Решение № 108 от 13.03.2025, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 108 гр. Карлово, 13.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Асима К. Вангелова-Петрова при участието на секретаря Снежанка В. Данчева като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело № 20245320101720 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл.124 от ГПК във вр. с чл. 26 от ЗЗД.

Ищцата - Г. Д. Г. твърди, че на 07.09.2016г. сключила с ответното дружество Договор за потребителски кредит № 3012139357, по силата на който са й предоставени в собственост заемни средства в размер на 1000 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 41.17%, годишен процент на разходите – 49.89%. Съгласно договора, Глава VI „Параметри по кредита по избран и закупен пакет от допълнителни услуги“ дължала възнаграждение за закупените услуги сумата в размер на 999.84 лв. Твърди, че е усвоила изцяло заемният ресурс, но не дължала плащания за процесиите допълнителни услуги на следните правни основания:

За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл.

19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити въведоли практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/ или предоставянето на банкови гаранции. След като кредитодателите създали 1 предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те включили в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите или заплащане на такси за различни допълнителни услуги.

Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми - гаранти или за предоставяне на допълнителни услуги, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Преценката за действителността на клауза за възнаграждение за закупена допълнителна услуга и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка и за допълнителна услуга произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката или на допълнителната услуга, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечава с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка или допълнителна услуга и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената допълнителна услуга и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към доводите на ищцата, съгласно разясненията в задължителната тълкувателна практика на ВКС.

Предвиденото възнаграждение за закупени допълнителни услуга в 2 размер на 999.84 лв. е източник на допълнителна печалба, доколкото тя е близо 100% от заетата сума в размер на 1000 лева, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението. Предвидено е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова институция е поставила изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Възнаграждението за закупена услуга е договорено в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й функция.

Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би следвало да са включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в конкретния казус не отговарят на действителните параметри по договора. Чрез уговореното в клаузата на Глава VI от договора се въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по- силната страна. От една страна, възнаграждението за закупени допълнителни услуги е включено като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е съизмерима с предоставената сума по кредита.

МОЛИ съда, да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата от договор за потребителски кредит № 3012139357 от 07.09.2016г., сключен с ответника, обективирана в глава VI „Параметри по кредита по избран и закупен пакет от допълнителни услуги“ и предвиждаща заплащане на възнаграждение за закупени допълнителни услуги в размер на 999.84 лв., като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендира присъждане, на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата на сумата в размер на 400лв. - адвокатско възнаграждение, определена от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения за безплатна защита за настоящото производство.

3

Ответното дружество – „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД намира предявения иск за недопустим. В случай, че съдът приеме иска за допустим, оспорва всички изложени доводи и съображения в исковата молба, като счита същите за неправилни, неоснователни и голословни, съображения по които ще изложи по същество на спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото не се спори, че между страните е подписан Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 3012139357 от 07.09.2016г., по който предоставената сума е усвоена. С процесния договор, на ищеца е предоставена сума в размер на 1000.00 лева. Уговорена е между страните годишен лихвен процент по заема е 41.17%, а годишният процент на разходите (ГПР) е 49.89%. Ищецът се е задължил да върне сумата на 24 месечни погасителни вноски в размер 61.82 лева всяка, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 1483.68 лева.

В глава VI Параметри по кредита от Договор за потребителски кредит № 3012139357/07.09.2016г. е посочено закупуване на пакет от допълнителна услуга в размер на 999.84лв. Възнаграждението за допълнителните услуги е разсрочено на равни части от по 41.66 лева, дължими заедно месечната погасителна вноска по кредита. Посочено е, че общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлиза на 2483.52 лева, което съставлява по 103.48 лева всяка вноска. Приложен е погасителния план по договора за кредит, като датата на погасяване е 15-то число от месеца.

Ищецът с молба, вх. № 10622/10.10.2024г. признава, че към момента на подаване на исковата молба, процесният договор не е действащ между страните и всички дължими суми по него са погасени.

Други доказателства от значение по делото не са представени.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

С оглед констатираното от фактическа страна, съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова 4 финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Съдът намира, че клаузата от договора за допълнителни услуги, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение за закупен пакет е нищожна и не поражда права и задължения за страните. Така установената клауза е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като по този начин многократно се увеличава размера на кредита без яснота относно насрещната престация, която получава длъжника. В случая, при установен размер на отпусната главница от 1000 лв. по договора за кредит е предвидено и задължение по договор за допълнителни услуги, сключен към този договор, което е в размер на отпуснатата главница, а именно – 999.84 лева. По този начин са установени допълнителни разходи по кредита, което води до увеличаване на възнаграждението за кредитодателя.

Постигнато е съгласие, че посочените разходи подлежат на разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски по кредита, което води до извод, че по този начин е установено допълнително възнаграждение на кредитодателя.

Така, в разрез с нормите на добросъвестността е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя. В противоречие с нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който е икономически по-силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на допълнителни услуги срещу възнаграждение.

С оглед изложените съображения, клаузата, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги, с което задължение разходите по кредита се увеличават, чрез добавяне на допълнително възнаграждение за кредитора е нищожна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави.

Ето защо, предявеният иск следва да се уважи, като не следва да се пристъпва към разглеждане на останалите, наведени от ищеца основания за недействителност на клаузата за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги.

По отношение на отговорността за разноските:

5

При този изход на правния спор в полза на ищцата се следват разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, като последната е сторила разноски за заплащане на държавна такса в размер на 50 лева.

В производството по делото ищцата е защитавана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, като се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 400 лв.

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C?427/16 и C?428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.