Определение № 3491 от 23.12.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3491 гр. София, 23.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Анна Баева Частно касационно търговско дело № 20238003901687 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 274, ал.2ГПК.

Образувано е по частна жалба на „ХРАБРОВО УИНД 1“ ЕООД, представлявано от адв. К. Л., срещу определение № 554 от 24.07.2023г. по в.т.д. № 733/2022г. на Апелативен съд Варна, с което е оставено без уважение искането за изменение на постановеното по делото решение № 11 от 06.04.2023г. в частта за разноските.

Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради противоречието му с процесуалния закон. Сочи, че разглеждането на делото пред въззивната инстанция е повторно и не представлява нито по-голяма фактическа и правна сложност, нито са изложени нови възражения, поради което поддържа възражението си за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Поддържа, че въззивният съд неправилно е отхвърлил и искането му за намаляване на присъдените на насрещната страна разноски в обезпечителните производства, в това число адвокатски възнаграждения, като е изложил съображения, че наведените доводи целят преразглеждане на въпросите, по които съдът вече се е произнесъл, защитата срещу което е по реда на чл.248, ал.3 ГПК с нарочна частна жалба. Сочи, че такива оплаквания вече са били изложени в касационната жалба, която въззивният съд е коментирал в обжалваното определение. Излага подробни съображения за 1 вътрешна противоречивост на повторените от въззивния съд съображения, изложени и в решението му. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил във връзка с основанието по чл.78, ал.5 ГПК, че следва да извърши преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правната сложност на спора, нито е обсъдил и приетото в решението на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, т.47. Излага и съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че искането за изменение на присъдените разноски по налагане на допуснатите обезпечителни мерки /разноски по изпълнителното дело/ било преклудирано, като твърди, че е допуснато противоречие с даденото с определение № 224 от 09.05.2016г. по ч.гр.д. № 5263/2015г. на ВКС, IV г.о. и определение № 769 от 19.04.2023г. по ч.гр.д. № 808/2023г. на ВКС разрешение, според което подаването на въззивна жалба срещу постановеното първоинстанционно решение запазва висящността на спора пред съда, включително и в частта му на извършените разноски, и затова в този случай жалбата в частта й за разноските не представлява молба по чл.248 ГПК и не подлежи на разглеждане от първоинстанционния съд по реда на изменение на решението в частта за разноските, а от въззивния съд. Сочи, че въззивният съд не се е съобразил и с практиката на ВКС, обективирана в определение № 506 от 17.12.2020г. по ч.т.д. № 2158/2020г. на ВКС.

Ответникът „ЕНЕРГО – ПРО ПРОДАЖБИ“ АД не представя отговор на частната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

Въззивното производство е образувано по въззивни жалби на ищеца „ЕНЕРГО –ПРО ПРОДАЖБИ“ АД и ответника „ХРАБРОВО УИНД 1“ ЕООД срещу първоинстанционното решение, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 344 261,97 лева на основание чл.55, предл.1 ЗЗД и е отхвърлен предявеният иск за разликата до пълния предявен размер от 613,363,72 лева. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част и същото е отменено в частта, с която предявеният иск е отхвърлен, като същият е уважен в пълния предявен 2 размер. С оглед изхода на делото въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която на ответника са присъдени разноски, и е осъдил същия да заплати на ищеца сумата 24 285 лева – разноски във въззивното производство, както и сумата 40 552,23 лева – допълнителни разноски в първоинстанционното производство.

Въззивният съд е бил сезиран и с частна жалба от „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД срещу определение № 1575 от 24.10.2022г. на първоинстанционния съд, с което е изменил решението си в частта за разноските, като е намалил присъдените разноски в полза на страната до размер на 47 286,63 лева. С решението си въззивният съд се е произнесъл по подадената частна жалба, като е потвърдил обжалваното определение в частта, с която първоинстанционният съд е изменил решението си в частта, с която ответникът „ХРАБРОВО УИНД 1“ ЕООД е осъден да заплати на „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ“ АД разноски в размер на 52 429,16 лева, като е намалил същите до размер на сумата 51 882,32 лева, и е отменил обжалваното определение в частта, с която първоинстанционният съд е изменил решението си, като е намалил размера на разноските за разликата от 51 882,32 лева до 47 286,63 лева.

В решението си, при произнасяне по сезиралата го частна жалба, въззивният съд е изложил съображения, че изборът на ищеца да образува повече от едно обезпечително производство по чл.390 ГПК, като по всяко договаря отделен хонорар за процесуален представител, не следва да влече отговорност за насрещната страна, която надхвърля обезпечителния интерес.

Посочил е, че страната е предприела две частични обезпечения, но на една бъдеща претенция до размер на 413 363,72 лева, респ. е договорила два адвокатски хонорара според минимума по чл. 7, ал.7 вр. чл. 7, ал.2, т.5 от Наредба 1/2004 год. /в редакция към датата на договаряне ДВ, бр. 41 от 2017 г., в сила от 23.05.2017 г./. Намерил е, че базата, по която следва да се изчисли дължимото минимално възнаграждение, е половината от общата стойност на претендираните за обезпечение суми, а не половината от стойността на обезпечените претенции по всяко производство. Изтъкнал е, че при преценка на отговорността за разноски съдът дължи преценка за тяхната обоснованост, прекомерност и справедливост, поради което е намерил първоинстанционното определение за правилно в обжалваната част. Във връзка с оплакването в частната жалба за незаконосъобразност на извода на първоинстанционния съд 3 за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение за защита по частни жалби в обезпечителните производства въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС и е приел, че производството по допускане на обезпечение е самостоятелно производство с определен материален интерес – по аргумент от чл.7, ал.7 от Наредба № 1/2004г., и поради това минималното възнаграждение по частни жалби в обезпечителното производство следва да се определи по чл.7, ал.1, т.7 от Наредбата, която е специална по отношение на чл.11 и възлиза на 1/3 от минималния размер за една инстанция. Посочил е, че в случая договореното възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 31.03.2020г. за частна жалба по ч.т.д. № 193/2020г. на АС Варна е ориентирано към минимума по Наредбата, възлизащ на 2212 лева, както и че при използване на аналогичен способ на изчисление са идентични изводите и по отношение на останалите претендирани разноски за адвокатско възнаграждение за частни производства по обжалване. Достигнал е до извод, че тези разноски следва да бъдат съобразени в пълния им размер от 8988 лева с ДДС или общо претендираните от ищеца разноски за първа инстанция при отчитане на редуцирането на разноските в обезпечителни производства до размер на 7666 лева /т.4 и т.10 от списъка/ възлизат на 92 437,55 лева, от които съразмерни на уважената претенция са 51 882,32 лева. По тези съображения е приел, че в посочения смисъл следва да бъде изменено обжалваното определение.

В решението си въззивният съд е приел, че с оглед изхода на спора пред него на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 24 285 лева съобразно представен списък по чл.80 ГПК /позиции 1 и 3/. Намерил е за неоснователно възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от 8304 лева с ЗДДС по договор за правна помощ от 27.09.2022г. и 10 104 лева с ДДС по договор за правна помощ от 10.10.2022г., като е посочил, че това възнаграждение не надхвърля минималните размери по Наредбата според обжалваемите интереси, а от друга страна, предмет на делото са множество възражения, свързани както с допустимостта, така и с основателността на предявената претенция. Приел е, че не е прекомерно и възнаграждението във връзка с производството по чл.248, ал.3 ГПК при съобразяване, че предмет на обжалване са множество позиции от разноски при наведени различни правни доводи за неправилност. Посочил е още, че с оглед изхода на спора в полза на ищеца следва да бъдат присъдени допълнителни 4 разноски за първоинстанционното производство, като при редуциране на общия размер на претендираните разноски от 93 411,55 лева съобразно определението по чл.248 ГПК остават 92 437,55 лева. Посочил е, че тъй като определение № 1575 от 24.10.2022г. е потвърдено до размер на 51 882,32 лева, на страната следва да се присъди разликата от 40 552,23 лева.

Въззивният съд е намерил за преклудирани доводите на ответника в отговора на подадената от ищеца частна жалба срещу присъждането на част от разноските от първоинстанционния съд, като е посочил, че ответникът не е предявил молба по чл.248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в посочения смисъл.

В обжалваното определение въззивният съд, сезиран с подадена от „ХРАБРОВО УИНД 1” ЕООД молба по чл.248 ГПК, е намерил за неоснователно направеното от това дружество възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение в размер на 8304 лева с ДДС съгласно договор за правна помощ от 27.09.2022г. и 10 104 лева с ДДС съгласно договор за правна помощ от 10.10.2022г., като е посочил, че възнагражденията не надхвърлят минималните размери по Наредбата според обжалваемите интереси и предмет на делото са множество възражения, свързани както с допустимостта, така и с основателността на предявената претенция. Изложил е съображения за неоснователност на довода относно повторния характер на разглеждането на спора във въззивната инстанция, като е изтъкнал, че при първото разглеждане на делото във въззивната инстанция първоинстанционният акт е бил обезсилен и делото е било върнато за повторно разглеждане от първата инстанция в хипотезата на чл.270, ал.3 ГПК – разглеждане на иск, различен от предявения, и предмет на обжалване в това въззивно производство е решението, постановено при новото разглеждане на делото, с множество въззивни възражения по допустимостта и правилността им, вкл. и постановяване на въззивния съдебен акт от незаконен състав. По тези съображения е заключил, че наличието на предходна висящност на спора пред въззивната инстанция е ирелевантна за фактическата и правна сложност на развилото се при второто разглеждане от въззивната инстанция производство. Въззивният съд е приел, че искането за изменение на постановеното решение в останалата част относно разноските в обезпечителното производство на практика цели преразглеждане на въпросите, по които съдът се е произнесъл в нарочно проведено производство 5 по чл.248, ал.3 ГПК по частна жалба на насрещната страна и е посочил, че в закона не е предвидена възможност за изменение на постановеното определение по чл.248, ал.3 ГПК, а защитата срещу него следва да се осъществи с нарочна частна жалба по реда, по който се обжалва самото решение. Изтъкнал е, че посочените въпроси с преюдициален характер са разрешени по реда на чл.248, ал.3 ГПК и имат обвързващ характер по отношение на общата величина на разноските, които първоинстанционният съд е присъдил на ищеца и които въззивният съд е присъдил допълнително за първи път с оглед изхода по съществото на спора, поради което е намерил, че липсват основания за изменение на постановеното решение в частта, с която въззивният съд е присъдил допълнителни разноски на ищеца за първоинстанционното производство.

Разпечатката съдържа 20 от 39 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/98aa015b-a84a-4865-ad06-b26d94375792