Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 348 от 17.01.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 11038/2023
Вид
Решение № 348
Подписан
17.01.2025
Състав
Стела Кацарова, Мария Валентинова Атанасова, Йоана Милчева Генжова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 348 гр. София, 17.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20231100511038 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 767/17.01.2023 г. по гр.д. № 9389/2022 г. на СРС, 53 състав, съдът е признал за установено, че Д. Б. П. дължи на Българска академия на науките (БАН) сумата от 180,29 лева, представляващи наемна цена за месеци април, май, юни и юли 2019 г., дължима по Договор за наем № ДНФЛ-6/05.06.2018 г., ведно със законната лихва от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 14.05.2021 г., до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 32,86 лева, представляващи цена за електрическа енергия за периода 01.05.2018 г. – 30.06.2018 г., ведно със законната лихва от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 14.05.2021 г., до окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлил предявения от БАН срещу Д. Б. П. иск за признаване за установено, че Д. Б. П. дължи на БАН сумата от 5032,75 лева, представляващи неустойка за периода 07.08.2019 г. – 28.04.2021 г., дължима по Договор за наем № ДНФЛ-6/05.06.2018 г. Със същото решение СРС е осъдил Д. Б. П. да заплати на БАН сумата от 180,29 лева.

С Решение № 5736/11.04.2023 г. по гр.д. № 9389/2022 г. на СРС, 53 състав, СРС е допуснал поправка в горецитираното съдебно решение, като е постановил, че осъжда Д. Б. П. да заплати на БАН сумата от 15,00 лева, представляващи разноски за заповедното и исковото производство вместо посочената в основното решение сума от 180,29 лева.

С Определение № 27181/03.08.2023 г. по гр.д. № 9389/2022 г. на СРС, 53 състав, съдът е оставил без уважение молбата по чл. 248 ГПК на БАН за изменение на решението в частта за разноските.

1

Срещу отхвърлителната част на основното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца БАН. Релевирани са оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и при нарушение на материалния закон. Твърди се, че е безспорно установено от страна на СРС, че между страните по делото е сключен валиден договор за наем, като ответникът не е изпълнил задължението си да върне наетия имот след прекратяване на договорната връзка. Поддържа се, че последното е причинило вреди на БАН, поради което Академията има право да претендира уговорената между страните неустойка. Сочи се, че СРС се е произнесъл за валидността на неустоечната клауза в нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се и че неправилно първоинстанционният съд е счел, че неустойката не може да има санкционен характер.

Поддържа се, че уговорената неустойка гарантира интересите на БАН като наемодател, но има и социална цел. Твърди се, че процесният нает имот е частна собственост на БАН, поради което Академията може да промени предназначението му и да започне да го предоставя на външни лица. Поддържа се, че сама по себе си кратността на някаква сума не означава, че неустойката накърнява добрите нрави.

Излагат се съображения, че дори петкратният размер на неустойката е по-нисък от средните нива за наем на жилище със сходни характеристики. Предвид изложеното се иска отмяна на обжалваната част от решението на СРС и уважаване изцяло на предявения от БАН срещу Д. Б. П. иск за признаване за установено, че Д. Б. П. дължи търсената в настоящото производство неустойка. Претендират се разноски по делото.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника Д. Б. П..

Срещу решението за поправка на очевидна фактическа грешка е постъпила въззивна жалба от БАН. В същата се излагат съображения за неправилност на постановеното от СРС решение. Според жалбоподателя оспорваният съдебен акт е изцяло немотивиран, което е основание за отмяната му.

От ответника Д. Б. П. не е постъпил отговор на жалбата срещу решението за поправка на очевидна фактическа грешка.

Срещу определението, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е постъпила частна жалба от БАН. В същата се поддържа, че атакуваното определение е неправилно, тъй като е немотивирано и жалбоподателят не може да разбере защо молбата по чл. 248 ГПК е оставена без уважение. Излагат се съображения, че неправилно СРС е счел, че за присъждане на юрисконсултско възнаграждение следва да се представи договор за правна защита и съдействие. Поддържа се, че възражение за прекомерност може да се прави само при претендиране на адвокатско възнаграждение. Предвид изложеното се иска от въззивния съд да отмени обжалваното определение и да разгледа по същество молбата по чл. 248 ГПК.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на частната жалба от страна на Д. Б. П..

По въззивната жалба срещу основното решение:

Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по 2 делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

Съдът, като съобрази доводите на страните и доказателствата по делото, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира следното:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По доводите за неправилност въззивният съд намира следното:

СРС е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД. За уважаването му ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства: 1/ сключване на сделка между страните по делото, по която сделка валидно е уговорена неустойка за неизпълнение на соченото от ищеца задължение; 2/ размера на дължимата се неустойка; 3/ виновно неизпълнение на длъжника; 4/ изпълнение на задълженията на кредитора (т.е. същият да е изправна страна). В този смисъл е Решение № 55/11.09.2015 г. по т.д. № 58/2014 г. на II Т.О. на ВКС.

По делото не е спорно, а и се установява от представените писмени доказателства, че между страните е сключен Договор за наем № ДНФЛ-6/05.06.2018 г. на ведомствено жилище, представляващо ателие, находящо се в гр. София, ж.к. „Обеля ****, с обща площ от 44,18 кв.м. Договорът е сключен за тригодишен срок, считано от датата на предаване на наетото жилище. В срока по чл. 133 ГПК ответникът (настоящ въззиваем) не е оспорил подписа си под договора.

Не е спорно между страните по делото и се установява от представения приемно-предавателен протокол от 05.06.2018 г., че наемодателят БАН е предал на наемателя Д. Б. П. фактическата власт върху процесния нает имот. В срока по чл. 133 ГПК ответникът (настоящ въззиваем) не е оспорил подписа си под приемнопредавателния протокол.

Не е спорно между страните и се установява от представената Заповед № 337/23.07.2019 г., че трудовото правоотношение между БАН и Д. Б. П. е било прекратено поради наложено дисциплинарно наказание „уволнение”. Заповедта е била връчена на Д. Б. П. на 23.07.2019 г., като в срока по чл. 133 ГПК ответникът (настоящ въззиваем) не е оспорил подписа си.

Съгласно чл. 11, т. 6 от договора за наем същият се прекратява при прекратяване на трудовото правоотношение между наемателя и наемодателя. Следователно считано от 23.07.2019 г. процесният договор за наем е бил прекратен по силата на постигнатите между страните предварителни уговорки.

Видно от чл. 13, ал. 2 от договора за наем страните са се споразумели, че при прекратяване на договора за наем наемателят следва да освободи наетото помещение в 14-дневен срок от прекратяването. В случая този срок е изтекъл на 06.08.2019 г., като от 07.08.2019 г. наемателят вече е бил в забава.

Освен това по делото не е спорно и се установява от приложения Протокол за въвод във владение, че едва на 28.04.2021 г. ЧСИ Т.В.-Н. е отнела фактическата власт върху процесния недвижим имот от ответника (настоящ въззиваем) и я е предала на ищеца (настоящ въззивник).

Съгласно чл. 14, ал. 1 от процесния договор за наем при неизпълнение на задължението за своевременно опразване на наетото помещение наемателят дължи да заплати неустойка в размер на петкратния размер на наемната цена, пропорционално на времето за забава. По арг. от чл. 2, ал. 1 от договора за наем месечният наем е в размер на 48,60 лева.

3

Безспорно прието е както в съдебната практика, така и в правната доктрина, че неустойката има три присъщи функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна.

Обезпечителната функция се изразява в това да се упражнява косвен натиск върху длъжника да изпълни поетото от него задължение под опасността да понесе неблагоприятни последици. Обезщетителната функция е свързана с репарирането на причинените от неизпълнението вреди, като последните не следва да се доказват от страна на кредитора. Санкционната функция на неустойката е пряко свързана с принципа за свободата на договарянето, установен в чл. 9 ЗЗД. Санкционната функция на неустойката означава, че страните могат да уговорят неустойка с по-голям размер от претърпените вреди, но и в този случай неустойката трябва да е съобразена с императивните норми на закона и добрите нрави.

По аргумент от Тълкувателно решение от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС неустойка, която излиза извън присъщите й функции, е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Според същото тълкувателно решение съдът извършва преценка за съответствието на неустоечната клауза с добрите нрави ex officio. Това означава, че съдът проверява дали неустоечната клауза съответства на правилата на добрите нрави, независимо от това дали е било направено възражение в тази насока от насрещната страна.

Съгласно горецитираното тълкувателно решение на ОСТК на ВКС преценката за валидността на неустойката се извършва към момента на сключване на договора, обезпечен с неустойка, като се съобразяват спецификите на конкретните договорни отношения.

В тълкувателното решение на ОСТК на ВКС примерно и неизчерпателно са изброени критериите, които съдът взима предвид, за да провери дали неустойката противоречи на добрите нрави. Сред посочените от върховните съдии критерии са: естеството на задълженията, които се обезпечават, има ли уговорено друго обезпечение, какъв е видът на неустойката, какво е съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди при неизпълнение на задължението. В мотивите на тълкувателното решение изрично е подчертано от страна на върховните съдии, че уговорената без краен предел или без фиксиран срок неустойка не е нищожна.

В конкретния случай с неустойката се обезпечава непарично задължение, което има съществен характер, а именно – задължението на наемателя да върне обратно наетия имот след прекратяване на облигационната връзка с наемодателя. Това задължение е регламентирано и в чл. 233, ал. 1 ЗЗД. Видно от представения по делото договор изпълнението на задължението на наемателя за връщане на наетата вещ не е обезпечено по друг начин.

Уговорената по чл. 14, ал. 1 от договора за наем неустойка не е в абсолютен размер. Напротив, размерът й е поставен в зависимост от времето, през което наемателят е в забава да предаде обратно наетата вещ. Тоест ответникът (настоящ въззиваем) е имал възможност да изпълни задължението си да върне фактическата власт върху имота, с което да преустанови начисляването на уговорената неустойка.

На следващо място при преценката за валидността на неустоечната клауза следва да се има предвид, че договорът за наем е сключен по отношение на ведомствено жилище. Тоест чрез самия договор за наем се преследват социални цели, а именно – да се осигури за определен срок от време жилище на служителите на БАН, работещи по безсрочни трудови договори, ако тези служители имат жилищна нужда и отговарят на изискванията за минимален месечен доход, предвидени в Правилника за определяне условията и реда на настаняване на служители в жилищния фонд на БАН.