Решение № 181 от 10.06.2022, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 181 гр. Карлово, 10.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Асима К. Вангелова-Петрова при участието на секретаря Снежанка В. Данчева като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело № 20215320101569 по описа за 2021 година

Предявени са искове за връщане на дадено без основание, с правно основание на исковата защита - чл.26 от ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4, във вр. с чл. 11, ал.1, т.9-10 от ЗПК и чл. 55 от ЗЗД.

Ищецът - Н. Я. К. твърди, че, на 30.03.2021г., бил сключил с ответното дружество договор за кредит, по силата на който му били предоставени в собственост заемни средства в размер на 1300.00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40.05%, годишен процент на разходите - 47.83% и срок за погасяване на заема: 10 месеца, с размер на погасителна вноска в размер на 211.32 лева. Съгласно чл.6 от договора, договорът за заем следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: поръчител, отговарящ на изискванията на чл. 23 от ОУ към договора за кредит или банкова гаранция.

В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в чл.6 от договора, същият дължал неустойка на кредитора в размер на 1450.59 лева, която е следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечна вноска за неустойка.

Ищецът бил усвоил изцяло заемният ресурс, но не дължал плащания за неустойка. Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в 1 размер на 40.05% не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите (доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му), но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в чл.2 от договора в действителния му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на 40.06 %, към който се кумулирало вземането, представляващо скрита печалба визирана в чл.8 от договора за неустойка, с която кредиторът допълнително се обогатявал се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителят и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което води до нищожност на договорното съглашение. Възнаградителната лихва съставлявала цената за предоставеното ползване на заетата сума. Когато била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения или както е прието в решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о. „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност ...“ Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следвало да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаряло връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен (доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума). Съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне можел да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да можело да се приема като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В тази насока било Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.;

2

Решение № 378/18.05.2006г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в обществото, на основание на това, че тя не отговаряла на действителните параметри на договора, тъй като към нея се кумулирала уговорената в чл.8 от договора неустойка. Реално прилаганата договорна лихва накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което клаузите, въз основа на които кредиторът се обогатявал неоснователно се явявали нищожни. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждали никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не била уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца.

Аргументите им, че договореният размер на възнаградителната лихва противоречала на добрите нрави, тъй като тя не отговаряла на действителните параметри по договора, с която следвало да се увеличи и стойността на реално приложения годишен процент на разходите, били следните: Съгласно чл.6 договора, заемополучателят следвало да представи обезпечение визирано в чл.6 от договора, същият дължал неустойка на кредитора в размер на 1450.59 лева. За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не можели да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не можели да удовлетворят, те включвали в договорите за потребителски кредит санкции заплащането на неустойки или пък предвиждали заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за 3 неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми - гаранти, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението, следвало да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ГР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което било дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичали от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като можело да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии - естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечавал с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът можел да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи бил задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към доводите на ищеца съгласно разясненията в задължителната тълкувателна практика на ВКС.

По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечавала изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се приемало безпротиворечиво, че тя можело да има и санкционна функция.

Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция била загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, 4 тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай нямало да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.

Предвидената неустойка в размер на в размер на 1450.59 лева е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е повече от 100% от заетата сума в размер на 1300.00 лева, без да зависело от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служело за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено било да се кумулират към погасителните вноски, като по този начин водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.

Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излизала извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредитор било в интерес да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишавал от гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично било след като заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит, то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема. Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия, противоречало на принципа на 5 добросъвестността, тъй като начисляването на неустойката. целяла да създаде предпоставки за

По изложените съображения, неустойката излизала в разрез с добросъвестността извън присъщите й функции. Предвидено било тя да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя била добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатявала неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Договорена при тези условия тя представлявала допълнителна облага - печалба към възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявявана по този начин на потребителя, по реда на чл. 5 от ЗПК и без тя да бъде включвана в договорното съдържание като договорна лихва и като част от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да бъде обвързан от предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният посредник предоставял своевременно на потребителя съобразно изразените от него предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора условия на договора необходимата информация за сравняване на различните предложения и за вземане на информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Информацията по чл. 5, ал.1 се предоставяла във формата па стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно приложение № 2. На плоскостта на настоящият казус, не било извършено отнапред разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Видно от съдържанието на договора за предоставяне на паричен заем и представения стандартен европейски формуляр, поради неспазване на изискванията на чл.