Решение № 4265 от 27.10.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4265 гр. Пловдив, 27.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20225330110246 по описа за 2022 година

Ищецът В. В. С., ЕГН **********, е предявил срещу „Аибо Транс“ ООД, ЕИК 204748534, обективно кумулативно съединени осъдителни искове, както следва: 1) за заплащане на неизплатено основно трудово възнаграждение в размер на 2135 лева за периода 28.07.2020 г. – 08.11.2020 г., както и сумата от 363 лева – обезщетение за забава за периода 08.11.2020 г. – 13.07.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата от 2135 лева, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – *******г., до окончателното изплащане – правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и 2) за заплащане на командировъчни средства в размер на 3570 евро за периода 28.07.2020 г. – 08.11.2020 г., както и сумата от 607,89 евро – обезщетение за забава за периода 08.11.2020 г. – 13.07.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата от 607,89 евро, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – ****** г., до окончателното изплащане – правно основание чл. 215, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че е полагал труд при ответното дружество по силата на Трудов договор от ******* г., като е заемал длъжността „***********“. На ******** г. ищецът получил тежкотоварен автомобил с рег. № ********** и същия ден се отправил на задгранична командировка на територията на Европейския съюз. Между страните било договорено, че на ищеца ще се изплаща основно трудово възнаграждение в размер на 610 лева месечно при условията на пълно работно време /8 ч./, съгласно утвърден от работодателя график на работа, както и командировъчни дневни разходи в размер на 70 евро на ден за целия период на задгранична командировка. Твърди се, че трудовият договор бил прекратен едностранно от работодателя, за което ищецът бил уведомен на ******* г. чрез получено съобщение по телефона, че трябва да изпълнява задълженията си по договора до края на работния 1 ден /*******г./, след което да остави поверения му тежкотоварен автомобил на паркинг в град в *******, откъдето следващият назначен ******* ще получи МПС. Твърди се, че ответникът не е заплатил на ищеца договореното основно месечно трудово възнаграждение за времето от 28.07.2020 г. до 08.11.2020 г. Сочи се, че били заплатени частично командировъчните средства, както следва: на 13.10.2020 г. – сумата от 1680 евро и на 10.11.2020 г. – сумата от 2030 евро, като останали незаплатени от работодателя командировъчни средства в размер от 3570 евро за периода на задграничната командировка. Поради изложеното са предявени исковите претенции.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на искова молба от ответника „Аибо Транс“ ООД. Не се оспорва обстоятелството, че в процесния период ищецът е полагал труд при ответното дружество. Изтъква се, че съгласно приложените към исковата молба писмени доказателства, за периода 28.07.2020 г. – 06.11.2020 г. са начислени трудови възнаграждения и командировъчни средства в общ размер от 12 540,07 лева. Твърди се, че от тези начислени и дължими на ищеца суми са извършвани редица плащания, една част от които са преди завеждане на исковата молба. Поддържа се, че на ****** г. е извършен превод на ищеца за сумата от 1680 евро, равностойни на 3285,79 лева, представляващи изплатена сума от 2812,44 лв. за командировки за м. 08.2020 г. и сумата 473,35 лева – трудово възнаграждение за м. *** г.; на *****г. е извършен превод на ищеца за сумата от 2030 евро, равностойни на 3970,33 лева, представляващи изплатена сума от 3496,98 лева за командировки за м.

10.2020 г. и 473,35 лева – трудово възнаграждение за м. ***** г.; на ***** г. е извършен превод на ищеца за заплати за м. ***** г., м. ***** г. и м. ***** г. в общ размер от 645,83 лева, както и сумата от 1022, 58 евро, равностойни на 2000 лева, изплатени за командировки; на ******** г. е извършен превод за командировки в размер на сумата от 2638,12 лева, равностойни на 1348,85 евро; на 17.11.2022 г. е изплатена последната дължима сума към ищеца в размер на 1348,85 евро, равностойни на 2638,12 лева. Твърди се, че с горепосочените преводи, дължимата на С. сума е изплатена изцяло, като към датата на завеждане на делото е изплатена сумата от 7256,12 лева, а остатъкът до 12 540,07 лева е изплатен след датата на подаване на исковата молба. Поради изложеното счита предявените искове за неоснователни и моли същите да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, счита за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 128, т. 2 КТ, чл. 215, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

По иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ ищецът следва да установи, че е работил по валидно възникнало трудово правоотношение при ответника, както и че е престирал реално трудовата си сила при работодателя през процесния период, а фактът, че уговореното трудово възнаграждение е заплатено, следва да бъде установено от работодателя.

За да се уважи искът по чл. 215 КТ ищецът следва да установи, че е работил по трудово правоотношение с ответника през процесния период, че ищецът е бил командирован и е изпълнявал трудовите си задължения в чужбина на посочените дестинации за периода, за който претендира да му се заплатят командировъчни пари, както и техния размер. Ответната страна следва да опровергае твърденията на ищеца, обуславящи основателността на претенцията му, а именно да докаже, че е изплатил командировъчните пари на ищеца за процесния период, респективно, че сумите не се 2 дължат на друго основание.

По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД ищецът следва да установи момента, от който вземанията му за главница са станали изискуеми, поставянето в забава на ответното дружество, както и размера на обезщетението за несвоевременно заплащане на паричното задължение. Ответникът – работодател следва да проведе насрещно доказване по посочените обстоятелства, като установи, че не е изпаднал в забава или че макар и да е изпаднал в забава, то акцесорното задължение е погасено.

По делото не съществува спор, а и се изяснява от приобщените доказателствени материали, че на ****** г. между страните е сключен Трудов договор № **, по силата на който ищецът е назначен на длъжността „*********)”, както и че в изпълнение на трудовите си задължения ищецът е бил командирован в чужбина. Последното обстоятелство се установява и от представените по делото заповеди на работодателя, от които е видно, че ищецът е командирован със Заповед № ******* г. за периода 01.08.2020 г. – 31.08.2020 г.; със Заповед № ****** г. за периода 01.09.2020 г. – 30.09.2020 г.; със Заповед № ******* г. за периода 01.10.2020 г. – 31.10.2020 г. и със Заповед № ********* г. за периода 01.11.2020 г. – 30.11.2020 г., като всички командировки са при график ***** – ******* – *******, със задача: извършване на международен транспорт – превоз на индустриални товари. Предвид изложеното, съдът приема, че в случая е налице командировка по смисъла на чл. 121 КТ. Между страните обаче не съществува спор, че ищецът е отпътувал на датата следваща сключването на трудовия договор, а именно ******** г., както и че е приключил възложената му дейност по-рано (преди ****** г.) поради прекратяване на трудовия договор, което обстоятелство също не е спорно между страните. В тази връзка по делото е представена Заповед № ******** г. на работодателя, от която се установява, че трудовото правоотношение с ищеца В. В. С. е прекратено на основание чл. 325, ал.

1, т. 1 Кодекс на труда. Предвид това, съдът приема, че релевантният период за процесните претенции с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 215, ал. 1 КТ е 28.07.2020 г. – 08.11.2020 г.

По отношение на претенцията с правно основание чл. 128, т. 2 КТ:

В исковата молба се твърди, че между страните е постигната договореност, че на ищеца ще се изплаща основно трудово възнаграждение в размер на 610 лева всеки месец при условията на пълно работно време /8 ч./, съгласно утвърден от работодателя график на работа. Посочените обстоятелства се установяват от коментирания по-горе Трудов договор от ******* г. В тази връзка следва да се посочи, че Кодексът на труда е въвел писмената форма за действителност на волеизявленията на страните във връзка с трудовото правоотношение ( в тази насока – Решение № 81/25.02.2011 г. по гр. д. № 930/2010 г., III-то г.о. на ВКС; Решение № 467/ 31.01.2014 г. по гр. д. № 2392/ 2013г., IV-то г.о. на ВКС; Решение № 21/ 23.02.2012 г., по гр. д. № 595/2011 г., III-то г.о. на ВКС; Решение № 237/14.01.2020 г. по гр. д. № 695/2019 г., III-то г.о. на ВКС ).

Съобразно изложеното, съдът приема, че договореното между страните основно месечно възнаграждение е в размер от 610 лева.

По делото се установи съществуване на трудово правоотношение между страните през процесния период. В приложение на установената от чл. 8, ал. 2 КТ презумпция и при липсата на обратно доказване от страна на ответника, съдът приема, че за същия период ищецът е изпълнявал добросъвестно трудовите си задължения, включително задължението си да престира работна сила. Следователно, за същия период за работодателя са възникнали задълженията по чл. 128, т. 1 и т. 2 КТ да начислява и заплаща уговореното възнаграждение за извършената работа.

3

От приетото по делото заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза се изяснява, че брутното трудово възнаграждение на ищеца за релевантния период (м. 07.2020 г. – м. 11.2020 г.) възлиза на сумата от 2052,28 лв., а нетното трудово възнаграждение за същия период възлиза на сумата от 1592,53 лв. От заключението на вещото лице се установява и че до датата на подаване на исковата молба в съда – ****** г. от страна на работодателя е преведена на ищеца по банков път сумата от 946,70 лв., представляваща нетно трудово възнаграждение за м. ***** г. и м.

*****г., а на дата ****** г. са платени сумите от 82,33 лв., 473,35 лв. и 90,15 лв., представляващи нетно трудово възнаграждение съответно за м. ***** г., м. *******г. и м. ***** г. Тоест, установява се, че в периода от 12.10.2020 г. до 26.09.2022 г. на ищеца са изплатени суми за трудови възнаграждения в нетен размер, които възлизат на сумата от общо 1592,53 лв. Отразено е, че за периода от м. 7.2020 г. до м. 11.2020 г. със съответно отработените дни, начислените трудови възнаграждения и командировъчни, последните от които са начислени за 104 дни, възлизат на сума в общ размер от 12 072,32 лева. Установени са и фактите, че до датата на подаване на исковата молба в съда – ******* г. от страна на работодателя е преведена в полза на ищеца сумата от общо 3710 евро (с левова равностойност 7256,12 лв.), а след дата 13.07.2022 г. е преведена сумата от 2706,38 евро (с левова равностойност 5283,95 лв.). Тоест общо платената сума, включваща трудови възнаграждения и командировъчни пари възлиза на сумата от 12 540,07 лева.

За да достигне до тези изводи, вещото лице е съобразило представените по делото писмени доказателства (трудов договор от ******* г., командировъчни заповеди, заповед за прекратяване на трудовия договор) и е извършило справка при ответното дружество (проверка на ведомости за заплати, заповеди за командировки, разпечатки от тахографа на товарния автомобил).

Съдът кредитира в цялост заключението на вещото лице, като счита същото за пълно, обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен материал.

В рамките на настоящото производство ищецът претендира заплащане на основно трудово възнаграждение за процесния период, поради което съдът счита за нужно да посочи следното: Според чл. 66, т. 7 КТ, задължителното съдържание на трудовия договор предвижда наличието, както на уговореното основно, така и на уговорените допълнителни трудови възнаграждения. В конкретния случай в трудовия договор от ****** г. е посочено само основното месечно трудово възнаграждение, като липсва уговорка за допълнително такова. Дължимостта на това допълнително трудово възнаграждение обаче следва от закона и от минимума, определен с ПМС № 147 от 29.06.2007 г. Предвид това, съдът намира, че счетоводните отразявания при ответника за релевантния за делото период касаят изплащането само на основното месечно възнаграждение, но не и на допълнително такова (тоест осчетоводената основна работна заплата на ищеца плюс дължимото допълнително трудово възнаграждение е реално равно на уговореното основно трудово възнаграждение за процесния период).