Решение № 14021 от 06.12.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14021 гр. София, 06.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Е.Д.А. при участието на секретаря В.С.Д. като разгледа докладваното от Е.Д.А. Гражданско дело № 20211110167454 по описа за 2021 година

Производството е по реда на Дял І, глава ХІІ от ГПК.

Образувано е по предявен от М. Д. С. срещу „.......“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с който се иска осъждането на ответника да заплати сумата от 506.50 лв., представляваща платена без основание възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит „До заплата“ с № ............./12.11.2015г. за периода от 06.08.2016г. до 15.05.2017г. /съобразно уточнителна молба на л. 34/.

Релевират се доводи, че между страните по делото е сключен Договор за потребителски кредит „До заплата“ № ............. от 12.11.2015г. с крайна падежна дата 01.09.2017г. По силата на този договор ответникът в качеството си на кредитополучател получил сума в размер на 500 лева, която му била предоставена на 06.08.2021 г. на каса в брой в „........“ АД. Ищецът следвало да погаси кредита в едногодишен срок. Ищецът успял да погаси предсрочно кредита в рамките на девет месеца, като последната вноска била заплатена на 15.05.2017г. Цялата сума, която платил за погасяването на кредита била в общ размер от 1194.00 лева. Излага доводи, че за период от 9 месеца е заплатил лихва в размер на 694 лева при главница от 500 лева. Това означавало, че размерът на лихвата бил 139 % за 9 месеца или 185 % за година. Счита, че сключеният от него договор е при условия, които противоречат на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото е незаконосъобразно размерът на ГПР да бъде повече от 50 % , съгласно ЗПК, а в случая размерът на лихвата и другите разходи възлиза на 185 %. Релевира, че ответникът има право на максимален размер на лихвата от 50 % за година като при главница от 500 лева, дължимата годишна лихва възлиза на 250 лева.

Ето защо обосновава извода, че за периода от 9 месеца, в рамките на който е погасил 1 целия кредит, законово допустимата лихва възлиза на сумата от 187.50 лева, поради което исковата претенция в размер от 506.50 лева /694 лева – 187.50 лева/ се явява незаконосъобразно заплатена. Счита, че сумата от 506.50 лева е незаконосъобразно заплатена на ответника в изпълнение на нищожни клаузи в договора за кредит, поради което същата е неоснователно заплатена. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответната страна, с който оспорва предявения иск като неоснователен като в тази връзка са релевирани следните възражения: между страните има сключен Договор за потребителски кредит „До заплата“ № ............. от 12.11.2015 г. и съгласно чл. 1 от него за срок от 5 години на ищеца се отпуска кредитна линия в размер на 500 лева, която следвало да върне в предвидения срок; друг договор между страните на 27.08.2016г. не е сключван; признава обстоятелството, че ищецът е заплатил сумата от 1194 лева; оспорва твърдението, че размерът на договорната възнаградителна лихва възлиза на повече от 50 % от размер на главницата; видно от Раздел II, т.6 на Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребители размерът на договорната възнаградителна лихва е 203.04 лева, което възлиза на 40.60 %; в същата точка било посочено, че общият размер, който следвало да заплати ищецът бил 703.04 лева, който включва главница от 500 лева и договорна възнаградителна лихва от 203.04 лева; в Раздел III, т.1 от Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребители е посочено, че фиксираният годишен лихвен процент е в размер на 40,60 %, а ГПР е в размер на 49,09 %; твърдението на ищеца за нарушаване разпоредбите на чл. 19, ал. 4 ЗПК е неоснователно; в процесния договор няма нищожна клауза; излага доводи, че има правно основание да получи и останалата част от платената от ищеца сума; съгласно чл. 4, т. 3 от Договор за потребителски кредит „До заплата“ № ............. от 12.11.2015г. кредитополучателят бил длъжен да предостави на „.......“ ООД гаранция за сума в размер на 1000 лева в срок до 12.11.2020 г., по силата на която едно трето лице следвало да се съгласи неотменимо и безусловно да заплати на „.......“ ООД без възражение и оспорване сума в размер до 1000 лева след получаване на надлежно подписано от кредитора искане, в което се декларира, че наредителят не е изпълнил своевременно някое от паричните си задължения по договора или не го е изпълнил изцяло; такава гаранция била издадена от „БГ Кредит Гарант“ ООД от 12.11.2015г.; във връзка с така издадената гаранция „БГ Кредит Гарант“ ООД е информирало „.......“ ООД, че М. Д. С. дължи възнаграждение на „БГ Кредит Гарант“ ООД за издадената гаранция, което възнаграждение не било платено; всички суми, които били платени над размера на главницата и лихвата по процесния договор били надлежно предадени на „БГ Кредит Гарант“ ООД за погасяване на задължението на ищеца към това дружество; сумата, надхвърляща размера от 703.04 лева била задържана не като възнаграждение по процесния договор за кредит, а във връзка с друго задължение на ищеца към гаранта „БГ Кредит Гарант“ ООД, доколкото представлявала 2 възнаграждение по друг самостоятелен договор, сключен между други страни и не била обвързана с дължимите суми по процесния договор за потребителски кредит; излага, че не е налице нищожност на клауза за дължими лихви и разходи над 50 %, тъй като такива клаузи не били уговаряни между страните по процесния договор за потребителски кредит. Претендира разноски.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 състав, като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое убеждение, намира за установено от фактическа страна следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Съгласно задължителните постановки на Постановление № 1 от 28.05.1979г. на Пленума на ВС текстът на чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт.

За да бъде уважен искът по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, съдът следва да установи наличието на две предпоставки: 1) получаването на процесната сума в размер от 506.50 лева от обогатилото се лице – ответника, която е дадена от обеднялото лице-ищеца и 2) липса на основание за получаването, като в хипотезата на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД тази липса следва да е начална, каквито са и твърденията въведени от ищеца в настоящото производство.

С изготвения по делото доклад /л. 61/ съдът е отделил като безспорно установени и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните по делото обстоятелството, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит „До заплата“ № ............. от 12.11.2015 г. и обстоятелството, че ищецът е заплатил сумата от 1194 лева.

С протоколно определение от 06.10.2022г. /л. 103, стр. 2/ съдът е отделил като безспорно установено обстоятелството, че на 12.11.2015г. между страните по делото е сключен договор за предоставяне на гаранция.

При анализа на предпоставките от фактическия състав на предявения иск, следва да се посочи следното: от представения по делото Договор за потребителски кредит „До заплата“ № ............. от 12.11.2015г. /л. 41 и сл./ се установява, че ответникът е предоставил на ищеца сумата от 500.00 лева – главница по сключения договор. В чл. 11, ал. 4 от договора /л. 44/ е посочено, че годишният процент на разходите възлиза на 49.09% от сумата на кредита. В ал. 5 от договора е посочено, че общата сума, дължима от ответника е в размер на 703.04 лева. В тази връзка 3 ответникът заявява, че дължимата възнаградителна лихва е в размер на 203.04 лева.

Последната сума се получава като от общият размер на дължимата сума в размер на 703.04 лева се приспадне размера на главницата, възлизащ на сумата 500.00 лева.

В самия договор не е посочен изричен размер на дължимата договорна лихва като е посочен единствено и само ГПР. В част II, т. 6 от стандартния европейски формуляр /л. 47, стр. 2/, неразделна част от процесния договор е посочено, че общата сума по договора включва главницата плюс лихвите и разходите като отново не е посочен размер на дължимата лихва. В тази връзка съдът дължи и служебно проверка за валидност на уговорката за размера на годишната възнаградителна лихва. Аргумент за това следва от мотивите на ТР № 1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в които е възприета, в контекста на въпроса за нищожност на неустойката поради нейната прекомерност, принципната позиция, че съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация, която опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора или отделни негови клаузи. При тази проверка съдът не дава указания на страните да правят такива твърдения, нито да сочат доказателства за това, но съдебната инстанция дължи при констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в договора да зачете правните последици на този правоизключващ факт (в този смисъл е и решение № 125, от 10.10.2018 г., по гр. д. № 4497/2017 г., Ill г.о. на ВКС). В горепосоченото тълкувателно решение се приема, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на съдържанието на договора, което не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, те не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвидено, че максималния размер на годишния процент на разходите по потребителски кредити и възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля петкратния размер на законната лихва - арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК. Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че договорна клауза, предвиждаща размер на възнаградителната лихва до петкратната стойност на законната лихва, е всякога валидна и при липса на изрична законодателна уредба не лишава съда от правомощието му служебно да провери съответствието й с добрите нрави. Този извод следва от обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и 4 възнаграждения от всякакъв вид.

При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции.

Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора. В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., IV г.о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва може да надхвърля размера на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която превишава двукратния размер на законната лихва.