Решение № 736 от 28.11.2023, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 736 гр. гр. Хасково, 28.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Милена Д. Борисова като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20225640103169 по описа за 2022 година

Предявен е отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК от С. Й.

Д. от гр.Хасково, чрез адв. М.М. от АК-Пловдив, против „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК 202255877, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.

“Александър Стамболийски“ № 84-86, бл.Бизнес център „Урбан Модел“, ет.12.

В исковата молба се твърди, че ищцата била страна по сключен с ответника Договор за потребителски кредит № 504650/23.09.2022г., съгласно който получила в заем сумата от 2000 лева, при договорна лихва за периода на договора в размер на 951.34 лева. Съобразно същия ищцата следвало да заплати неустойка в размер на 3144.72 лева, като по този начин общото задължение по договора станало в размер на 6 156.06 лева. Поддържа се, че ищцата не дължала сумата в размер на 3144.72 лева, представляваща незаконосъобразно търсена от нея неустойка по договора, тъй като тя била нищожна поради противоречие с добрите нрави. На първо място се посочва, че съобразно възприетото в правната доктрина и съдебна практика становище, накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал. 1, предл.3- то от ЗЗД било налице именно когато се нарушавал правен принцип, 1 изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби /посочва се съдебна практика на ВКС/. Такъв основен принцип бил този за добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, който както и този за справедливостта, имал за цел да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Доколкото в случая се касаело за търговска сделка, в ТЗ този принцип бил прокаран с разпоредбата на чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да бъде даден отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Накърняването на добрите нрави по смисъла на посочената разпоредба водела до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне интересите на ищцата и извличане на изгода от кредитора. Неустойката била нищожна като противоречаща на добрите нрави и поради това, че претендираната чрез нея сума, била в размер на 150% над сумата от отпуснатия кредит, с което безспорно били нарушени принципите на добросъвестност и справедливост.

Освен това, била сключена при неспазване на нормите на чл.19, ал.4, чл.21, ал.1 и чл.33, ал.1 ЗПК. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, в който смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, тя се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. Неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за такава, излизаща извън присъщите си функции и целяла единствено постигане на неоснователно обогатяване, а според възприетото в т.3 от ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС становище, нищожна поради накърняване на добрите нрави била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й 2 обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл.33 ал.1 от ЗПК. С процесната неустойка в полза на кредитора се уговаряло едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. По съществото си неустойката била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора и основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Налице било и заобикаляне на чл.19 ал.4 ЗПК.

Безспорно събирането на такива разходи били част от дейността по управление на кредита и следвало да бъдат включени в ГПР. С търсенето на неустойка в ДПК се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Освен това, поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение и посочването на размер на ГПР, който не бил реално прилаган в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2,т.1 от ЗЗП, а с преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП, в каквато насока била и последователната и непротиворечива практика на съдилищата в страната.

Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да приеме за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата в размер на 3 144.72 лева, представляваща неустойка по Договор за потребителски кредит № 504650 от 23.09.2022г., на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД и чл.19, ал.4, чл.21, ал.1 и чл.33, ал.1 ЗПК. Ищцата претендира и присъждане на разноски по делото.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба, с който счита предявения иск за неоснователен. Оспорва твърденията на ищцата за недействителност на предвидената в процесния ДПК неустойка 3 на посочените от нея основания. Действително, между страните бил сключен процесния договор за кредит във формата на електронен документ, като договарянето между страните се осъществило чрез средствата за комуникация от разстояние. Поддържа се, че условията на сключения Договор за потребителски кредит № 504650, ведно с Погасителните планове, явяващи се неразделна част от него, пряко кореспондира ли с действащите норми на материалното право и водели до законосъобразни правни последици, като не били в противоречие нито със закона, нито с добрите нрави. По наведените от ищцата доводи ответникът посочва, че съобразно разпоредбата на чл.19 ал.3 т.1 ЗПК при изчисление на ГПР не се включвали разходите, които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по ДПК, каквато била оспорваната неустойка. В случая начисляването й се извършвало и произтичало от неизпълнение на задължението на кредитополучателя да учреди/представи надлежно обезпечение на кредита. Тя представлявала адекватно обезщетение за неизпълнението на това задължение, а освен това в процесния договор било посочено, че се дължи само за периодите, за които договорът бил без осигурено обезпечение.

Неизпълнението на това задължение било неизпълнение на установено между страните задължение, за което кредитополучателят бил информиран преди подписването на договора, като същият можел да прецени дали да сключи или не кредита. В този смисъл, неустойката и нейният размер били съразмерни с обезпечителната и обезщетителната функции на неустойката. В конкретния случай се касаело за договорена между страните компенсаторна неустойка за неизпълнение на договорно задължение, като страните по тази клауза били акцентирали върху обезщетителната й функция. Това било така, тъй като заемодателят предоставял високорисков паричен заем на потребител и неустойката била предвидена не като част от ползването на паричния заем, а като неизпълнение на задължението за обезпечаване на същия - именно, за да обезщети липсата на поръчители или банкова гаранция, които да гарантират изпълнението на договорните задължения и кредиторът, при неизпълнение, да има право да поиска вземанията си и от тях. Освен това, уреждащата я клауза била ясно и точно формулирана, нямало неясноти по отношение на нейното съдържание. Твърди, че същата била индивидуално договорена между страните и това я правело равноправна клауза съгласно ЗЗП, т.е. създавала равнопоставеност на правните субекти и еднакво проявление на автономията 4 на воля в търговския оборот. Нещо повече - размерът на уговорената между страните неустойка при неосигуряването на лица, които да поръчителстват за задължението на потребителя, или при непредоставянето на банкова гаранция, не бил еднакъв за всички отпуснати от ответника кредити, а се преценявал във всеки отделен случай с оглед всеки отделен потребител, като се взимали предвид и размерът на предоставяния кредит, уговорките за погасяването му и други допълнителни условия. Ответникът възразява и по отношение на тълкуването на ищцата на разпоредбите на чл.33 ал.1 ЗПК, в който смисъл размерът на законната лихва бил максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните задължения по кредитното правоотношение. Сочи, че процесната неустойка за непредоставено обезпечение се отличавала от забавата за плащане на паричните задължения, поради което ограничението за максималната неустойка в размер на законната лихва не следвало да се прилага по аналогия. С оглед изложеното, моли съда да постанови решение, с което да отхвърли иска като неоснователен и необоснован. Претендира разноски по делото.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Няма спор по делото, а и от представените писмени доказателства се установява, че между „Ай Ти Еф Груп“ АД /кредитор/ и С. Й. Д. /потребител/ на 23.09.2022г. е сключен Договор за потребителски кредит № 504650.

Предоставен е кредит в размер на 2000 лева, със срок на погасяване 24 месеца и обща сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора от 2951.28 лева. Съгласно договора за кредит, размерът на погасителната вноска с одобрено обезпечение е 125.47 лева, а без одобрено обезпечение 257 лева. ГПР е 49 %, като е предвидено, че годишната лихва за ползване на кредита е 40.55 %. Предвидено е и обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция.

В представения от ответника погасителен план към Договор за потребителски кредит № 504650 е посочено още, че общо дължимата сума по кредита, включваща главница, лихва и неустойка, когато не е осигурена гаранция/поръчител, възлиза на 256.50 лева, с първа падежна дата 23.10.2022г.

Съгласно уговореното в т.5.6 от Договора за кредит, страните са се съгласили, че при неизпълнение на задължението на кредитополучателя, предвидено в т.5.1 – т.5.5, същият дължи неустойка в размер на 4.32 лева средно на ден, като неустойката на ден не трябва да надвишава 1 % от 5 главницата по кредита. Общо дължимата сума за неустойка по договора е в размер на 3144.72 лева.

Представени са и Общи условия приложими към договори за потребителски кредит, както и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание по чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, за недължимост на сумата от 3144.72 лева за неустойка по сключения между страните Договор за потребителски кредит № 504650 от 23.09.2022г., поради това, че клаузата, която я урежда, е нищожна поради противоречие с добрите нрави и нарушение на закона - чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, който е процесуално допустим.