Определение № 1368 от 25.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1368 гр. София, 22.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бонка Дечева

Членове:

Ваня Атанасова

Атанас Кеманов като разгледа докладваното от Бонка Дечева Касационно гражданско дело № 20238002102363 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. И. Н. против решение № 60 от 15.02.2023 г. по гр.д.№ 700/2022 г. на Окръжен съд-Плевен, в частта, с която след частична отмяна на решение № 305 от 28.04.2021г. по гр. дело № 3942/2020 г. на РС – Плевен е допусната съдебна делба на първия жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***- АПАРТАМЕНТ № ***, находящ се в [населено място], [улица], ет.1 от сграда с идентификатор ***, който е с реална площ от 87 кв.м., ведно с прилежащите му 1/2 ид.части от маза, общо от 93 кв.м. и 1/2 ид.части от таван от 100 кв.м., недно с 230/430 ид.ч. от дворното място, в което е разположена сградата, съставляващо поземлен имот с идентификатор ***, при квоти 8/9 ид. ч. за И. Н. и 1/9 ид.части за Д. И. В.. Решението се обжалва и в частта, с която на осн. чл. 344, ал.2 от ГПК касаторката И. И. Н. е осъдена да плати на Д. И. В. обезщетение за ползване на делбения имот в размер на 120 лева месечно, считано от датата на подаване на исковата молба - 13.08.2020г. до окончателното приключване на делбата В касационната жалба се навеждат оплаквания за необоснованост на решението, защото почива само на косвени доказателства относно това чия 1 собственост е първия жилищен етаж. Развити са оплаквания и срещу частта от решението по чл. 344, ал.2 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК, но са формулирани в касационната жалба конкретни фактически въпроси по спора. На основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК се твърди противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 123 от 15.06.2010 г. по гр.д.№ 431/2009 г. на ВКС, ІІ гр.о.

Ответникът по касация Д. И. В. оспорват касационната жалба и допускането до касационен контрол, тъй като не е формулиран въпрос и не са обосновани предпоставките на тпосочените основания по чл. 280 ГПК.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна. Тя е допустима само в частта, в която е насочена против въззивно решение, което се обжалва решението, в частта, в която е допусната съдебна делба. Само в тази част ще се разгледат предпоставките за допускане до касационно обжалване.

В частта, в която се обжалва въззивното решение, в частта му по чл. 344, ал.2 ГПК, касационната жалба е недопустима. С възивното решение е отменено изцяло решението на ПлРС, включително и в частта, с която на основание чл.

344, ал.2 ГПК В. И. Н. и И. И. Н. са осъдени да плащат на Д. И. В. обезщетение за ползване на делбения имот в размер на 120 лева месечно от всеки от тях поотделно. Вместо това, с обжалваният акт е осъдена само И. И.

Н. да плати на Д. И. В. обезщетение за ползване на делбения имот в размер на 120 лева месечно, считано от датата на подаване на исковата молба 13.08.2020г. до окончателното приключване на делбата. В тази част въззивното решение има характер на определение. Определението по чл. 344, ал. 2 ГПК, постановено от районен съд, подлежи на двуинстанционно обжалване. То се отнася до привременни мерки в делбата, които могат да бъдат изменяни от постановилия ги съд и имат действие само и доколкото е налице съсобственост между страните и в рамките на делбения процес.

Съгласно разясненията по т. 6 от ТР № 1/2001 г. ОСГК на ВКС, които са запазили актуалността си и при действието на ГПК от 2008 г. поради идентичност на нормите на л. 344, ал.2 ГПК с чл. 282, ал.3 ГПК /отм/, касационната инстанция се произнася по частни жалби срещу тези определения по привременни мерки само в случаите, когато са постановени за пръв път от въззивен съд. Следователно при обжалване на определение по 2 чл. 344, ал.2 ГПК, с произнасянето от втората инстанция, предвиденият от законодателя път на защита е изчерпан. Затова в тази част касационната жалба ще се остави без разглеждане.

В частта, в която касационната жалба е насочена против решението по чл.

344, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

По делото е установено следното:

С крепостен акт № 533 от 02.06.1910г. В. П. е признат за собственик на къща в [населено място], квартал ***, с дворно място от 362,2 кв.м. при съседи Т. Д., К. Ц. и път. Той е починал на 22.04.1949 г. Единствен негов наследник е осиновената от него с определение № 315/16.04.1949 г. Ц. В. Н..

Тя е била в брак с И. В. Н., от който имат две деца - В. И. Н. и И. И. Н.. Ц. В.

Н. е починала на 05.04.2016 г. и е наследена от преживелия съпруг И. Н. и от двете им деца В. и И., всеки от които получава по 1/3 ид.ч. от наследството й.

Съпругът И. В. Н. е починал на 25.05.2019 г. и е наследен освен от децата си В. И. Н. и И. И. Н. и от сина си Д. И. В.. С влязло в сила решение от 26.02.1969 г. е установен произход на Д. И. В. от наследодателя И. Н.. Така придобитата по наследство 1/3 ид.ч. от И. Н. се дели на три, т.е. всяко от трите му деца наследява от него по 1/9 ид.ч. С договор за продажба на наследство с нот. заверка на подписите от 20.10.2020 г. В. Н. продава на сестра си И. Н. оставеното наследство от родителите си Ц. Н. и И. Н. като съвкупност от права и задължения. Така И. Н. придобива общо по наследство и от купеното от брат си наследство 8/9 ид.ч., а частта на Д. В. е 1/9 ид.ч.

Относно имота е установенно, че с цитираният крепостен акт, общия наследодател В. П. е признат са собственик на къща с дворно място. В разписната книга към първия план от 1957 г. имот 6834 е записан на името на наследници на В. П. И.. Това и съвпадането на две от границите на този имот доказват идентичност между имота по крепостния акт и УПИ *** кв. ***по плана от 1957 г., а СТЕ е установила идентичност и с УПИ *** по действащия регулационен пран от 1983 г. и на имота с идентификатор ***по КК.

От крепостния акт и плана от 1957 г. се установява, че в имота е имало построена жилищна сграда на един етаж. По плана от 1983 г., същата жилищна сграда е заснета на два етажа. Втория етаж е бил предмет на дарения с нот. акт № 132 том І дело № 322 / 1963 г. в който Ц. В. И. дарява на 3 рождения си баща Ц. И. М. недовършен втори етаж от къща на два етажа, построена върху 86 кв.м., ведно с 200 кв.м. от дворно място, цялото от около 400 кв.м., съставляващо урегулирана парцела № *** в стр. кв. ***по регулационния план на [населено място]. На основание нот. акт от 1975 г., този втори етаж е записан в разписната книга на дъщерите на Ц. М. - Ю. Ц.

М./П. / и П. Ц. М. /В./. Лятната кухня в северната част на имота е била предмет на спогодба от 29.06.1977 г. заедно с 200/461 ид.ч. от дворното място, получена е в дял от М. Р. М. и в последствие е записана на П. М. и Ю. М. – нейни дъщери. С нот.акт № 12 том І/2022г., Ю. Ц. П. е дарила на сестра си П.

Ц. В. 1/3 ид.част от 200/430 ид.части от УПИ *** в кв. ***по плана на [населено място], ул. „Б. УПИ целият с площ от 430 кв.м., заедно с 1/3 ид.част от постройката в дъното на двора, бивша кухня, сега преустроена за живеене с три помещения. Тази постройка не е предмет на настоящото производство, както и втория етаж от жилищната сграда.

При тези доказателства, въззивният съд е приел, че е доказан иска за делба на първия етаж и е обосновал изводът, че този етаж, ведно с принадлежностите му – 1/2 ид.ч. от мазето, с реално ползване на северната обособена половина и 1/2 ид.ч. от подпокривното пространство, както и 200/230 ид.ч. от дворното място, защото е установена собствеността на общия наследодател В. П. И. върху дворното място и къщата в него още с от крепостния акт от 1910 г. и правоприемстввото за съделителите И. Н. и Д. В..

Съгласно чл. 280, ал.1 ГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат решения, в които съдът се е произнесъл по материално правен или процесуален въпрос при някоя от хипотезите по т.1 - т.3 ГПК. Според разясненията по т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалвания акт и това е израз на диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6 ГПК/ Касационният съд не е задължен да изведе правния въпрос 4 от изложението или от касационната жалба, но може, като израз на служебното начало, провъзгласено в чл. 7 ГПК само да го уточни или конкретизира. Непосочването обаче на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат наличието на посоченото допълнително основание от изчерпателно уредените по т.1- т.3 от ал.1 на чл.

280 ГПК.

В настоящия случай касаторката не е посочила в изложението, а и в касационната жалба, към която препраща в изложението правен въпрос.

Формулирани са фактически въпроси, касаещи конкретни обстоятелства по делото – бил ли е налице втория етаж към момента на прехвърлянето му през 1963 г., при условие, че в крепостния акт от 1910 г. не фигурира постройката, /което не коеспондира на съдържанието на крепостния акт/, а в нот. акт от 1963 г. не е посочено, че дарителката е собственик на първия етаж, чия собственост е бил той, коя година и от кого е довършена постройката и т.н.

Тези въпроси не са правни и това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК.

Неотносими към спора са ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 123 от 15.06.2010 г. по гр.д.№ 431/2009 г. на ВКС, ІІ гр.о. С тези съдебни актове се разглеждат въпросите, свързани с възможността за придобиване по давност на идеална част от съсобствен недвижим имот от съсобственик и конкретно за приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС в този случай. По нястоящото дело няма позоваване на придобивна давност от никой от съделителите.

Поради това, тези актове са неотносими към спора, поради което не е налице противоречие с тях.

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, съдебният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В конкретния случай въззивното решение е валидно и допустимо. Не се констатира и твърдяната от касаторката "очевидна неправилност". Това основание за допускане до касационно обжалване е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени 5 процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма.

Съдът не констатира подобно нарушение. Правилата, определящи наследствените дялове се определят с императивни правни норми в ЗН, но те са приложени правилно. Очевидна неправилност е налице и когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор. В случая изводите на съда следват от доказателствата и правните норми. С крепостният акт от 1910 г. е установено право на собственост на общия наследодател върху дворно място и къща, която в плана от 1957 г. е заснета на един етаж. След смъртта на общия наследодател В. П. И. собственик по наследство е станала осиновената му дъщеря Ц. Н.. Касаторката не е установила тя да се е разпоредила с първия етаж до смъртта си през 2016 г. Съгласно чл. 99 ЗС, правото на собственост не се губи, освен ако друг не го придобие на някое от основанията, предвидени в чл. 77 ЗС. Отделно от изложеното, съгл. чл. 341, ал.1, т.2 ГПК, иск за делба може да се предяви само въз основа на удостоверение или други писмени доказателства за наследствените имоти. В настоящия случай освен крепостния акт от 1910 г., с който общия наследодател е признат за собственик на къща /заснета на един етаж към 1957 г./ с дворно място е представена и страница от разписната книга, където имота е записан на наследници на В. П.. Записването в разписната книга не доказва право на собственост, но в делбеното производство, като особено такова, то е признато като документ, въз основа на който може да се предяви иск за делба – чл. 341, ал.1, т.2 ГПК. Следователно правните изводи са формиране въз основа на установените с писмени доказателства факти по делото в съответствие с основни логически, опитни и общоприложими правила. Тъй като съдът не констатира никоя от формите на очевидна неправилност, не е налице и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.