Решение № 240 от 05.04.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 240 гр. гр. Хасково, 05.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стелла Св. Моллова при участието на секретаря Теодора Кр. Георгиева като разгледа докладваното от Стелла Св. Моллова Гражданско дело № 20245640103163 по описа за 2024 година

Образувано е по е искова молба от П. К. И., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, чрез адвокат П.П. от Адвокатска колегия - Хасково, против “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 21 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП за прогласяване нищожност на две договорни клаузи - тези на чл.5 и на чл.11 от сключен между страните договор за потребителски кредит № ***/03.02.2023 г.

Направено е искане за присъждане на сторените по делото разноски, включително и на адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал.2 от ЗАдв.

В исковата молба се твърди, че на 03.02.2023 г. между страните е сключен договор за паричен заем № *** за сума в размер на 1300 лева, която ищцата следвало да върне на 21 двуседмични вноски. Тя следва да заплати също и сума в размер на 1441,41 лева за неустойка по чл. 11, ал. 1 от договора, като по този начин общото й задължение е в размер на 3003 лева. Ищцата поддържа нищожност на търсената по договора неустойка в размер на 1441,41 1 лева, поради противоречието й с добрите нрави, поради това, че е уговорена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4, вр. чл.21 ал.1 ЗПК, като излага подробни съображения. Твърди, че в случая са накърнени добрите нрави и поради нарушаване на този правен принцип се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Търсената неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата от 1441,41 лева е в прекомерен размер спрямо сумата по отпуснатия кредит, с което се нарушават принципите на добросъвестност и справедливост, целящи предотвратяване несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Оспорваната клауза е неравноправна и по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗПП, тъй като предвижда заплащането на необосновано висока неустойка.

Излага, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, в който смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити, а разгледана в този аспект, клаузата за неустойка се намира в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. Освен това, неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение излиза извън присъщите й функции и води до неоснователно обогатяване, в който смисъл е и възприетото в т.3 от ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС становище, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикаля чл.33 ал.1 от ЗПК. С търсената неустойка в полза на кредитора се уговаря едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, в какъвто смисъл е и т.32 от извлечение от протокол №44 от заседание на КЗП от 05.11.2015г. Сочи, че по съществото си неустойката е добавък към възнаградителната лихва и в този 2 смисъл представлява сигурна печалба за заемодателя, която увеличава стойността на договора и основната й цел е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Съдебната практика е последователна в насока, че неустойка, уговорена извън присъщите й функции е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Ищцата поддържа още, че оспорваната клауза за неустойка освен неравноправна е и нищожна на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП, тъй като не е уговорена индивидуално по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, а е част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора, в какъвто смисъл е и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. На следващо място, съгласно чл.21 ал.1 ЗПК нищожна е всяка клауза в договор за потребителски кредит, която има за цел или резултат заобикаляне на закона, а с предвиждането на такива разходи за неустойка с процесния договор се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като доколкото представлява разход по дейността по управление на кредита, следва тя да бъде включена в ГПР на същия. Налице е заобикаляне на закона, тъй като с уговорката за неустойка се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС№426/2014г. Реално чрез нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на императивната норма на чл.19 ал.4 ЗПК се стига до калкулиране на допълнителна печалба за кредитора към договорената възнаградителна лихва. Поддържа се, че поради невключването на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение и посочването на размер на ГПР, който не е реално прилаган в отношенията между страните, представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП, а с преюдициално заключение по дело С453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. Така уговорената неустойка е излязла извън 3 обезщетителната си функция, доколкото е прекомерна спрямо предоставената в заем сума и не кореспондира с последиците от неизпълнението на главното задължение по кредита. Според ищцата тя е загубила също и обезпечителната си функция, доколкото с нея не се обезпечава изпълнение на главното задължение по кредита, а неизпълнено условие за отпускането му. Така, с договорената неустойка се договаря едно допълнително възнаграждение за кредитора под формата на скрита лихва, поради което същият не е изпълнил задълженията си по чл.11, ал.1 т.9 ЗПК да посочи действително прилаганата в правоотношението им договорна лихва, поради което и на основание чл.21 ЗПК процесните договорни клаузи се твърди, че са нищожни.

Предвид изложеното, се иска съдът да постанови решение, с което да прогласи нищожност на клаузите на чл. 5 и на чл.11 от сключен с ответника Договор за потребителски кредит № *** от 03.02.2023 г., на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД като противоречащи на добрите нрави и като сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП.

Ответникът в срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е депозирал отговор на исковата молба. По същество ответникът оспорва исковете изцяло, като поддържа че не е налице твърдяната недействителност на атакуваните клаузи от договора. Неустойката е уговорена като санкция за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, а съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните. Договорът е сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за желания от него кредитен продукт под формата на СЕФ и има пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки, в т.ч. разполага и с цели 14 дни, в които може да упражни правото си на отказ от договора или да уговори удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например. Неустойката има предварително определен начален и краен момент, също така е с фиксирани параметри за срока на договора. Ответникът поддържа, че твърдяното противоречие с добрите нрави не е налице. Кредитополучателят не е предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от 4 връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът е направил предварителна оценка на вредите от липса на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката, давайки и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Излага, че в настоящия случай неустойката е уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, не при забавено изпълнение на потребителя. Не е налице и твърдяната неравноправност по ЗЗП. Клаузите от договора са уговорени с ищеца, ясно и точно са описани в договора и потребителят е бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение към търговеца, както при сключване на процесния договор, така и преди това.

В погасителния план, както и в СЕФ също са посочени разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит, т.е. – на кредитополучателя е била предоставена цялата информация за всички разходи по връщане на предоставения кредит. Клаузите на договора са съобразени с всички изисквания на ЗПК, в т.ч. тези по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения СЕФ за предоставяне на информация за потребителски кредити е ясно посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира той. Сочи, че ГПР не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Изложено е, че уговорената неустойка не е включена в ГПР, тъй като кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора и доколкото същата е уговорена като плащане при неосигуряване на обезпечение от кредитополучателя, то е невъзможно изначалното й включване в ГПР. Счита, че неустойката обслужва неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения договор. Тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни са напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Поддържа, че тя не представлява и добавка към възнаградителната лихва. Уговорката да бъде изплащана на части на всеки падеж, а не еднократно, не води до превръщането й в лихва. Оспорва се твърдението за наличие на заблуждаваща търговска практика, тъй като видно 5 от договора и СЕФ потребителят е наясно, че ГПР не включва неустойката.

Липсва нарушение и заобикаляне чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вместо да упражни някое от договорно и законоустановените си права, ищецът по своя воля е инициирал сключването на 13 договора с уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение в периода 2022 г. – 2024 г., респективно при идентични условия, с които категорично е бил наясно при сключването на всеки следващ договор за кредит. Твърди, че от това следва също, че е налице индивидуално договаряне, което изключва неравноправността на оспорените краузи и твърдението за липса на информираност на потребителя при задължаването му по договора. По тези и останалите подробно изложени в отговора съображения е направено искане претенциите на ищеца да бъдат отхвърлени като неоснователни, както и да бъдат присъдени на ответника направените по делото разноски. Прави се възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от ищцовата страна.