Решение № 652 от 19.12.2024, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 652 гр. Враца, 19.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Борис К. Динев при участието на секретаря Галина Ем. Вълчкова-Цветкова като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско дело № 20241400500700 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх.№ 3472/20.06.2024 г. на адв.М. С., в качеството му на особен представител на И. В. Н., против Решение № 144/11.06.2024 г. по гр.д.№ 450/2022 г. по описа на Районен съд-Козлодуй, с което е признато за установено на основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1 ГПК, че в полза на ищцата Ж. Д. Д. съществува вземане против ответника И.

В. Н. в размер на 1 050,00 лв., представляваща главница по заплатени лечение и възстановяване, вследствие настъпило ПТП, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.03.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 25,00 лв. – разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение, за които вземания е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 581/2022 г. по описа на КРС, като на основание чл.78, ал.1 ГПК е осъден ответникът да заплати на ищцата и направените деловодни разноски в исковото и изпълнителното производство.

В жалбата се подържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно.

Навеждат се доводи, че исковото производство се явява продължение на развилото се заповедно производство по ч.гр.д. № 342/2022 г. на РСКозлодуй, по което е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК, която не е връчена на длъжника, поради което ищецът е следвало да предяви положителен установителен иск по чл.415, вр. чл.422 ГПК, но с исковата молба е предявен осъдителен, а не установителен иск. Според ищеца, доколкото този осъдителен иск не е заявен в условията на евентуалност, то 1 съдебното производство е следвало да бъде прекратено като недопустимо.

На следващо място се посочва, че с определението си по чл.140 ГПК районният съд е квалифицирал иска като такъв по чл.59 ЗЗД, като тази квалификация е възприета от ищеца в първото съдебно заседание без възражения. Излагат се аргументи относно субсидиарния характер на този общ състав на неоснователното обогатяване, като се акцентира, че същият е допустим само в случай, че ищецът не разполага с друг ред за защита на правата си. Посочва се, че в случая ищецът претендира сумата като дадена в заем, при което така релевираният юридически факт попада в хипотезата на чл.240 ЗЗД и самостоятелното предявяване на иск с правно основание чл.59 ЗЗД е недопустимо.

Най-сетне в жалбата се твърди, че ищецът не е успял да докаже наличието на сключен между страните договор за заем. Посочва се, че в основанието за нареждане на превода и плащане на сумите е отразено, че същите представляват "обезщетение за вреди в резултат на ПТП", а не че се предоставя заем. Спорен изложеното в жалбата, съдът погрешно е дал вяра на показанията на свидетеля А., тъй като чрез гласни доказателства не може да се обори доказателствената тежест на писмените доказателства – платежни нареждания.

Прави се искане за обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на делото, а алтернативно – за отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на жалбата от насрещната страна Ж. Д. Д.. В хода на съдебното производство е постъпила писмена молба от пълномощника й адв.Х. К., с която се оспорва основателността на подадената въззивна жалба и се иска същата да бъде оставена без уважение и да бъде потвърдено обжалваното решение на РСКозлодуй като правилно и законосъобразно. Претендира се присъждане на направените деловодни разноски за настоящата съдебна инстанция.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

При извършената по реда на чл.269 ГПК проверка на валидността и допустимостта на първоинстанционния съдебен акт, настоящият съдебен състав констатира следното:

На 21.03.2022 г. Районен съд-Козлодуй е бил сезиран със заявление на Ж. Д. Д. за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против И. В. Н. за сумата 1 050 лв., ведно със законната лихва, считано от 14.03.2022 г. до изплащане на вземането. В заявлението е посочено, че вземането произтича от предоставен заем с платежни нареждания от 08.10.2021 г. и 22.11.2021 г.

Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.д.№ 342/2022 г. по описа на РС-Козлодуй и с Разпореждане № 177/24.03.2022 г. производството по делото е прекратено и е постановено изпращането му по компетентност на Софийски районен съд.

С Определение № 20099/10.08.2022 г. по ч.гр.д.№ 40065/2022 г. по описа на СРС е повдигнат спор за подсъдност между РС-Козлодуй и СРС и делото е изпратено на Софийски градски съд за разрешаването на този спор.

С Определение № 9005/19.09.2022 г. по ч.гр.д.№ 9073/2022 г. по описа на СГС е определено, че компетентен да се произнесе по заявлението е РС2 Козлодуй.

След връщане на делото, КРС е уважил изцяло подаденото заявление и е издал Заповед № 581/23.09.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, с която е разпоредил длъжникът И. В. Н. да заплати на заявителя Ж. Д. Д. сумата 1 050,00 лв., представляваща главница, ведно със законната лихва за периода от 14.03.2022 г. до изплащане на вземането, както и държавна такса в размер на 25,00 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв.

Тази заповед е връчена на близък на длъжника на 10.10.2022 г., който я е приел със задължение да я предаде. В срока по чл.414, ал.2 ГПК не е постъпило възражение от длъжника против издадената заповед, поради което е издаден Изпълнителен лист № 230/16.05.2023 г. в полза на Ж. Д. Д. за присъдените със заповедта суми, който не е получен от заявителката и се намира в кориците на ч.гр.д.№ 342/2022 г.

След подаването на заявлението по чл.410 ГПК и докато е траел спорът за подсъдност между КРС и СРС – на 26.04.2022 г. Ж. Д. Д. е депозирала и искова молба, с която е предявила осъдителен иск против И. В. Н. за сумата 1 050,00 лв., представляваща задължение по договор за заем, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението.

В исковата молба се твърди, че с платежни нареждания от 08.10.2021 г. и 22.11.2021 г. ищцата е предоставила парична сума в общ размер 1 050,00 лв. на ответника, представляваща заем за претърпени от П. Н. (жената, с която същият живее на семейни начала) неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 26.09.2021 г. Посочва се, че въпреки многобройните покани ответникът не е върнал предоставения му заем, поради което за ищцата е налице правен интерес от предявяването на осъдителен иск за защита на правата си.

Въз основа на исковата молба е образувано гр.д.№ 450/2022 г. по описа на КРС. С постановеното по реда на чл.140 ГПК Определение № 36/05.01.2024 г. районният съд е квалифицирал предявения иск като такъв с правно основание чл.59 ЗЗД.

По делото е постановено обжалваното Решение № 144/11.06.2024 г., с което е признато за установено на основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1 ГПК, че в полза на ищцата Ж. Д. Д. съществува вземане против ответника И.

В. Н. в размер на 1 050,00 лв., представляваща главница по заплатени лечение и възстановяване, вследствие настъпило ПТП, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.03.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 25,00 лв. – разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение, за които вземания е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 581/2022 г. по описа на КРС.

Настоящият съдебен състав намира, че така постановеният съдебен акт е недопустим, поради следните съображения:

Рамките на търсената от страната защита се определят с посочване на основанието /изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения/ и петитума на иска. Изхождайки от очертаните в исковата молба предмет на спора и вида на търсената спрямо него защита, съдът прави квалификация на спорното материално право като определя приложимата правна норма. Определянето на правната квалификация е 3 задължение на сезирания съд и същият не е обвързан от посоченото от страната правно основание.

Производството по гр.д.№ 450/2022 г. по описа на КРС е образувано по искова молба, с която Ж. Д. е предявила против И. Н. иск за сумата 1 050,00 лв.

Както бе посочено, в исковата молба се твърди, че между страните е бил сключен договор за заем, по който ответникът не е изпълнил задължението си за връщане на заетата парична сума. Прави се искане за осъждане на ответника да заплати тази сума.

При така изложените фактически обстоятелства и формулирания петитум, настоящият съдебен състав приема, че е предявен осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.240, ал.1 ЗЗД.

При въведените фактически твърдения за сключен между страните договор, от който произтича задължението на ответника, дадената от районния съд правна квалификация с постановеното определение по реда на чл.140 ГПК на иска като такъв за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД е неправилна.

С обжалваното решение районният съд обаче не се е произнесъл по предявения осъдителен иск, дори и с дадената неправилна правна квалификация, а се е произнесъл по установителен иск с правно основание чл.422 ГПК, като признава за установено съществуване на вземането по издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 581/2022 г. по описа на КРС.

Съдът обаче не е бил сезиран с такъв иск, нито в хода на съдебното производство е било правено такова изменение на исковата претенция, поради което постановеното съдебно решение е недопустимо като постановено по непредявен иск.

Тук следва да се отбележи и това, че макар и да не е бил предявен, в конкретния случай иск по чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК би бил недопустим. Предявяването на този установителен иск е обусловено от подаването на възражение и е ограничено с преклузивен срок, започващ да тече от подаването на възражението. Иначе казано, налице е обвързаност на правото на иск на кредитора от депозирано от длъжника в заповедното производство възражение, подаването на което също е ограничено със срок.

От приложеното заповедно производство е видно, че в случая заповедта за изпълнение е връчена на длъжника (дали това връчване е редовно не е предмет на настоящия правен спор и съдът не може в рамките на това производство да се произнася по този въпрос), но в срока по чл.414, ал.2 ГПК не е постъпило възражение от длъжника. Липсата на възражение е довела до влизане в сила на заповедта за изпълнение, съгласно чл.416, ал.1 ГПК, и въз основа на нея заповедният съд е издал изпълнителен лист. След като вземането не е оспорено от длъжника, не са налице посочените процесуални предпоставки за предявяване на установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на вземането по заповедта, в т.ч. липсва и правен интерес от такава защита, поради което искът е процесуално недопустим.

Настоящият съдебен състав намира, че след обезсилване на обжалваното решение, делото не следва да бъде връщано на районния съд за произнасяне по предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, тъй като и този иск е процесуално недопустим. Целта на предявяването на осъдителен иск е не само установяване съществуването на претендираното 4 вземане, но и осъждането на длъжника и съответно снабдяването с изпълнителен лист за присъдените суми. В конкретния случай обаче тази цел е постигната в заповедното производство чрез издаването на заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Поради това за заявителя в заповедното производство не съществува правен интерес от предявяването на осъдителен иск за същото вземане, а снабдяването с втори изпълнителен титул е недопустимо. В този смисъл– вж. Определение № 182 от 18.04.2018 г. на ВКС по ч.т.д.№ 216/2018 г., І т.о., ТК; Определение № 276 от 02.06.2009 г. на ВКС по ч.т.д.№ 276/2009 г., ІІ т.о., ТК и др.