Решение № 5498 от 28.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5498 гр. София, 28.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Н. Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Слави Г. Славов при участието на секретаря Юлия С. Димитрова А. като разгледа докладваното от Н. Димов Въззивно гражданско дело № 20241100505436 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 4206/20.03.2023 г., постановено по гр.дело № 53455/2022 г. на СРС, Г.О., 125 състав, е отхвърлен предявения от Н. С. В., с ЕГН: ********** и адрес: гр.София, ж.к.“******** против Р. К. В., с ЕГН: ********** и адрес: гр.София, ул.“********, иск с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.535 ТЗ за установяване на вземане по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по гр.дело № 42809/2022 г., поправена с разпореждане № 76553/22.8.2022 г. от СРС, 125- ти състав за сумата 18000,00 лева /осемнадесет хиляди лева/, представляваща главница за остатък от дължима сума по запис на заповед от 22.02.2018 г. С решението на съда е осъден Р. К. В., с ЕГН: ********** и адрес: гр.София, ул.“********, да заплати на Н. С. В., с ЕГН: ********** и адрес: гр.София, ж.к.“********, на основание чл.534, ал.1 ТЗ сумата 18000 лева, с която ответникът Р.

К. В. се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца Н. С. В., поради изгубването на правата на В. по записа на заповед от 22.2.2018 г., поради изтекла давност; заедно със законната лихва от предявяване на иска - 3.10.2022 г. до плащането, както и сторените разноски - сумата от 360 лева държавна такса по гр.дело № 42809/2022 г. и сумата 360 1 лева държавна такса по гр.дело № 53455/2022 г. Посочено е, че сумата е платима по банкова сметка: BG******** С решението на съда е определено на основание чл.38,ал.2 ЗАдв, възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на Н. С. В. с ЕГН: ********** по гр.дело.№ 42809/2022 г. от 780 лева и по гр.дело № 53455/2022 г. от 2020 лева. С решението на съда е осъден, на основание чл.78, ал.1 ГПК, Р. К. В. с ЕГН: ********** и адрес: гр.София, ул.“******** да заплати на адвокат Н. В. П. от САК, с личен номер 1000581510 с адрес на кантората: град София, пл.********, офис 16 сумата от 780 лева - възнаграждение за осъществено безплатно представителство на заявителя В. по гр.дело № 42809/2022 г. и сумата 2020 лева възнаграждение за осъществено безплатно представителство на ищеца В. по гр.дело № 53455/2022 г.

Срещу решението на СРС, 125 с-в е постъпила въззивна жалба от Р. К. В., подадена чрез пълномощника адв. Н. Д., с искане същото да бъде отменено, в частта, с която е уважен предявения осъдителен иск с правно основание чл.534, ал.1 от ТЗ.

Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на процесуалните правила и на материалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец Н. С. В., чрез пълномощника си адв.Е. К. оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено в обжалваната от ответника част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа 2 обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно в обжалваната от ответника част, като постановено при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон, и при обоснованост на правните изводи за основателност на предявения осъдителен иск с правно основнаие чл.534, ал.1 от ТЗ за заплащане на сумата от 18000 лв. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Принципната допустимост в производството по иска, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, да се приема за съвместно разглеждане друг иск на ищеца - чл.210, ал.1 ГПК, ако са налице общите процесуални условия за съвместно разглеждане на исковете, е призната с Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В съобразителната част на решението е прието за допустимо в производството по чл.422, ал.1 ГПК да се въвежда и друго основание за възникване на вземането, различно от основанието за издаване на заповедта за изпълнение, но не чрез способа на чл.214 ГПК за изменение на установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК, а чрез предявяване на осъдителен иск за вземането при условията на евентуалност.

В хипотезата на предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск за вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед /чл.417, т.9 ГПК/, предмет на делото е съществуването на вземането, основано на записа на заповед - т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.

При предявен осъдителен иск за неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ТЗ предмет 3 на делото е вземането на приносителя на запис на заповед /менителница или чек/ за сумата, с която издателят се е обогатил в негова вреда като последица от изгубване на преките менителнични искове поради давност или неизвършване на необходимите действия за запазване на правата по тях. Положителният изход на спора по иска с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ предполага действителен запис на заповед, по отношение на който е изтекла специалната погасителна давност по чл.531, ал.1 ТЗ и/или са пропуснати необходимите действия за пряко упражняване на менителничните права на приносителя. Двата иска подлежат на разглеждане по реда на общия исков процес и са подсъдни на един и същи съд, доколкото страните по тях са идентични, идентичен е и размерът на защитаваните вземания, меродавен за определяне цената на иска - чл.69, ал.1, т.1 ГПК, с оглед родовата подсъдност на делото. Изложеното мотивира настоящия въззивен състав да приеме, че съединяването на иск по чл.534, ал.1 ТЗ с предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск за съществуване на вземане, основано на запис на заповед, не противоречи на общата разпоредба на чл.210 ГПК, уреждаща предпоставките за съединяване на искове по почин на ищеца, и е процесуално допустимо. С оглед на специфичния му предмет, искът по чл.534, ал.1 ТЗ може да бъде съединен с иска по чл.422, ал.1 ГПК само като евентуален, тъй като възникването на вземането за менителнично неоснователно обогатяване и успешното провеждане на иска по чл.534, ал.1 ТЗ е обусловено от изгубване на преките менителнични права на приносителя на записа на заповед и от невъзможността той да реализира вземането си на основание записа на заповед. В насока допустимост искът по чл.534, ал.1 ТЗ да се разглежда в производство, образувано по иск относно вземане по запис на заповед, е и произнасянето в решение № 73/20.07.2009 г. по т.дело № 550/2009 г. на ВКС, І т.о., в което е прието, че няма пречка искът по чл.534, ал.1 ТЗ да бъде съединен при условията на евентуалност с иск по чл.254 ГПК /отм./, с който се отрича вземането по запис на заповед, за който е издаден изпълнителен лист по чл.237, б.”е” ГПК /отм./, поради изтекла погасителна давност. Условието, с което ищецът може и следва да обвърже искането си до съда за разглеждане на иска по чл.534, ал.1 ТЗ, е отхвърляне на предявения като главен иск по чл.422, ал.1 ГПК в резултат на направен извод, че вземането по записа на заповед е погасено по давност и/или че не са извършени необходимите действия от приносителя за запазване на преките менителнични искове. Преди да се е произнесъл за отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК съдът не може да извършва преценка дали е допустим съединеният като евентуален иск по чл.534, ал.1 ТЗ. Преценката за допустимост на евентуалния иск предполага съдът да е пристъпил към неговото разглеждане, а разглеждането на евентуалния иск е обусловено от отхвърляне на главния иск по чл.422, ал.1 ГПК по съображения за преюдициране или прескрибиране на произтичащите от записа на заповед менителнични права на поемателя.

Институтът на неоснователното обогатяване в гражданското право включва 4 искове за връщане на получено без основание, на отпаднало основание или неосъществено основание, което предполага, че между страните е имало разменена имуществена престация. В гражданското право не се допуска при възмезден договор да се иска връщане на получената от едната страна имуществена престация, защото насрещната страна е пропуснала да осъществи своето имуществено право в срока на погасителната давност. В менителничното право е допуснато отклонение от принципа на гражданското право, а именно, че изтеклата погасителна давност е пречка да се осъществи принудително имуществената престация. Обратно, специалният иск по чл.534 от ТЗ за неоснователно обогатяване, принадлежи на приносителите на запис на заповед, или менителница, които менителнични искове са погасени по давност /прескрибирани менителнични ефекти/, или не са извършили необходимите действия за запазване на правата си по тях /преюдицирани менителнични ефекти/, и това право на иск възниква само и единствено от момента на изгубване на исковете по менителницата, записа на заповед, или чека - чл.534, ал.2 от ТЗ. Искът ще бъде основателен само ако приносителят на менителничния ефект търпи вреда поради невъзможността на реализира менителничните си имуществени права. Вредата се изразява в това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, а това е така защото вземането по ценната книга е прескрибирано или преюдицирано и не може да се инкасира дължимата сума. Обогатяването за издателя на процесния запис на заповед ще се състои в това, че той не намалява пасивите в имуществото си и то поради факта, че спестява разходи за погасяване на задължението.