Решение № 1733 от 13.11.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1733 гр. Плевен, 13.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Биляна В. Видолова при участието на секретаря Галя Р. Николова като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело № 20254430101072 по описа за 2025 година и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

Искове с правно основание чл.415 от ГПК вр. чл. 124 от ГПК вр. чл. 79 ал. 1 от ЗЗД, и вр.чл. 86 от ЗЗД, във вр. с чл. 99 от ЗЗД.

Възражение с правно основание чл. 22 от ЗПК вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10, 11, и 12 от ЗПК.

Исковата молба е подадена от ***, ***, против Л. Ц. А., ЕГН **********, с предявени искове по чл. 415, ал. 1 от ГПК за установяване на дължимост на сумата от общо 4 629.14 лв., от които: главница в размер на 1000 лв.; договорна възнаградителна лихва върху главницата в размер на 401.64 лв. за периода от 16.07.2019 г до 16.01.2021 г.; законна лихва за забава върху главницата в размер на 278.31 лв. за период от 16.01.2021 г. до 14.06.2024 г.; 930.83 - представляваща неплатени дължими такси, дължими съгласно Тарифа за таксите и разходите, събирани от ***; 2018.36лв. дължима неустойка, съгласно чл. 6.2 от Договора за потребителски кредит; лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателно изплащане на вземанията, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 2076/25.06.2024г. по ч.гр.д. № 3614/2024г. на 1

ПлРС. Ищецът твърди, че издаденият съдебен акт е връчен на длъжника по чл.

47 ал. 5 от ГПК и съдът е указал на заявителя, че може да подаде иск по чл.

415 от ГПК. Ищецът твърди, че между ***, в качеството си на кредитор, и Л.

Ц. А., в качеството на кредитополучател, е сключен *** по силата на който ответникът е получил сумата от 1000 лева, които се съгласил да върне 18 броя вноски по 190лв. в срок до 16.01.2021 г., когато е падежирала последната вноска, съгласно Погасителен план, неразделна част към Договора за потребителски кредит. Уговорен бил и фиксиран лихвен процент в размер на 40.05 %, както и ГПР в размер на 47.85 %. Твърди неизпълнение на задълженията по кредита към първоначалния кредитор. Ищецът заявява, че задължението на ответника му е прехвърлено от кредитора с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от 13.01.2022г. Твърди, че ответникът е уведомен за цесията, но сочи, че ако съдът счете уведомяването на длъжника – ответник за ненадлежно, то моли да се приеме за надлежно връчването на уведомлението, извършено с исковата молба. Претендират се разноски.

Ответникът, представляван от назначен от съда особен представител, оспорва предявения иск, счита, че същият е допустим, но неоснователен.

Счита, че ответникът не е редовно уведомен за настъпилата цесия на задължението. Прави възражение за недействителност на Договора за кредит на осн. чл. 22 от ЗПК вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10, 11, и 12 от ЗПК. Оспорва претенциите за неплатени такси и неустойки като основание на което са начислени, счита, че това са скрити лихви. Счита, че претендираното юрк. възнаграждение е прекомерно. Оспорва подписа на ответницата. В ход по същество моли искът над сумата от 1000лв. – неизплатена главница да бъде отхвърлен, поради недействителност на договора за заем на осн. чл. 22 от ЗПК, счита, че при начисляване на лихвите има недопустим анатоцизъм.

Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено следното: Претенцията на ищеца намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 415 от ГПК.

Налице е спор между страните относно дължимостта на вземането по издадена в полза на ищеца Заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 3614/2024г. по описа на ПлРС. Предявеният иск е допустим, тъй като във всички случаи, когато заповедта за изпълнение е връчена на 2 длъжника по реда на чл. 47 ал 5 ГПК, заявителят разполага с възможността да реализира правата си, предявявайки претенцията по чл. 422 от ГПК.

Вземането на ищеца произтича от сключен на 16.07.2019г. между ***, в качеството на кредитор, и отв.Л. Ц. А., в качеството на кредитополучател, ***. по електронен път по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, с който на ответника е предоставена сума в размер на 1000.00 лв., която е усвоена чрез превод в Изипей/л. 5 и л. 89 от делото/.

Параметрите на договора са били следните: размер на предоставения кредит – 1000.00лв.; срок на кредита - 18 месеца; размер на погасителните вноски – 4 по 33.38лв. и 14 по 90.58лв.; фиксиран годишен лихвен процент по кредита – 40.05%; годишен процент на разходите по кредита – 47.85%. Съгл. чл. 6.1 от договора, заемателят се е задължил в тридневен срок от усвояване на заемната сума да осигури обезпечение – поръчител или банкова гаранция, като при неизпълнение на това задължение, съгл. чл. 6.2 той дължи на кредитора 2018.36лв. неустойка, която автоматично се начислява и е включена в погасителния план на договора в чл. 4. Изчисленията в този погасителен план сочат, че общо дължимата сума – главница + лихва + неустойка = 3420.00лв.

Липсват данни по делото за заплащане на суми от заемателя по процесния договор. По делото е представена тарифа за таксите и разходите, дължими на заемодателя по предоставените от него кредити, като в различни позиции са посочени различни дължими такси, но нито в заповедното, нито в исковото производство ищецът не е обосновал как е начислена, по коя от позициите е пресметнал и претендира таксата или таксите от 930.83 лв.

Представен е договор за цесия от 13.01.2022г. с цедент ***, и цесионер – ищецът ***, и частично Приложение № 1 от същата дата, съгласно който кредиторът, е прехвърлил на ищеца в настоящето производство вземания по приложен списък от който е видно прехвърляне на вземането срещу ответника Л. Ц. А. по договор № 339201. Представено и пълномощно от цедента към цесионера *** за уведомяване на длъжниците за настъпилата цесия, като в самото пълномощно е налице и потвърждение на цесията съобразно изискването на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД. Представено е и уведомление за цесия до длъжника от ищеца без данни за връчването му.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира за установено от правна страна следното: Договорът за заем намира своята 3 материалноправна обосновка в разпоредбите на чл. 240 и сл. от ЗЗД. Той се характеризира като реален, каузален, едностранен договор, като в конкретния случай е материализиран в писмена форма, но по реда на ЗПФУР, което не предполага подписи под него, независимо, че ответника оспорва полагането на такъв. Съдът намира, при служебна проверка на действителността на сключения договор, че в случая кредиторът *** е посочил в договора от 16.07.2019г. неправилен ГПР - 47.85%, като реално той е много по-висок при включване на сумата за неустойка, като в чл. 5 от договора изрично е посочено, че тази сума не е включена в ГПР. За тази сума обаче кредиторът е знаел, т.к. я е включил изрично в погасителния план към договора. В такъв размер ГПР противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Поради горното, съдът намира, че в случая се констатира недействителност на договора на осн. чл. 22 от ЗПК – в т.см. и Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22, съгласно което когато в договора не е посочен ГПР с всички разходи, този договор може да се счита за освободен от лихви и разноски, така че да води единствено до връщане само на главницата. В настоящия случай процесния договор, който попада в приложното поле на ЗПК, не е посочил правилен ГПР при положение, че на кредитора изначално е било ясно, че е налице и друг разход по кредита – посочил го е в погасителния план, но не го е включил в посочения от него в договора ГПР, и дължима по договора е само главницата от 1000лв.

Отделно от това, и за пълнота на изложението, следва да се посочи по отношение на претенциите за неустойка и дължими такси, че двете клаузи на чл. 6 от Договора, касаещи задължение за заплащане на неустойка, противоречат на принципа на добросъвестността, създават затруднения на икономически по-слабата в правоотношението страна, и целят да създадат предпоставки за начисляване на неустойка. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за неспазване на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, но задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите 4 условия. Съдът намира, че въведените в договора и ОУ изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен - то изцяло да се възпрепятства.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия, а не, както е договорено – след усвояване на кредита.

Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва, и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.

Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, че в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка. По същността си тази клауза е и неравноправна – уговорена е неустойка от 2018.36лв. за кредит от 1000.00лв., тази уговорка попада директно в приложното поле на чл. 143 ал. 2 т. 5 от ЗЗП - задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Поради гореизложеното уговорената договорна неустойка, се явява нищожна и неравноправна клауза.

Дължимите такси, претендирани от заявителя не са обосновани по никакъв начин като конкретика от него, доколкото таксата за удължаване на срока е неприложима за потребителски кредит, то съдът намира, че се имат предвид други начисления – разходи за събиране на вземания и разходи за отлагане на процедура за принудително изпълнение, които са предвидени едва в Тарифата за таксите и разходите, събирани от кредитора - т. 2 и т. 3, и изключително неясно формулирани и обосновани. Те не са уговорени като наказателна лихва, а като дължими разходи, и противоречат на императивни норми, както 5 следва:

- на чл. 143 ал. 2 т. 5 от ЗЗП - задължават потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение, още повече че то се начислява и върху друга неустойка и лихви;

- на чл. 143 ал. 2 т. 19 от ЗЗП - не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, доколкото е спомената подточка след препращане от договора към ОУ, а от ОУ към Тарифа;

- на чл. 33 ал. 1 и 2 от ЗПК, съгласно които кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Поради изложеното, претендираните такси са основани на нищожни и неравноправни клаузи и също не могат да бъдат присъдени отделно от извода на съда за нищожност на целия договор за заем.