Решение № 14309 от 19.07.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14309 гр. *******, 19.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА при участието на секретаря АНИТА Р. СТАМЕНОВА като разгледа докладваното от ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА Гражданско дело № 20231110122654 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Образувано по искова молба от М. Б. Х. срещу ** с която са предявени обективно кумулативно съединени установителен иск с правно основание по чл. 26, ал.

1, предл. 1 ЗЗД и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД В исковата молба са изложени доводи, че на 10.04.2018 г. М. Б. Х. е сключил договор за паричен заем № ******** Поддържа се, че станите са се договорили за отпуснатият заем да бъде в размер на 600 лева, видът на вноската е месечен, размерът на месечния лихвен процент не е посочен.%. Поддържа се, че в чл. 4 от процесния договор е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант – две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Твърди се, че поръчителите следва да отговарят на следните условия: да представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото възнаграждени, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР и д.р. Сочи се, че в ал. 2 на чл. 4, страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на поетото задължение по договора да предостави обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 300 лв., която се плаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Изложени са подробни доводи, че обсъжданата неустоечна клауза е нищожна поради противоречие с разпоредбите на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК. Твъди се, че на ищеца е начислена неустойка в общ размер на 300 лева, която е платена заедно с цялата дължима сума по процесния договор за паричен заем. Съобразно изложеното е направено искане съдът да прогласи за нищожна клаузата на чл. 4, ал. 2 от процесния договор и да осъди ответното дружество да плати на ответника сума в размер на 140 лв., представляваща платена при липса на основание – въз основа на твърдяната за нищожна договорна клауза, в периода 24.04.2018 г. – 24.08.2018 г. неустойка по договора за кредит № 1

******, сключен между страните. Претендира разноски.

В указания законоустановен срок по реда на чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника, в който е изложено подробно становище за неоснователност на предявените искове. Релевирано е възражение за изтекла погасителна давност за претендираното парично вземане. Съобразно изложеното е направено искане исковете да бъдат отхвърлени, като неоснователни. Претендира разноски.

Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните и ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено следното от фактическа страна:

Между страните не е спорно и от представените доказателства се установява, че на 09.04.2018 г. е сключен договор за паричен заем с номер **** /л. 81 и сл. от делото/ между */** в качеството на заемодател, и М. Б. Х., в качеството на заемополучател, при условията на който заемодателят е предоставил паричен заем на заемополучателя в размер на 600 лв.

Не е спорно и че в чл. 4 от процесния договор е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен в тридневен срок от сключването му с гарант – две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита, като всеки от поръчителите следва да отговаряна следните условия: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР и д.р

В чл. 4, ал. 2 от договора страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си да предостави обезпечение в уговорения срок, заемополучателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 384,21 лв., която се плаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноска.

По делото е прието неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводна експертиза /л. 99 и сл./, което съдът кредитира като компетентно и обективно изготвено, и от което се установява, че по счетоводна информация, предоставена от ответника, ищецът е извършил плащания по процесния договор за заем в общ размер на 898,12 лв., които са разпределени от ответника по компоненти, както следва: платена главница в общ размер на 600 лв., платена договорна лихва в общ размер на 44,06 лв., платена неустойка в общ размер на 254,06 лв. по чл. 4, ал. 2 от договора.

Плащанията за договорна неустойка са извършени, както следва: на 23.04.2018 г. – 14,31 лв., 10.05.2018 г. – 71,55 лв., 04.06.2018 г. – 14,31 лв., 06.06.2018 г. – 76,55 лв., 02.07.2018 г. – 77,34 лв. Посочено е, че изчисленият ГПР, включващ разходите по кредита за договорна лихва и неустойка, възлиза на 171,11 %.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира от правна страна следното:

Предмет на делото са обективно кумулативно съединени установителен иск с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

В доказателствена тежест на ищеца по предявения установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да установи по делото, при условията на пълно и главно доказване, наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение с ответника по сключен договор за паричен заем № **** г., с посочените в исковата молба параметри, нищожност на договорната клауза на чл. 4, ал. 2 от договора, предвиждаща неустойка за непредставяне на обезпечение, на твърдените основания.

2

Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Типичен случай на начална липса на основание е налице в случаите, в които е получено нещо въз основа на нищожна сделка, респективно въз основа на нищожна клауза от договор, в който смисъл са разясненията, дадени в т. 1 от Постановление № ******* г. по гр. д. № 1/79 г. на Пленума на ВС. Следователно, за основателността на предявената осъдителна искова претенция в доказателствена тежест на ищеца е да установи, при условията на пълно и главно доказване, факта на получаване на процесната сума в размер на 140 лв. от ответника въз основа на сочената за недействителна договорна клауза от процесния договор за паричен заем.

Между страните не е спорно и от изслушаното по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза /л. 99 и сл./ се установява, че претендирана от ищеца сума в размер на 140 лв., представляваща договорна неустойка за непредставяне на обезпечение е платена на основание чл. 4, ал. 2 от процесния договор за паричен заем от № **** г.

Спорно между страните е действителна ли е неустоечната договорна клауза, въз основа на която е начислена и удържана сумата.

Настоящият съдебен състав намира, че клаузата по чл. 4, ал. 2 вр. ал. 1 от договора за паричен заем е неравноправна, защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които предвид характера, броя и изключително краткия срок, в който следва да бъдат предоставени – тридневен от подписване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Уговорена по този начин неустойката обезпечава не пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и за плащане на възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение. Така уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва, съобразно уговорения погасителен план. Предвид изложеното, съдът приема, че така уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението, включително е предвидена като размер от погасителните вноски, което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната й функция и противоречи на принципа на добросъвестността. Обстоятелството, че същата е включена наред с основното задължение в погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание заобикаля закона, с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК вр. параграф 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК. Отделно от това, с така уговорената неустойка се цели дерогиране разпоредбите на глава 4 от ЗКП относно оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да бъде извършена преди сключване на договора за потребителски кредит от страна на заемодателя, което на самостоятелно основание я прави вероятно неравноправна.

По аргумент от чл. 19 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения/, като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК /ГПР да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%/. С невключването на скритото възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по смисъла на С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки „неустойката“ стига до 3 извод за неравноправния й характер, съответно за нейната нищожност.

В обобщение, по изложените съображения, съдът намира клаузата на чл. 4, ал. 2 от процесния договор за паричен заем за нищожна поради противоречие с посочените разпоредби на ЗПК. Доколкото не е спорно и от заключението на съдебносчетоводната експертиза се установи, че претендираната сума в размер н а 140 лв. е платена въз основа на нея, т.е. при начална липса на основание, предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен. В конкретния случай размера на платената сума въз основа на нищожната договорна клауза е по-голям от претендирания, но с оглед диспозитивното начало гражданския процес, това обстоятелство е ирелевантно.

Съгласно разясненията, дадени в т. 7 от Постановление № ******* г. по гр. д. № 1/79 г. на Пленума на ВС, вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл.

110 ЗЗД, като с оглед на това, че при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията, следва да се приеме, че давностният срок започва да тече от деня на получаването й. Предвид изложеното и като съобрази датата на депозиране на исковата молба – 28.04.2023 г., и датите на извършените плащания въз основа на обсъжданата нищожна клауза на чл. 4, ал. 2 от договора за заем от 10.04.2018 г., съдът намира, че релевираното възражение на ответника за изтекла погасителна давност е неоснователно.

По разноските:

С оглед изхода на спора и по аргумент от чл. 78, ал. 1 ГПК, ищецът има право на разноски. С представен списък по чл. 80 ГПК /л. 95 от делото/ се претендират разноски за адвокатски хонорар, на основание чл. 38 ЗАдв., като по делото е представен договор за правна защита и съдействие между ищеца и **** „Д. М.“ /л.

45/. Предвид изложеното и на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв., ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Д. М., сумата от 480 лв. с ДДС – възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ищеца. По аргумент от чл.

Разпечатката съдържа 31 от 41 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9819157c-126c-42b6-a6fb-ee55e2e507b3