Решение № 3987 от 19.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3987 гр. София, 18.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20221100507734 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

С решение №3537/18.04.2022 г., постановено по гр. дело № 2328/2022 г. по описа на Софийския районен съд, 76 състав е отхвърлен предявеният от ищеца „Т.К.“ ООД иск с правно основание чл. 55,ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД срещу „И.А.М.“ АД за заплащане на сумите от по 100 лв., прехвърлени по силата на договор за цесия в полза на ищеца от Н.Х. ЕГН **********;

Н.К., ЕГН **********; Н.Д., ЕГН **********; Н.К., ЕГН ********** и Н.Н., ЕГН **********, представляващи част от сумите от по 25 000 лв., получени без правно основание от ответника в периода след 17.07.2015 г.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.К.“ ООД с доводи за неправилност, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост. Въззивникът поддържа, че приетият по делото доклад по чл. 146 ГПК е непълен и неточен. Заявява, че предмет на предявения от ищеца иск са парични суми, получени без правно основание от ответника от пет броя физически лица, които впоследствие по силата на договор за цесия са прехвърлили същите в полза на ищцовото дружество.

Въззивникът излага оплаквания, че първоинстанционният съд не е индивидуализирал предмета на спора, като не се е произнесъл по съществени твърдения на страните, в това число индивидуализацията на вземанията по основание и размер и тяхната частичност, както и за уведомленията по чл. 99 ЗЗД и тяхното надлежно връчване на длъжника. По изложените съображения се иска отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с 1 което исковете да бъдат уважени. Претендират се съдебно-деловодни разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна и се моли въззивният съд да я остави без уважение. Въззиваемият излага становище за изначална недопустимост на процеса поради неяснота на претенциите на ищеца, както и неотстраняване на нередовностите на исковата молба. Поддържа, че първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила във връзка с изготвения по делото доклад и доказателствата Излага се становище, че от представените от ищеца договори за цесия не става ясно какви вземания на същия са му били прехвърлени и при какви обстоятелства същите са възникнали. Заявява се, че порокът на договорите за цесия, на които ищецът се позовава, се изразява в неопределеност и липса на индивидуализация на вземанията по основание и размер. Предвид изложеното се иска потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно и присъждане на разноски за въззивното производство в полза на въззиваемия.

По делото е постъпила и частна жалба от ищеца срещу определение №14411 от 07.06.2022 г., постановено по гр. дело№2328/2022 г., с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК.

С подадения в срок отговор въззиваемия оспорва частната жалба като неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване акт от легитимирана страна, поради което е редовна и допустима. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Въпросът за редовността на исковата молба е решен с Определение №60385/02.12.2021 г., постановено по ч. гр. дело №4500/2021 г. по описа на ВКС, IV ГО. Ето защо въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението в рамките на релевираните в жалбата доводи.

Предмет на настоящото производство е иск по чл. 55,ал.1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за заплащане на сумите от по 100 лв. – частично от сумите от по 25 000 лв., платени от Н.Х. ЕГН ********** на ответника без правно основание в периода от 17.07.2015 г. до 12.12.2019 г. и прехвърлени по силата на договор за цесия в полза на ищеца с договор от 12.12.2019 г.; от Н.К., ЕГН ********** на ответника в периода от 17.07.2015 г. до 17.03.2020 г. и 2 прехвърлени по силата на договор за цесия в полза на ищеца с договор от 17.03.2020 г.; от Н.Д., ЕГН ********** на ответника в периода от 17.07.2015 г. до 26.02.2020 г. и прехвърлени по силата на договор за цесия в полза на ищеца с договор от 26.02.2020 г.; Н.К., ЕГН ********** на ответника в периода от 17.07.2015 г. до 16.04.2020 г. и прехвърлени по силата на договор за цесия в полза на ищеца с договор от 16.04.2020 г. и Н.Н., ЕГН ********** на ответника в периода от 17.07.2015 г. до 11.02.2020 г. и прехвърлени по силата на договор за цесия в полза на ищеца с договор от 11.02.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 17.07.2020 г. до окончателното изплащане.

Уважаването на иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е обусловено от наличието на следния фактическия състав: предаване и съответно получаване на даденото /процесните парични суми/ при начална липса на основание. При този иск в тежест на ищеца е да установи единствено факта на предаването и получаването на исковата сума от ответника, а ответникът от своя страна, ако твърди, че е получил даденото на някакво правно основание, следва да го докаже при условията на пълно и главно доказване, както и да докаже основанието за задържането на полученото при него.

С предявената искова молба ищецът твърди, че (1)Н.Х. ЕГН ********** в периода от 17.07.2015 г. до 12.12.2019 г.; е платила в полза на ответното дружество сумата от 100 лева, представляваща част от сумата от 5 000 лв.

/впоследствие уточнена като 25 000 лв./ без правно основание; (2)Н.К., ЕГН ********** в периода от 17.07.2015 г. до 17.03.2020 г. е платила в полза на ответното дружество сумата от 100 лева, представляваща част от сумата от 5 000 лв. /впоследствие уточнена като 25 000 лв./ без правно основание; (3) Н.Д., ЕГН ********** в периода от 17.07.2015 г. до 26.02.2020 г. е платила в полза на ответното дружество сумата от 100 лева, представляваща част от сумата от 5 000 лв. /впоследствие уточнена като 25 000 лв./ без правно основание; (4) Н.К., ЕГН ********** в периода от 17.07.2015 г. до 16.04.2020 г. е платил в полза на ответното дружество сумата от 100 лева, представляваща част от сумата от 5 000 лв. /впоследствие уточнена като 25 000 лв./ без правно основание и (5) Н.Н., ЕГН ********** в периода от 17.07.2015 г. до 11.02.2020 г. е платил в полза на ответното дружество сумата от 100 лева, представляваща част от сумата от 5 000 лв. /впоследствие уточнена като 25 000 лв./ без правно основание.

Пред настоящата въззивна инстанция е допусната и изслушана съдебносчетоводна експертиза, която съдът кредитира като обективна и компетентно изготвена и от която се установява, че през процесните периоди в счетоводството на ответника са били отразени следните парични постъпления: ( 1 ) в периода от 17.07.2015 г. до 12.12.2019 г. Н.Х. ЕГН ********** в полза на ответното дружество е платила сума в общ размер на 17 009,81 лв.; (2) в периода от 17.07.2015 г. до 17.03.2020 г. Н.К. е платила в полза на ответното дружество сумата от 4 222,18 лв.; ( 3 ) в периода от 17.07.2015 г. до 26.02.2020 г. Н.Д. е платила в полза на ответното дружество сумата от 5 248,53 лв.; (4) в периода от 17.07.2015 г. до 16.04.2020 г. Н.К. е 3 платил в полза на ответното дружество сумата от 92 лв.; (5) в периода от 17.07.2015 г. до 11.02.2020 г. Н.Н. е платил в полза на ответното дружество сумата от 6 130,58 лв.

Ищецът претендира връщане на нещо, което е дал на ответника, а в негова тежест е да докаже основанието. Настоящата въззивна инстанция намира, че в хода на съдебното производство ответникът не е провел пълно и главно доказване за основанието, на което е получил процесните суми от Н.Х.

ЕГН **********; Н.К., ЕГН **********; Н.Д., ЕГН **********; Н.К., ЕГН

********** и Н.Н., ЕГН **********, нито е представил такива доказателства.

Такива твърдения и доказателствени искания не са направени и след приемане на процесната съдебно-счетоводна експертиза в откритото съдебно заседание, проведено на 14.06.2023 г. с участието на процесуалните представители на двете страни. Доколкото ответникът в настоящото исково производство не съумя да докаже при условията на пълно и главно доказване основанието на претендираната от ищеца сума, както и основанието за задържането на полученото при него, въззивният съд намира, че следва да се приеме, че процесните суми са предадени от физическите лица на ответното дружество при начална липса на основание. А съгласно действащото материално право – чл. 55, ал.1 ЗЗД, който е получил нещо без основани, е длъжен да го върне.

Настоящата въззивна инстанция намира, че материално и процесуално легитимиран да получи процесните суми е именно ищецът „Т.К.“ ООД, в чийто патримониум са били прехвърлени вземанията на физическите лица срещу ответното дружество. Този извод е направен на базата на съвкупния анализ на доказателствения материал по делото, а именно писмени доказателства – договори за вземания от финансови институции, сключени със съответните физически лица. Пред настоящия въззивен състав е открито производство по чл. 193 от ГПК по оспорване на автентичността на представените от „Т.К.“ ООД с исковата молба 5 броя договори за вземания от финансови институции, сключени със съответните физически лица и е допсунато изслушване на съдебно-графологична експертиза. От заключението по депозираната в срок съдебно-графологична експертиза се установява, че всички подписи в представените договори за вземания от финансови институции са положени от съответните физически лица.

Съгласно чл. 99 от ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.

Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Договорът за цесия се дефинира като такъв, при който се осъществява промяна в облигационната връзка, чрез промяна на активната страна в нея или това е договорът за отстъпване на едно вземане от досегашния му носител на едно трето, чуждо на тази връзка лице.

Този договор се определя още като каузален, неформален и консенсуален.

Негов предмет е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува, към 4 момента на сключване на договора и да е прехвърлимо. След съобщаване на цесията от страна на цедента съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД като нов кредитор спрямо длъжника се легитимира цесионерът / Решение № 60163 от 19.07.2021 г. по т. д. № 2298 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. Отделение/.

Действително в Решение № 196 от 22.11.2018 г. по к. гр. д. № 3871 / 2017 г. на Върховен касационен съд 4-то гр. отделение е прието, че предмет на цесионната сделка не могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания, т.е. тяхното съществуване е условие за нейната действителност, както и че независимо от разнообразието на основанията, на които цесията се извършва (продажба, дарение, даване вместо изпълнение и др.), определеността, респ. определяемостта на съдържанието на престацията е изискване за действителност на всяко едно от тях. Договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание.