Решение № 5571 от 22.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5571 гр. София, 22.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20251100508679 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 8473 от 12.05.2025г., постановено по гр. д. № 69567 от 2024 г. по описа на Софийски районен съд, 138-ми състав, е отхвърлен предявеният от „Бългериън Фиш Фармс“ иск с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „С. – 08“ ЕООД да заплати на ищеца сумата 6 150 лева, претендирана като неустойка вместо изпълнение, уговорена в чл. 12, ал. 3, изр. 2 от Проектантски – консултантски договор № 102/15.01.2024 г.

Срещу така постановеното Решение е постъпила въззивна жалба от ищеца „Бългериън Фиш Фармс“ ЕООД, чрез процесуалния си представител - адв. Н. М., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати от СРС нарушения материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че неправилно е прието, че процесният договор е развален, а всъщност същият е бил прекратен, поради което претенцията за неустойка вместо изпълнение е основателна. Дори да се приемело, че Проектантски-консултантският договор е бил развален, то тогава той не е бил развален занапред, съответно ответникът дължал на ищеца реално изпълнение, ведно с обезщетение за забава. Моли съда да отмени обжалваното решение и уважи предявеният иск, както и да присъди направените по делото разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът „С. – 08“ ЕООД, чрез процесуалния си представител - адв. Т.Ч.-В., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба, с който оспорва въззивната жалба. Поддържа, че не са представени достатъчно доказателства, от които да стане ясно, че договорът е бил развален или прекратен. Твърди, че съдът погрешно е приел, че е безспорно обстоятелството, че изпълнението е достигнало до етап междинен. Счита, че издаването на фактура не е основание за претенции, ако липсва основание за издаването , а тежестта за доказване на тези обстоятелства е у ищеца. Иска съда до потвърди решението и присъди направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция.

1

Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за основателна по следните съображения.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените във въззивните жалби оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Във връзка с оплакванията в жалбата следва да се посочи, че страните могат свободно да определят съдържанието на договора в насоките, зададени с чл. 8 ЗЗД, като създадат, уредят или прекратят правната връзка помежду си. Договорът има силата на закон за тях, като принципът на чл. 9 ЗЗД позволява да се уговарят и клаузи обезпечаващи изпълнението, или вредите от неизпълнението. Ограниченията при договорната свобода са две - страните следва да се съобразяват с повелителните норми на закона и с добрите нрави. Страните могат да договарят условия в отклонение от предвиденото в чл. 87, ал. 1 ЗЗД, но потестативни права урежда единствено законът и по договорен път страните не могат да ги учредяват, нито да изключват упражняването им. Според установената съдебна практика на ВКС, /напр. Решение № 21/30.06.2015 г. по т.д. № 1107/2012 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 178/12.11.2010 г. по т.д. № 60/2010 г. на ВКС, II т.о., Решение № 233/21.12.2013 г. по т.д. № 514/2012 г. на ВКС, I т.о., Решение № 75/01.07.2014 г. по т.д. № 3723/2013 г. на ІІ т.о., Решение № 76/13.07.2017 г. по т.д. № 1037/2016 г. на І т.о., Решение № 288/18.02.2020 г. на ВКС, ІV г.о. по гр. д. № 134/2019 г./ е прието, че нормата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД урежда елементи от фактически състав на едно потестативно право на едностранно разваляне, но разпоредбата е диспозитивна в смисъл, че страните могат да уговорят други условия и начин на разваляне на договора, като общото правило е, че правото се упражнява от изправната страна, предпоставя се от предупреждение, свързано с искане за изпълнение в подходящ срок, както и с изявление, че договорът се смята за развален в случай на неизпълнение в дадения срок. Конкуренцията между прекратително договорно основание и разваляне по чл.

87 ЗЗД се решава чрез признаване на самостоятелното действие на двата института и предоставяне на право на избор на изправната страна, освен ако страните изрично са уговорили договорното основание като изключителен способ за прекратяване на договора.

Представеният по делото Проекто-консултантски договор №102/2024, въз основа на който въззивникът претендира сумата 6 150 лв., в действителност е разновидност на договора за изработка по смисъла на чл. 258-269 ЗЗД. Съгласно чл. 12, ал. 3 от договора изпълнителят има право да го прекрати и да получи обезщетение в размер на 50 % от оставащата сума, в случай че забавата за плащането от страна на възложителя е продължила повече от 14 дни. Точно на това основание е предявен и осъдителният иск за неустойка – поради липса на плащане от страна на възложителя в срок, от което се е породило правото на изпълнителя да прекрати договора занапред, а не поради развалянето му. В този смисъл следва да се вземе предвид действителната воля на страните и възможностите, които са предвидили според договорната им свобода. С оглед гореизложеното настоящата съдебна 2 инстанция приема, че изпълнителят се е позовал на възможността си да прекрати договора поради неизпълнение от страна на възложителя и да претендира уговореното неустоично обезщетение въз основа на чл. 12, ал. 3, предл. второ от Договора.

Уговорената неустоична клауза напрактика е и в унисон с разпоредбата на чл. 269, ал. 2 ЗЗД, която предвижда, че при прекратяване на договора поръчващият трябва да заплати извършената работа и полезно вложените материали съобразно уговореното възнаграждение.

В конкретния случай от представения по делото Приемо-предавателен протоколэ от 08.06.2024 г., който ответното дружество е подписало без възражения, се установява, че ищецът е изпълнил задълженията си по Проекто-консултанския договор № 102/2024, поради което и за изпълнителя се е породило правото му на междинно плащане в размер на 30% от договорената сума, съгласно чл. 10, т. 2 от договора. Съгласно чл. 266 ЗЗД поръчващият следва да заплати възнаграждението за приетата работа в уговорения размер, което в настоящия случай е било изпълнено. Допълнителното изискване, което е дадено в договора е издаването на фактура, което е доказано с представената по делото фактура №0000000117/08.06.2024 г. за сумата от 7 380 лв., която именно представлява договорената сума по чл. 10, т. 2, като след изтичането на 14-дневния срок по чл. 12, ал. 3 от договора, за изпълнителя се е породило правото да прекрати договора. На 01.07.2024 г. е изпратено уведомление за прекратяването на договора, което е било получено от въззиваемия на 05.07.2024 г. чрез служителя М.Д. (л. 16-17 по делото на СРС), като на същия ден е съставена и фактура №0000000121/05.07.2024 г. с основание плащане по чл. 12, ал. 3 от договор №102/2024 г. в размер на 50% от оставащата по договора сума, а именно процесната сума от 6 150 лв. Следователно по делото е установено, че е завършен фактическият състав на договорната отговорност по чл. 12, ал. 3, изр. второ от процесния договор, поради което и ищецът като изправна страна има право да получи претендираната неустойка при прекратяване на договора предвид уговореното между страните.

Неоснователно е възражението на „С.-08“ ЕООД за липса на част от необходимата проектна документиция, съгласно чл. 1 от договора, тъй като не са представени никакви доказателства за неизпълнието от страна на изпълнителя, а дори напротив – приет е без възражения приемо-предавателен протокол именно за предоставянето на необходимите документи. При липса на възражение от страна на възложителя, изработеното се смята за прието, от което се реализира възможността на изпълнителя да получи възнаграждението си.

Тъй като правните изводи на двете съдебни инстанции са различно, то по изложените по-горе съображения обжалваното решение следва да бъде отменено и да се постанови ново, с което предявеният иск следва да се уважи изцяло.

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 273 ГПК право на разноски има въззивникът, като въззиваемият следва да му заплати разноските, както за първоинстанционното, така и за въззивното производство, в следния размер съгласно представените списъци по чл. 80 ГПК:

511.29 евро за адвокатско възнаграждение и 62.89 евро за държавна такса за въззивната инстанция;

511.29 евро за адвокатско възнаграждение и 128.33 евро за държавни такси за първоинстанционното производство.

С оглед на цената на исковете въззивното решение по процесното търговско дело не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ изцяло Решение № 8473 от 12.05.2025г., постановено по гр. д. № 69567 от 3

2024 г. по описа на Софийски районен съд, 138-ми състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА С. – 08“ ЕООД, ЕИК: 200367781, със съдебен адрес: гр. Пловдив, бул.

„Победа“ № 31, ет. 2, офис 6 - Адвокатско дружество „Й., Ч.И П.“, да заплати на „Бългериън Фиш Фармс“, ЕИК: 201955104, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Лагера, ул. Смолянска № 10, ет. 1, ап. 5, ъс съдебен адрес гр. София, ул. Георги С. Раковски № 99, ет.

8, офис 14/15 - адв. Н. М., на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 3 144.45 евро / равностойност на 6 150 лева/, представляваща неустойка по чл. 12, ал. 3, изр. 2 от Проектантски – консултантски договор № 102/15.01.2024 г., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 273 ГПК и сумата от 1213.80 евро, представляваща сбора от нправените разноски за производството пре СРС и СГС.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4