Решение № 714 от 19.02.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 714 гр. Пловдив, 19.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Величка З. Запрянова при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Гражданско дело № 20235330111873 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба от К. Д. М., против „Ай ти еф груп“ АД, с която се иска съдът да признае за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 9 от сключен между страните Анекс от **** г., към договор за потребителски кредит „Гет кеш“, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 780,96 лева, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на принципа на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.

143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит „Гет кеш“. На *** г. към него бил сключен анекс, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 800 лева, при посочен ГПР от 48,72%, при срок на кредита от 24 двуседмични вноски, при лихва от 177,28 лева за целия срок на Анекса.

Според чл. 9 от Анекса при непредставяне на обезпечението по т. 6.6 от договора, потребителят дължал неустойка в размер на 2,17 лева средно на ден или 780,96 лева, за целия срок на транша по кредита, като по този начин последният следвало да върне сума в общ размер на 1908,24 лева. Твърди се, 1 че така посочената неустойка по чл. 9 от Анекса е нищожна на основание чл.

26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на принципа на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл.

146, ал. 1 от ЗЗП. Излагат се в тази връзка твърдения, че накърняване на принципа на „добрите нрави“ е налице поради значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, водещо до злепоставяне на интересите на потребителя, с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Наличието на неравноправност по смисъла на чл. 143, ал.

1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП на атакуваната клауза, се обосновава с довод, че сумата, която се претендира по неустоечната клауза е в размер почти равен на сумата на отпуснатия кредит, с което се нарушават принципите на добросъвестност и справедливост в гражданските и търговските взаимоотношения. Уговорката за същата клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задължението на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и до допълнително увеличаване на размера на задължението, което е в пряко противоречие със съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителските кредити. Извършено е позоваване на тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, доколкото клаузата за неустойка е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, водещ до заобикаляне на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Твърди се наличие на уговорено по този начин допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, тъй като неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и сигурна печалба за кредитора, водещ до неоснователното му обогатяване, за сметка на потребителя. В допълнение се сочи и по този начин да е налице заобикаляне на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото този разход следва да бъде включен в ГПР. Поддържа се така да се цели заобикаляне на изискването за размер на ГПР не по – голям от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Сочи се, че така посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действителния такъв, което от своя страна представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, като се сочи, че според преюдициално заключение по дело *** последното представлява един от елементите, на които може да се 2 основе преценката за неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Предвид изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Ай Ти ЕФ Груп” АД, с който се взима становище за неоснователност на предявените искове. Възразява се, че договорът за кредит е сключен по инициатива на ищеца, като същият е депозирал заявка за кандидатстване и се е съгласил с параметрите на договора. Посочва се, че неустойката не била добавък към договорната лихва, респ. не следвало да се начислява в ГПР, доколкото съобразно нормата на чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК при изчисляване на ГПР не се включват разходите по кредита, които потребителят заплаща при неизпълнение на задължението по договора за потребителски кредит.

Уговорена по този начин, неустойката съответствала на основните и законови функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Посоченото се обуславя от обстоятелството, че заемодателят е предоставил високо рисков паричн заем, за което ищецът се задължил да предостави обезпечение.

Клаузата за неустойка била равноправна клауза, доколкото е индивидуално уговорена между страните. Възразява се срещу твърденията на ищцата, че била налице заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Моли се за отхвърляне на предявения иск, като неоснователен и необоснован. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

За безспорни между страните са отделени следните обстоятелства: че са сключили договор за потребителски кредит „Гет кеш“ № *** на *** г. и Анекс към него от *** г. с посоченото от ищеца съдържание, в който е уговорена клауза за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в размер на 2,17 лева средно на ден или 780,96 лева за целия срок на транша по кредита; че на ищеца е отпусната сумата от 800 лева, която е изцяло усвоена от ищеца; че неустойката в общ размер от 780,96 лева не е включена при изчисляване на размера на ГПР, посочен в Анекса.

3

Не е спорно между страните и че дължимата лихва по кредита възлиза на сумата в размер на 177,28 лева, а договореният ГПР е в размер на 48,72 %, като съгласно чл. 9 от анекса, в случай, че ищецът не представи обезпечение по т. 6.6 от договора за кредит, същият дължи неустойка в размер на 780,96 лева за целия срок на договора.

Съобразно изложеното от фактическа страна между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 800 лева. Доколкото страните по договора за кредит имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, същият договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит и Закон за защита на потребителите.

Както бе посочено, клаузата на чл. 9 от анекса, възлага в тежест на ищеца в случай, че не представи обезпечение по т. 6.6 от договора за кредит, същият да дължи неустойка в размер на 780,96 лева за целия срок на договора. Същата обаче не е включена от ответника към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”.

4

Предвид изложеното така регламентираната клауза за неустойка е недействителна, в частност нищожна, като противоречаща на добрите нрави, и неравноправна поради нейната прекомерност – нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПК.

Уговорената в чл. 9 от процесния договор неустойка действително излиза извън присъщите й функции, с оглед предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключването на договора, и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Същото се отнася и до предвидената в условията на евентуалност възможност за предоставяне на гаранция в размер на всички плащания по договора.

Последното е житейски необосновано изискване предвид факта, че при наличието на възможност за предоставяне на обезпечение в размер на договорения кредит, заемателят би бил лишен от интерес да сключва договор за заем за същия размер. В допълнение размерът на договорената неустойка е почти равен на размера на отпусната в заем сума. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че така уговорената неустойка представлява скрита добавка към възнаградителната лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно ежемесечно, заедно с погасителните вноски. В резултат посоченият в анекса размер на ГПР не съответства на действителния, като по този начин е направен опит за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК предвиждаща максимален размер на ГПР по договорите за потребителски кредит.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно 5

(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

С оглед на изложените съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са задължителните указанията в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.

В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка в чл. 9 от процесния договор за кредит, действително се намира да е прекомерна и нарушаваща изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Клаузата е недействителна независимо дали ищецът е съзнавал коментираните тук пороци, поради което неоснователни се приемат доводите на ответника, че ищецът е имал възможност да прецени дали да сключи договора при посочените условия и изисквания, както и че клаузата е индивидуално уговорена.