Определение № 1003 от 15.01.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1003 гр. София, 15.01.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-И, в закрито заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: М.а Богданова

Членове:

Весела Тр. Живкова Офицерска

Илиана Станкова като разгледа докладваното от Илиана Станкова Въззивно частно гражданско дело № 20251100514635 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от Еднолично адвокатско дружество „Д.М.“ срещу Определение № 44134 от 23.10.2025 г., постановено по гр.д. № 22636/ 2023 г. по описа на СРС, 31-ви състав, с което съдът е отхвърлил молбата на жалбоподателя по чл. 248 ГПК за изменение на решението, постановено по цитираното дело, по отношение на разноските за адвокатско възнаграждение, претендирани от частния жалбоподател на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв. В жалбата се посочва, че от обстоятелството, че между страните има няколко договора не значи, че споровете по тях следва да се заведат с една искова молба и че разноските по тях ще се преценяват като за един имуществен интерес. Счита, че адвокатът не следва да бъде лишаван от възнаграждение само поради факта за образувани от него множество искови производства със сходен предмет, тъй като те касаели различни правоотношения. Моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде присъдено допълнително адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 ЗС в размер на 380,00 лева над присъдения размер от 100,00 лева.

Ответникът по жалбата „Файненшъл България“ ЕООД оспорва същата.

Софийски градски съд, след като съобрази изложените от жалбоподателя доводи и събраните по делото доказателства, намира следното:

Частната жалба е подадена в срок, от лице, което има право и интерес от обжалването. Поради изложеното жалбата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба се явява неоснователна.

С решение № 12550/26.06.2025 г. по гр.д. № 22636/ 2023 г. по описа на СРС, 31-ви състав е уважен установителният иск на М. Б. Х. срещу „Файненшъл България“ ЕООД, с който е признато за установено, че договор за предоставяне на гаранция № 3912405/29.08.2020 г. е нищожен на основание 1 чл.26, ал.1, пр. пъро ЗЗ, вр. с чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 ЗПК, поради противоречие със закона и на основание чл. 55, ал.1, пр. първо ЗЗД „Файненшъл България“ ЕООД е осъдено да заплати на М. Б. Х. недължимо платеното възнаграждение в размер на 92,76 лева, ведно със законната лихва, както и на основание чл. 78, ал.1 ГПК вр. с чл. 38, ал.2 ЗАдв. на Еднолично адвокатско дружество „Д.М.“ сумата в размер на 100,00 лева адвокатско възнаграждение.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е отхвърлил искането на адв. М. за изменение на решението в частта на присъдените му разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв. В мотивите на съдебния акт е препратено към мотивите на съдебното решение, в което е посочено, че предвид Решение на СЕС по дело С-438/2022 г., при направено възражение за прекомерност съдът не е обвързан с минималните размери на адвокатското възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа. Посочено е, че преценката е на база вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. Прието е, че на съда е служебно известно, че адв. Д.М. е процесуален представител на ищеца по сходни претенции и при присъждане на възнаграждение съобразно наредбата по всяко едно от тях би се стигнало до присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размери многократно надхвърлящи цената на иска, което е приел, че е злоупотреба с процесуални права.

Настоящият състав на

СГС споделя изложените от първоинстанционния съд в обжалваното определение мотиви, поради което и на основание чл. 272, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК препраща към тях.

С Решение от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22 на СЕС по преюдициално запитване е прието, че: „1) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с 2 национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.“ Даденото в решението на СЕС тълкуване на чл. 101, §1 ДФЕС има задължителен характер за националните съдилища. Във връзка с това решение в постоянната практика на съдилищата в Р.България еднозначно се приема, че е налице непропорционалност при заплащане на оказвана адвокатска помощ на материално затруднени лица по съществуващите два режима за заплащане – този по Наредба № 1/2004 г., към чиято приложимост препраща чл.38, ал.2 ЗАдв. и този по Наредбата за заплащане на правната помощ (в този смисъл Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, ТК, I-во отделение), като в Наредбата № 1/2004 г. са предвидени много по-високи възнаграждения, с които на практика се натоварва другата страна. Поради това нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатско работа не съответства на правото на ЕС и не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на определяне от съда с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

Първоинстанционният съд е сезиран с правен спор с имуществен интерес по обективно кумулативно съединените искове от 92,76 лева. Делото е приключило с провеждане на четири открити съдебни заседания /представител на ищеца се е явил само в едно о.с.з/, събрана е счетоводна експертиза, като отлагането на делото след второто съдебно заседание е с оглед привеждане в редовност на молба от третото лице-помагач на ищеца.

Правният спор не се характеризира с правна сложност, напротив същият касае правен спор по въпроси, по които има трайно установена практика, голяма част от която постановена по идентични правни спорове между потребители и ответника, голяма част от които по предявени искове от адв. Д.М.. Делото не се характеризира и с фактическа сложност, тъй като фактите по всички идентични дела са едни и същи – различен е само размерът на заплатената сума като възнаграждение на „гаранта“.

Предвид горните релевантни обстоятелства за определяне размера на дължимото по делото адвокатско възнаграждение на представителя на ищеца, настоящият въззивен състав намира, че определено от първоинстанционния съд възнаграждение от 100,00 лева е в съответствие с тях и обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Така мотивиран съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба, подадена от Еднолично адвокатско дружество „Д.М.“ срещу Определение № 44134 от 23.10.2025 г., постановено по гр.д. № 22636/ 2023 г. по описа на СРС, 31-ви състав, с което съдът е отхвърлил молбата на жалбоподателя по чл. 248 ГПК за изменение на решението, постановено по делото, по отношение на разноските за адвокатско 3 възнаграждение, претендирани от частния жалбоподател на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв.

Определението не подлежи на обжалване на основание чл. 274, ал.4 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4

----- следващ документ -----

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1003 гр. София, 15.01.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-И, в закрито заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: М.а Богданова

Членове:

Весела Тр. Живкова Офицерска

Илиана Станкова като разгледа докладваното от Илиана Станкова Въззивно частно гражданско дело № 20251100514635 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от Еднолично адвокатско дружество „Д.М.“ срещу Определение № 44134 от 23.10.2025 г., постановено по гр.д. № 22636/ 2023 г. по описа на СРС, 31-ви състав, с което съдът е отхвърлил молбата на жалбоподателя по чл. 248 ГПК за изменение на решението, постановено по цитираното дело, по отношение на разноските за адвокатско възнаграждение, претендирани от частния жалбоподател на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв. В жалбата се посочва, че от обстоятелството, че между страните има няколко договора не значи, че споровете по тях следва да се заведат с една искова молба и че разноските по тях ще се преценяват като за един имуществен интерес. Счита, че адвокатът не следва да бъде лишаван от възнаграждение само поради факта за образувани от него множество искови производства със сходен предмет, тъй като те касаели различни правоотношения. Моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде присъдено допълнително адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 ЗС в размер на 380,00 лева над присъдения размер от 100,00 лева.

Ответникът по жалбата „Файненшъл България“ ЕООД оспорва същата.

Софийски градски съд, след като съобрази изложените от жалбоподателя доводи и събраните по делото доказателства, намира следното:

Частната жалба е подадена в срок, от лице, което има право и интерес от обжалването. Поради изложеното жалбата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба се явява неоснователна.

С решение № 12550/26.06.2025 г. по гр.д. № 22636/ 2023 г. по описа на СРС, 31-ви състав е уважен установителният иск на М. Б. Х. срещу „Файненшъл България“ ЕООД, с който е признато за установено, че договор за предоставяне на гаранция № 3912405/29.08.2020 г. е нищожен на основание 1 чл.26, ал.1, пр. пъро ЗЗ, вр. с чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 ЗПК, поради противоречие със закона и на основание чл. 55, ал.1, пр. първо ЗЗД „Файненшъл България“ ЕООД е осъдено да заплати на М. Б. Х. недължимо платеното възнаграждение в размер на 92,76 лева, ведно със законната лихва, както и на основание чл. 78, ал.1 ГПК вр. с чл. 38, ал.2 ЗАдв. на Еднолично адвокатско дружество „Д.М.“ сумата в размер на 100,00 лева адвокатско възнаграждение.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е отхвърлил искането на адв. М. за изменение на решението в частта на присъдените му разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв. В мотивите на съдебния акт е препратено към мотивите на съдебното решение, в което е посочено, че предвид Решение на СЕС по дело С-438/2022 г., при направено възражение за прекомерност съдът не е обвързан с минималните размери на адвокатското възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа. Посочено е, че преценката е на база вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. Прието е, че на съда е служебно известно, че адв. Д.М. е процесуален представител на ищеца по сходни претенции и при присъждане на възнаграждение съобразно наредбата по всяко едно от тях би се стигнало до присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размери многократно надхвърлящи цената на иска, което е приел, че е злоупотреба с процесуални права.