишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.

Ето защо, обосновано първоинстанционният съд е приел, че по отношение на главницата по договора за кредит приложима е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а за вземанията за лихви приложима е 3-годишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

На следващо място по отношение на въпроса относно началния момент на течението на давностния срок, който по общото правило на чл. 114 ЗЗД се свързва настъпване изискуемостта на вземането, предвид дадените указания на ВКС, имащи съгласно чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК задължителен характер за настоящата съдебна инстанция, приложение 4 следва да намерят разясненията, дадени с ТР № 3/21.11.2023 г. по тълк. дело № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, с което се приема, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. В случая, отчитайки наличието на противоречива съдебна практика, първоинстанционният съд е приел за релевантна тази, която определя като начален момент на давностния срок именно падежът на съответната месечна вноска, което е в съответствие със задължителните разяснения, дадени с горния тълкувателен акт. Наред с това, възприемайки становището, че при предявен отрицателен установителен иск за недължимост на суми поради погасяването им по давност, не намира приложение разпоредбата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, поради което по време на висящността на спора погасителната давност относно вземането не следва да се счита за прекъсната, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК първоинстанционният съд е съобразил изтеклата в хода на процеса погасителна давност и е приел, че към датата на приключване на устните състезания пред него – 24.03.2022 г. част от отричаните вземания са погасени по давност, а именно: вноските за главница с падеж от 28.03.2013 г. до 30.12.2016 г., които са в размер на 1 999,34 евро и вноските за лихва с падеж от 28.03.2013 г. до 30.12.2018 г., които са в размер на 7 262,55 евро, за които суми предявеният отрицателен установителен иск е счетен за основателен и е бил уважен. В тази връзка следва да се отбележи, че във въззивната жалба не са заявени оспорвания във връзка с правилността на тази част от възприетите от първоинстанционния съд изводи и конкретно относно неприложимостта на разпоредбата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД в хипотезата на предявен от длъжника отрицателен установителен иск, поради което въззивният съд не дължи да формира мотиви в тази насока, а следва единствено да зачете последиците на изтеклия след датата на подаване на исковата молба – 21.06.2021 г. период от време. Нещо повече, в трайната си практика ВКС приема, че погасителната давност се счита прекъсната с предявяването на иск от носителя на спорното вземане – в този смисъл са решение № 235/21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., III г. о., решение № 57/27.06.2018 г. по гр. д. № 591/2017 г., ІІ г. о., решение № 99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г., ІІ г. о., решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. І г. о., решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г., І г. о. и др. Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото в чл. 116, б. „б“ ЗЗД и чл. 115, б. „ж“ ЗЗД действие, като противното би означавало, че с реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна давност, какъвто не е смисълът на разглежданите норми. В случая, предвид липсата на подадена от ищеца въззивна жалба в отхвърлителната част на първоинстанционното решение, то без значение се явява и допълнително изтеклата към датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция – 28.01.2026 г. погасителна давност.