Решение № 184 от 26.03.2024, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 184 гр. Велико Т., 26.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО Т. в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Теодорина Димитрова

Членове:

Димо Колев

Ангелина Богданова при участието на секретаря Мария Й. Ранкова като разгледа докладваното от Ангелина Богданова Въззивно гражданско дело № 20244100500005 по описа за 2024 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 3303/02.11.2023 г. от „А1 България“ ЕАД, ЕИК 131468980, със седалище гр. София срещу Решение № 93/09.10.2023 г., постановено по гр. дело № 47/2021 г. по описа на РС – Е. в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 92 ЗЗД за приемане за установено по отношение на П.

Т. М., че дължи на ищеца сумата от 561.24 лв., представляваща неустойки за едностранно прекратяване на Договор № 505144492 за електронни съобщителни услуги със системен партиден номер М5778946 по вина на абоната, както и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 208.57 лв., представляваща направени разноски по делото.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната част. Жалбоподателят изразява своето несъгласие относно извода на съда, че процесните неустойки са нищожни, тъй като противоречат на добрите нрави. Твърди, че в случаите на прекратяване на договор преди изтичането на уговорения срок по вина или инициатива на потребителя или при нарушаване на задълженията му по договора или други документи по него, се дължи неустойка, която не може да надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти. В тази връзка сочи, че определяйки се размерът й по този начин, то тя не излиза извън нейната обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.

Жалбоподателят акцентира, че на основание чл. 9 ЗЗД страните могат 1 свободно да определят съдържанието на договора. С въззивната жалба прави оплакване и че съдът неправилно е приел, че процесният договор не е прекратен по реда на чл. 87 ЗЗД поради липсата на уведомяване. Навежда доводи, че прекратяването е породено от договорно основание, съгласно чл.

54.12 от ОУ, за което ответникът е удостоверил с подписа си, че е запознат.

Моли първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново, с което да се приеме, че П. М. дължи на ищеца сумата от 561,24 лв., представляваща неустойка поради едностранното прекратяване на договора по вина на абоната. Претендира разноски.

В срока по чл. 263 ГПК, е депозиран писмен отговор от въззиваемата страна П. Т. М., чрез адв. И. М., с който жалбата се оспорва като неоснователна, като се изразява становище за правилност и законосъобразност на решението. Доказателствени искания не са направени.

Претендира разноски.

Великотърновският окръжен съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата и възраженията на насрещната страна по нея, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение е валидно, в обжалваната част и допустимо. В останалата част решението не е обжалвано, влязло е в сила и не е предмет на въззивна проверка за допустимост и правилност.

При произнасянето си по правилността на обжалваното решение в обжалваните части, съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материалноправни норми, както и до проверка относно правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

За да отхвърли иска по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 92 ЗЗД, с който ищецът иска да се приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът му дължи сумата от 561,24 лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договора по вина на абоната поради пренасяне на част от услугите в мрежата на друг оператор и при условията на чл. 54.12 от ОУ и начислени съгласно разпоредбите за отговорност на Приложения № 1 към Договор 505144492 за електронни съобщителни услуги със системен партиден номер М5778946, първоинстанционният съд е приел, че по делото остава недоказано операторът надлежно да е упражнил правото си за едностранно прекратяване на договорите за мобилни услуги, поради което не е възникнало в полза на ищеца вземане за неустойка в претендирания размер, както и поради противоречие с добрите нрави поради несъответствие на неустоечната клауза с типичните й функции.

Положителният установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК е предявен в рамките на предвидения в разпоредбата на чл. 415, ал. 1 от 2

ГПК преклузивен едномесечен срок от получаване на указанията по чл. 414 от ГПК от заповедния съд и при наличието на останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното ч. гр. д. № 256/2020 г. по описа на РС – Е..

Издадена е заповед за изпълнение № 224 по ЧГД № 256/2020 г. по описа на РС - Е., срещу длъжника П. Т. М. за сумата от 1281,82 лв. – общ размер на главници, ведно със законната лихва, считано от 11.08.2020 г. до окончателното й заплащане, както и за сумата от 175,64 лв., представляваща направени разноски по делото. Заповедта за изпълнение е връчена на 17.11.2020 г. на длъжника, който в рамките на законоустановения едномесечен срок е депозирал възражение по чл. 414 от ГПК.

От представените по делото писмени доказателства се установява и не е спорно между страните наличието на валидна облигационна връзка въз основа на договор за съобщителни услуги № 505144492 със системен партиден номер М5778946 и приложенията към него. Представените към исковата молба общи условия също не се оспорват от ответника, поради което следва да бъдат приети като приложими спрямо процесните облигационни отношения. Спорна пред въззивната инстанция е дължимостта на задължение за неустойка за едностранно прекратяване на договора, която се претендира в размер на 561,24 лв.

От текста на представените към исковата молба приложения се установява, че е уговорена клауза за неустойка в посочения размер, дължима в случай на нарушение на задължения по договора от страна на абоната, вкл. ако по негово искане или вина достъпът до мрежата бъде спрян или договорът бъде прекратен в рамките на определения срок за ползване. В случая ищецът твърди, че е налице хипотезата на прекратяване на договора, предвидена в т. 54. 12 от ОУ, съгласно която договорът на абоната/потребителя се счита за едностранно прекратен от страна на "А1 България" ЕАД в случай, че забавата на плащането на дължимите суми от абоната/потребителя е продължила повече от 124 дни. Въпреки употребения термин "прекратяване", от текста на клаузата е видно, че се касае за разваляне на договора по вина на абоната, изразяваща се в забава с продължителност 124 дни. Съгласно разпоредбата на чл. 87, ал. 1, изр. 2 ЗЗД предупреждението за разваляне на писмени договори, какъвто е процесният, следва да се направи писмено. С оглед императивния характер на нормата договорната клауза, с която се предвижда автоматично прекратяване на договора, се явява нищожна поради противоречие със закона, поради което следва да бъде заместена от повелителната материалноправна разпоредба. В случая не се твърди и не се ангажират доказателства да е изпращано на абоната писмено волеизявление за разваляне на договора, поради което се налага извод, че правото на разваляне не е било надлежно упражнено. В случая изявление за разваляне не е формулирано в исковата молба, която освен това е депозирана след изтичане на периода, за който се претендира неустойка.

С оглед на извода за липса на предпоставките за дължимост на неустойка, уговорена в представените към исковата молба приложения, претенциите за заплащане на неустойка се явяват лишени от основание.

3

За пълнота следва да се разгледа възражението за нищожност на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави. Съгласно т. 3 на ТР № 1/09 г. на ОСТК на ВКС нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.

Освен да следят не противоречи ли клаузата за неустойка на добрите нрави, съдилищата следва да изясняват за всеки отделен случай дали вредата от конкретното неизпълнение не се компенсира по друг предвиден или уговорен от закона начин, което налага при иск за неустойка да се изясни и естеството на вредата като последица от конкретното неизпълнение. /Определение № 1 от 2.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3408/2018 г., IV г. о., ГК/. При прекратяване на договора действително възниква отговорност за обезщетение за накърнения негативен интерес на кредитора, но в случая размерът на предвидимите за доставчика на услугата вреди не е съизмерим с дължимото до края на срока. В случая предвидимите вреди за доставчика са несравнимо по-малки от уговорения размер на неустойката, която ги компенсира, доколкото естеството на услугата не е свързано с предварителни разходи за подготовка. Още повече, че същата е уговорена в размер равен на абонаментни вноски по стандартните планове без промоционалните и пакетните отстъпки, които са приложими към конкретните споразумения, тоест неустойката е в по-висок размер, отколкото би било пълното плащане по договора при доставка на услугите. С оглед на изложеното при съпоставка на уговорената неустойка с очакваните вреди от неизпълнението, същата се явява нищожна, тъй като излиза извън присъщите й функции, предвидени в закона.

По тези съображения, първоинстанционното решение в обжалваната част следва да бъде потвърдено.

Пред въззивната инстанция въззиваемият П. М. е представляван от адвокат и в договора на л. 24 от делото е уговорена безплатна адвокатска защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В този случай на основание чл.

38, ал. 2 ЗАдв право на възнаграждение в размер на 400 лв. има адвокатът на въззиваемата страна - адв. И. М..

Водим от изложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 93/09.10.2023 г., постановено по гр. дело № 47/2021 г. по описа на РС – Е. в обжалваната част.

ОСЪЖДА "А1 БЪЛГАРИЯ ЕАД", ЕИК 131468980, със седалище гр.

София, ул. „Кукуш“ № 1, представлявано от изпълнителните директори А.Д. и М.М. ДА ЗАПЛАТИ на адв. И. М. от ВТАК, с личен № 1600035550, с адрес: гр. В. Т., бул. „Б." на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. за осъществено пред въззивната 4 инстанция безплатно адвокатско представителство на възиваемия П. Т. М. с ЕГН ********** от гр. Златарица.

В останалата част първоинстанционното решение не е обжалвано, поради което е влязло в сила.

Настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5