Определение № 3753 от 27.11.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3753 гр. София, 27.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН

КАСАЦИОНЕН

СЪД,

2-РО

ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева като разгледа докладваното от Розинела Янчева Касационно гражданско дело № 20238002101341 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 984/09.02.2023 г., подадена от Р. М. С., чрез адвокат Г. Д., срещу решение № 5 от 05.01.2023 г. по гр. д. № 743/2022 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е потвърдено решение № 260000 от 07.01.2022 г. по гр. д. № 245/2019 г. на Районен съд - Тервел в частта, с която е постановено извършването на делба по реда на чл.

349, ал. 2 ГПК, чрез възлагане в дял на Ф. М. С. на недвижим имот: дворно място с площ от 970 кв.м, съставляващо УПИ *, с пл. № *, * в кв. 41 по ПУП на [населено място], общ. Т., ведно с построеното в същото дворно място едноетажно еднофамилно жилище, със застроена площ от 65 кв.м, и като заплати на съделителите Г. Ф. Р. и Р. М. С. суми от по 3700 лв. за уравнения на дяловете им; обезсилено е първоинстанционното решение в частта, с която Ф. М. С. е осъден да заплати на Р. М. С. сумата от 193.12 лв., представляваща стойността на паричното обезщетение за времето от 25.06.2019 г. до 15.03.2021 г., през което съделителят Р. М. С. е бил лишен от правото да ползва съсобствения на страните имот съобразно дела му в съсобствеността, по иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС.

Въззивният съд е съобразил, че производството пред него е образувано по жалба на Р. М. С. срещу първоинстанционното решение в частите, с които е постановено извършването на делба по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК на описания по-горе недвижим имот, като той е възложен в дял на Ф. М. С.; Ф. М. С. е осъден на основание чл. 31, ал. 2 ЗС да заплати на Р.

М. С. сумата от 193.12 лв., съставляваща обезщетение за лишаване от ползване за времето от 25.06.2019 г. до 15.03.2021 г.

Относно способа за извършване на делбата, въззивният съд е приел, че страните по делото са наследници по закон на починалия на 21.01.2004 г. М. С. С., като съделителите Р. М. С. и Ф. М. С. са низходящи от първа степен, а съделителят Г. Ф. Р. е низходяща от втора степен, 1 дете на починалата на 03.12.1995 г. А. М. М.. М. С. С. е оставил като наследник и Ф. К. С.

(съпруга), починала на 20.08.2011 г. Съделителят Ю. А. С. е съпруга на Ф. М. С., съгласно удостоверение за сключен на 27.10.1974 г. граждански брак. Установено е по делото, че съпрузите М. С. С. и Ф. К. С. са придобили по време на брака си делбения имот (нот. акт № 72, т. I, д. № 156/1963 г. на ТРС). С договор от 28.06.2004 г., сключен с нот. акт № 39, т. V, рег. № 1402, д. № 170/2004 г. на нотариус Р. Д., Ф. К. С. е прехвърлила на сина си Ф. М. С., по време на брака му с Ю. А. С., своите идеални части от делбения имот, срещу задължението му да поеме издръжката и гледането й. С решение № 5/14.01.2020 г. по гр. д.

№ 245/2019 г. на Районен съд – Тервел, влязло в сила, делбата на недвижимия имот е допусната между съделители и при квоти, както следва: Р. М. С. - 1/8 ид. ч., Ф. М. С. - 1/8 ид. ч., Г. Ф. Р. - 1/8 ид. ч. и Ф. М. С. и Ю. А. С. - 5/8 ид. ч. в режим на семейна имуществена общност (СИО).

Въззивният съд, като е съобразил, че делбеното имущество е придобито в режим на съпружеска имуществена общност от М. С. С., починал на 21.01.2004 г., и Ф. К. С., починала на 20.08.2011 г., отчуждила на 28.06.2004 г. правата си с договор за издръжка и гледане в полза на наследника Ф. М. С., по време на брака му с Ю. А. С., е направил извод, че не е налице смесена съсобственост, като пречка делбата да бъде извършена по реда на чл.

349, ал. 2 ГПК. По този въпрос се е позовал на т. 8 от ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че комбинираната (смесена) съсобственост възниква в резултат на повече от един юридически факт - прекратена съпружеска имуществена общност и наследяване, сделка за част от имота и наследяване и др. Прието е, че при смесената съсобственост делбата не може да се извърши по реда на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), сега чл.

349, ал. 2 ГПК, а чрез изнасяне на имота на публична продан. Последващата практика на ВКС е развила даденото разрешение с посочване, че разглежданите в т. 8 от ТР № 1/2004 г. хипотези на смесена (комбинирана) съсобственост нямат предвид случаите, при които собствеността на имота е била еднородна и се е подчинявала на режима на съпружеската имуществена общност, а след смъртта на единия съпруг наследниците са извършили помежду си разпоредителни сделки, в резултат на които наследственият имот е съсредоточен и следва да се подели само между някои от тях. Прието е, че имотът е запазил наследствения си характер за съделителите и доколкото в съсобствеността не участват чужди на наследството трети лица, в духа на закона е имотът да остане в патримониума на един от тези наследници, каквато възможност предвижда хипотезата на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), която изцяло е възпроизведена като текст с действащия чл. 349, ал. 2 ГПК. Окръжен съд – Добрич е взел предвид и практиката на ВКС - решение № 18/27.02.2013 г. по гр. д. № 572/2012 г., I г. о., решение № 144/11.07.2014 г. по гр. д. № 7209/2013 г., I г. о., решение № 158/25.11.2016 г. по гр. д. № 2233/2016 г., II г. о., в която е доразвито разрешението по тълкувателното решение с посочване, че разпоредителните сделки между сънаследниците не водят до смесена съсобственост, включително и когато при извършването на разпоредителната сделка с част от наследствен имот, приобретателят-сънаследник е в брак, тъй като съпругът участва не като трето лице, което придобива по сделка част от наследствения имот, а правата му произтичат от закона - чл. 19, ал. 1 СК (отм.), респ. чл. 21, 2 ал. 1 от действащия СК. Въз основа на така изложеното, съдът е приел, че делбеното имущество в случая е с наследствен характер и възлагането по чл. 349, ал. 2 ГПК е допустим способ за извършване на делбата му. Този му извод е обусловил потвърждаване на първоинстанционното решение в тази му част.

Същевременно въззивният съд е намерил решението на Районен съд – Тервел за недопустимо в частта му относно присъденото обезщетение за лишаване от ползване.

Изложил е, че претенцията за делба е заявена от Р. М. С., като с исковата молба е отправено искане по чл. 344, ал. 2 ГПК съдът да определи сумата от 50 лв. месечно, считано от датата на подаване на исковата молба, която да му бъде заплащана от ответниците за пълното ползване на имота. В диспозитива на решението по допускането на делбата първоинстанционният съд е посочил, че по искането за наем ще се произнесе по реда на чл.

346 ГПК. След постановяване на решението, в срока по чл. 346 ГПК е била депозирана искова молба от съделителя Р. М. С., в която той е изложил, че с исковата молба е поканил ответниците да му заплащат обезщетение в размер на 50 лв. за периода от подаване на исковата молба до окончателното разделяне или продаване на имота, като с оглед на това е отправено искане ответниците да бъдат осъдени да му заплащат обезщетение в размер на сумата от 50 лв. месечно за невъзможността да ползва собствения си имот в периода от подаване на исковата молба (25.06.2019 г.), ведно със законната лихва за всяка закъсняла и просрочена вноска до окончателното разделяне или продаване на имота. Молбата е представена в съдебното заседание, проведено на 29.10.2020 г., с посочване, че е с правно основание чл. 344, ал. 2 ГПК и като такава е била приета от делбения съд за разглеждане. С решението по извършване на делбата, на Р. С. е присъдено обезщетение, определено в глобален размер от 193.12 лв. и за конкретен период от време – от 25.06.2019 г. (датата на подаване на исковата молба) до 15.03.2021 г., през който този съделител е бил лишен от правото да ползва съсобствения имот. С въззивната жалба Р. С. не изразява недоволство от размера на присъденото му обезщетение, а от крайния срок, до който е било присъдено то (уточнителна молба от 11.11.2022 г.), като искането е за обезщетение до приключване на производството по делото и в съответствие с отправеното искане за привременната мярка по чл. 344, ал. 2 ГПК. Районен съд – Тервел е постановил допълнително решение, необжалвано от страните - № 260010/08.08.2022 г., по реда на чл. 250 ГПК - служебно и без отправено искане от страна по делото, за отхвърляне като неоснователен на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС до размер на претенцията по 50 лв. наем месечно за същия период от време, с посочване, че първата дата е дата на входиране на молбата, а втората дата е дата на депозиране на иска по сметки.

Въззивният съд се е позовал на определение № 308/24.04.2014 г. по ч. гр. д. № 1773/2014 г. на ВКС, IV г. о. относно разграничението между хипотезите на чл. 344, ал. 2 ГПК и чл. 31, ал. 2 ЗС. Посочил е, че по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК съдът може да постанови кой от съделителите от кои от делбените имоти ще се ползва до окончателното извършване на делбата или какви суми ще следва да бъдат заплащани между съделителите срещу ползването, като по този начин се извършва привременно разпределение на ползването на имотите, предмет на делбата, до приключване на делбеното производство. Така 3 определените суми, които следва да бъдат заплащани между съделителите по реда на чл.

344, ал. 2 ГПК, уреждат отношенията им по повод ползването само по време на висящността на делбеното производство и имат характер на привременна мярка досежно ползването.

Съдебният акт, постановен по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК, има действие и значение само за делбеното производство и с него съответната привременна мярка може да бъде постановена само занапред във времето и само до окончателното приключване на делбеното производство. Един от съделителите може да бъде осъден да заплаща по този ред на друг съделител суми срещу ползването на имота, следователно, винаги и само занапред във времето, т.е. от момента на влизане на постановения по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК акт в сила.

От друга страна, претенцията за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване по чл.

31, ал. 2 ЗС е допустимо да бъде предявена и да бъде разгледана от съда за период от време, предхождащ делбеното производство или следващ предявяването на иска за делба, но предхождащ влизането в сила на определението по чл. 344, ал. 2 ГПК (включително, когато то е инкорпорирано в решението по допускане на делбата). Тази материалноправна претенция за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС обаче е допустимо да бъде разгледана единствено и само по реда на чл. 346 ГПК - във втората фаза на делбеното производство, дори и тя да е предявена още с иска за делба. Правната квалификация на отправено до съда искане за присъждане на обезщетение се основава на изложените при предявяването му факти и обстоятелства. Ако искането касае обезщетение за ползване за минал период от време, то е налице самостоятелна претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за ползване на имота за този период, т.е. претенция по сметките между съделителите, която следва да се разгледа по реда на чл. 346 ГПК. Ако обаче в делбеното производство се претендира от съсобственика заплащане на суми срещу ползването на имота от другите съсобственици занапред до окончателното извършване на делбата, следва да се приеме, че е налице искане за постановяване на привременни мерки по чл. 344, ал. 2 ГПК. Възможно е един съделител да предяви, още преди постановяване на решението по допускане на делбата, както искане за постановяване занапред на привременни мерки по чл. 344, ал. 2 ГПК, така и претенция за обезщетение за изминал период от време по чл. 31, ал. 2 ЗС. За да постанови процесуално допустими съдебни актове, съдът следва да разгледа тези искания и да се произнесе по тях съобразно посочените императивни процесуални норми – по искането за привременни мерки - най-рано с решението си по допускането на делбата (което има характера на определение в тази част и може да бъде изменено от същия съд - чл. 344, ал. 2 и ал. 3 ГПК), като в него съдът не е необходимо да сочи периода, за който се постановяват привременните мерки, а по материалноправната претенция за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС - най-рано с решението си по чл. 346 ГПК (арг. и от чл. 351 ГПК), като в него съдът следва да посочи изминалия период от време, за който се присъжда обезщетението.